Дейвид Балдачи
Игра на часове (53)

53

Когато Кайл слезе от апартамента си, посланието го чакаше върху капака на джипа. Той отвори плика, прочете написаното и на лицето му цъфна широка усмивка. Беше от клиентката с хапчетата, смахнатата ексхибиционистка, която си падаше по оръжия със заглушител. Предлагаше да се срещнат късно вечерта в един местен мотел. Дори бе посочила номера на стаята. Извиняваше се за стореното и искаше да се реваншира. Обещаваше му пет хиляди долара и което бе още по-интригуващо — консумация на онова, което бе очаквал да получи предния път. Искала го, така пишеше. Искала го безумно. Щяла да му остави незабравим спомен. И прилагаше още един стимул — десет банкноти по сто долара. Вероятно същите пари, от които го бе накарала да се откаже.

Той прибра банкнотите в джоба си, качи се в джипа и потегли. От схемата за изнудване нямаше никакъв резултат; явно се заблуждаваше кого е видял. Но сега изникваше тази нова възможност, пък и как можеше да изгуби, след като вече имаше хилядарка в джоба? Добре де, тя вероятно криеше някакъв коз, но не си я представяше пак да размаха пистолет. Защо ще му дава толкова много пари, ако не е искрена? Кайл си обеща да бъде много внимателен, но вярваше, че е дошъл най-щастливият ден от живота му. И се закани да бъде малко груб с нея, един вид отплата, задето го сплаши така. Обзалагаше се, че тя обича грубата игра. Е, кучката щеше да получи повече, отколкото се е надявала. Големият Кайл бе готов за атака.

Мишел и Бейли гледаха с бинокли как из цялата околност се разиграва сражението или по-скоро поредица от схватки — атаки, контраатаки и ръкопашни сблъсъци, които изглеждаха ужасно реалистични. При всеки оръдеен изстрел Мишел подскачаше, а Бейли се смееше.

— Зелена си още — подхвърли той на шега.

Колони мъже в сиво и светлокафяво връхлитаха, за да се сблъскат с други, облечени в синьо. Дори сред всичкия този пушек, изстрели, крясъци, оръдейни гърмежи, хаос, тропот и звън на саби Мишел ясно разбираше, че истинската битка е била далеч по-страшна. Поне по земята не се лееше кръв, нямаше разхвърляни човешки крайници, не отекваха ридания и предсмъртни стонове на тежко ранени войници. Най-тежко пострадалият, когото видя, беше с навехнат глезен.

Интересът й се засили, когато видя Еди и неговите свирепи спътници да изскачат вихрено от горичката, крещейки прочутия боен вик на бунтовниците. Посрещна ги залп на северняците и половината рухнаха мъртви или ранени. Еди не бе засегнат от първите изстрели и заедно с още дузина от хората си продължи напред. Той прескочи дървения бруствер, влезе в жесток ръкопашен бой с трима северняци и повали двамина. Мишел гледаше като омагьосана. Пред очите й Еди сграбчи единия си противник и го метна в храстите. Докато хората му наоколо падаха един след друг, Еди измъкна сабята си, размени няколко сложни удара с един северняшки капитан и накрая го прониза.

Гледката беше тъй реалистична, че когато Еди се завъртя да търси нов враг и бе застрелян от упор в корема, Мишел ахна и застина. Докато Еди се свличаше на земята, обзе я почти неудържимо желание да измъкне собствения си пистолет, да изтича напред и да застреля човека, който току-що бе убил Еди.

Завъртя се и срещна погледа на Бейли.

— Знам. И аз изпитах същото, когато го видях за пръв път да умира.

Няколко минути никой не помръдна и нервите на Мишел почнаха да се обтягат. Най-сетне Еди седна, наведе се и каза нещо на падналия до него, после стана и тръгна към Мишел и Бейли, които го посрещнаха с облекчение.

Той свали шапката и избърса потта от челото си.

— Беше поразително, Еди — каза Мишел.

— Ей, госпожо, недейте така. Да ме бяхте видели при Гетисбърг или Антайтам. Тогава наистина бях във форма.

И днес изглеждаше много добре, помисли си Мишел, но веднага си спомни предупреждението на Кинг — Еди беше женен. Нямаше значение, че жена му очевидно не дава пет пари за него.

— Откъде знаете кой умира и кой оцелява? — попита тя.

— Почти всичко е планирано предварително. Повечето инсценировки се провеждат от петък до неделя. В петък хората започват да се събират и генералите обикалят наред, обясняват какво им трябва, кой къде да застане, кой умира и кой не. Много зависи от това кой идва и с какво точно — коне, оръдия и тъй нататък. Почти всички тук имат опит, тъй че не им трябва дълъг инструктаж. А сраженията са разработени най-грижливо, поне в по-голямата си част; но винаги има място и за импровизация. Например онзи, когото метнах в храстите — това си беше отмъщение от моя страна. При последната битка негодникът ме халоса по главата с дръжката на сабята си. Уж без да иска. Цяла седмица ходих с цицина. Затова сега и аз, без да искам, го хвърлих в онези трънаци.

Мишел се озърна към „мъртъвците“, които все още не ставаха.

— Има ли някакво правило колко трябва да се лежи?

