Дейвид Балдачи
Игра на часове (92)

92

Малката сграда, където се намираше редакцията на „Райтсбърг Газет“, беше мрачна и пуста в късния нощен час. Нямаше нито алармена инсталация, нито пазач — какво друго можеше да се открадне от уважавания, но губещ вестник, освен някой топ хартия? Ежедневникът едва се издържаше и собственикът не искаше да прахосва пари за охрана.

Обикновената брава на задния вход бързо поддаде. Еди прекрачи вътре и затвори вратата зад себе си. Изтича до стаичката без прозорци в дъното и бутна вратата, плъзна лъча на фенерчето по плоските канцеларски шкафове, натрупани един върху друг, и започна да чете етикетите на чекмеджетата.

Намери това, което търсеше, отвори го, извади ролката стари микрофилми и отиде до един от терминалите, разположени покрай стената. Седна, зареди ролката, щракна лампата зад екрана и включи машината. Знаеше търсената дата и бързо откри статията, която му трябваше. Естествено, сега всичко съвпадаше — всичко чуто през последните години, дребните откъслечни подробности. Изведнъж му хрумна нова мисъл и той си спомни какво бе казал веднъж Чип Бейли. Една стара случка от далечна страна.

Да, сега всичко изглежда съвършено логично. И все пак кой би повярвал?

Той извади ролката и я върна в шкафа. Канеше се да излезе, но спря, замисли се и накрая се усмихна широко. Защо не? Взе флумастер от масата и пристъпи към стената. Изписа върху бетона четири едри букви. Нямаше как да не ги видят, нали? Не че щяха да разберат какъв смисъл се крие зад надписа. Искаше да ги изпревари. Когато всичко приключеше, можеха да дойдат и да сглобят мозайката.

За момент огледа с възхищение надписа, после тихичко се измъкна навън. Колата му бе паркирана на около километър и половина от сградата — на един черен път, който полицията едва ли наблюдаваше. На връщане Еди се движеше плътно в сянката на дърветата.

Чип Бейли се надигна и седна в леглото на малката си мотелска стая. За момент се обърка, после разбра какъв е звукът. Звънеше мобилният му телефон. Той опипа наоколо, включи нощната лампа и взе телефона. Обаждаше се Уилямс; съобщението бе кратко, но веднага разсъни агента.

Преди малко някой се бе вмъкнал в редакцията на „Райтсбърг Газет“. По описание човекът приличаше на Еди Батъл. Полицията блокираше целия район. Бейли трескаво се облече и пъхна пистолета в кобура. Изтича към колата си и скочи в нея.

Ножът го удари в гърдите с такава сила, че острието хлътна дълбоко в гръдната кост. Умиращият агент се опита да се озърне, да види кой го е убил, но ножът бе разрязал сърцето му почти на две половини. Той се свлече на седалката и главата му клюмна настрани.

Еди се надигна от задната седалка и пусна ножа. На връщане към пикапа си бе минал покрай мотела. Когато видя на паркинга колата на Бейли, му хрумна как да отмъсти по най-подходящ начин на стария си приятел, задето го бе „спасил“ преди години. Може би нямаше да получи друг шанс. От една улична кабина се свърза с мобилния телефон на Бейли, чийто номер помнеше наизуст. Постара се да имитира гласа на Уилямс и съненият агент не усети измамата.

Е, скъпо си плати за лековерието.

Съжалявам, Чип, хапльовците губят играта. Пък и ти не беше чак толкова добър агент. Всъщност направо си беше адски надут и некадърен. И толкова ти се искаше да ми станеш втори баща. Страхотна примамка са големите пари, нали, Чип? Нали, стари приятелю?

Еди слезе от колата. За половин час стигна до пикапа си, като заобикаляше пътищата отдалеч. Сега беше време да поспи и да се подготви. А после да действа въз основа на информацията, която бе открил тази нощ.

Планът за откриване на човека, който бе убил баща му, се оказа идеален. Надяваше се и последната „екзекуция“ да бъде също тъй съвършена.

— Беше неговият нож — каза Уилямс на Кинг и Мишел в дома на Батъл. — С неговите отпечатъци по дръжката. Еди не се опитва да скрие, че го е извършил. По дяволите, навярно дори се гордее.

Трупът на Чип Бейли бе открит на следващата сутрин от един от неговите сътрудници. Смъртта на ветерана от ФБР потресе всички.

— Адски самонадеяно от страна на Еди — каза Кинг. — Да излезе от скривалището си и да очисти Чип по този начин.

— Не съм сигурен, че това е единствената причина да излезе от скривалището — отвърна полицейският шеф. — Най-добре ще е вие двамата да дойдете с мен.

Той ги откара до сградата на „Газет“ и им показа думата, изписана от Еди върху стената.

ТЕАТ

Кинг огледа буквите, после се озърна към Уилямс.

— Теат? Какво означава тази безсмислица? Сигурен ли си, че е бил Еди, а не някой малолетен хулиган?

— Не, не съм сигурен. Всъщност изглежда точно така. Но „Газет“ не е много далеч от мотела, където загина Бейли.

Кинг огледа стаята.

— За какво му е трябвало да идва тук?

Мишел посочи чекмеджетата с микрофилми.

— Може би е търсил нещо в тия шкафове.

— Голямо ровене би паднало, ако човек не знае какво точно търси — каза Кинг, после със загрижено изражение се завъртя към Уилямс. — Пази се, Тод. Много се пази.

— Нямам желание да свърша с нож в гърдите. Осигурил съм си денонощна охрана. Жалко, че Чип не прие да осигуря и на него.

— Може би е вярвал, че няма да се случи точно на него — каза Мишел. — Или е бил твърде горд.

— Или наистина е смятал Еди за свой приятел — подхвърли Уилямс.

— Няма що, чудесен приятел — отбеляза Кинг. — Как върви издирването?

— Зле. Твърде много гори и черни пътища има наоколо. И не стига това, ами всичко живо в този и трите околни щата звъни на полицията. Все Еди им се привижда — три метра висок, с нокти и кървава паст, от която висят човешки крайници. Господ ми е свидетел, нямам представа как изобщо успяваме да хванем някого в тази страна.

— Нужно е само едно точно сведение — напомни Мишел.

— Докато го получим, може и да престарея — отвърна Уилямс.

Мишел погледна партньора си.

— Ти какво мислиш, Шон?

Той уморено поклати глава.

— Мисля, че след толкова усилия Еди пак ръководи играта и започваме отначало.