— Да, но не е твърдо. Понякога генералът предварително уговаря „загиналите и ранените“ да лежат до края на битката. Ако участват и санитари, може да ни изнесат от полесражението. Днес снимат филм, тъй че става малко по-сложно, но след като ме убиха, камерите се насочиха към друга схватка и аз използвах момента да се измъкна. — Той добави със срамежлива усмивка: — Гледката тук е далеч по-добра.

— В сравнение с труповете? — отвърна Мишел с усмивка. — Не знам дали да го приема като комплимент.

По-късно видяха как Еди на кон повежда войниците си за тактическо разузнаване на северняшките позиции. Ездачите прелитаха покрай тях, изкачваха могилки и прескачаха препятствия.

Мишел се обърна към Бейли.

— Кога се е научил да язди така?

— Би се изненадала, ако узнаеш още на какво е способен. Виждала ли си картините му?

— Не, но много бих искала.

След малко Еди се приближи и подхвърли кавалерийската си шапка на Мишел.

— Това пък защо? — попита тя, хващайки шапката.

— Не бях убит. Сигурно ми носиш късмет — подвикна той и отново се отдалечи в галоп.

Последва дамски чай и модно ревю. След това се проведе курс по танци от времето на Гражданската война. Еди партнираше на Мишел и й помагаше да изучи сложните стъпки. Накрая обявиха официален бал, където допускаха само участници в инсценировката, но Еди измъкна истинска рокля от онова време, купена от маркитантите, и я връчи на Мишел.

— Какво да правя с нея? — смая се тя.

— Ами, милейди, щом ще ходим на бал, трябва ви подобаващо облекло. Хайде, можете да се преоблечете в колата. Аз ще стоя на стража отвън, тъй че репутацията ви да не пострада.

Беше намерил облекло и за Чип Бейли, но агентът заяви, че трябва да си тръгва.

— Тогава аз ще я откарам — предложи Еди. — И бездруго не мога да остана за втория ден на сражението. Довечера се прибирам.

Мишел леко се смути, но Еди каза:

— Обещавам да бъда съвършен джентълмен. И не забравяй, Джонас е във фургона да бди над нас.

Посветиха следващите два часа на танци, ядене и пиене.

Накрая Еди седна задъхан, докато Мишел изглеждаше почти съвсем свежа.

— Добре, момиче, не може да ти се отрече, че си издръжлива.

— Е, днес не съм водила битка.

— Грохнал съм и умирам от болки в гърба. Днешната езда и схватките ми дойдоха в повечко. Готова ли си да сложим край на деня?

— Напълно.

Преди да си тръгнат, Еди й направи снимка с балната рокля.

— Едва ли някога ще те видя отново в такива дрехи — обясни той, — тъй че поне да имам доказателство.

Преди да потеглят, тя отново се преоблече. По пътя разговаряха, отначало за битката и инсценировките като цяло, после за миналото и роднините на Мишел.

— Много братя, а? — подхвърли Еди.

— Дори прекалено много понякога. Аз бях най-малката и макар че никога не би го признал, баща ми умира за мен. Той и всичките ми братя са полицаи. Когато реших да навляза и аз в професията, не остана много доволен. Още не го е преглътнал.

— И аз имах брат — тихо сподели Еди. — Казваше се Боби. Бяхме близнаци.

— Знам, чух. Съжалявам.

— Беше страхотно момче. Наистина. Мил, готов да направи всичко за теб, само дето не беше съвсем наред с главата. Обичах го. Много го обичах и ужасно ми липсва.

— Сигурна съм, че е било жесток удар за цялото семейство.

— Да, навярно — промърмори той.

— А както усещам, със Савана нямате много общо.

— Тя е добро момиче. Много е умна, но някак объркана. По дяволите, не мога да я упреквам. Погледни мен.

— Мисля, че ти си се справил много добре.

Той се озърна към нея.

— Голям комплимент от страна на една олимпийска шампионка, бивша сътрудничка на тайните служби и днешна майсторка на детективския занаят. Харесва ли ти да работиш с Шон?

— Той е страхотен. Не бих могла да мечтая за по-добър партньор и наставник.

— Умен мъж. Но да си го кажем направо — и той има късмет, че е попаднал на теб.

Явно смутена, Мишел се загледа настрани през стъклото.

— Не те лаская, Мишел. Двамата работите добре заедно. Приятно е да бъдеш в такъв екип. Аз май малко завиждам.

Тя го погледна.

— Ако не си щастлив, можеш да промениш това, Еди.

— В някои отношения не съм щастлив — каза той. — Но не смятам, че имам смелостта да предприема истинска промяна. Не е само до Доротея. Тя си има свой път, аз също. Много бракове са такива и мога да понеса това. Но трябва да мисля и за майка си. Да речем, че се махна оттук. Какво ще стане с нея?

— Тя изглежда напълно способна да се грижи за себе си.

— Може и да се изненадаш, ако откриеш доколко грешиш. Особено сега, когато всички я сочат с пръст.

— Аз и Шон ще се срещнем с нея, за да поговорим на тази тема. Каквото и да е казала на Лулу, явно има успех. Щом Лулу вярва, че тя няма нищо общо със смъртта на Джуниър, другите хора също ще почнат да вярват.

— Нещата не опират само до Джуниър, а и до смъртта на баща ми. Не е тайна, че бракът им понякога не беше твърде стабилен, затова някои хора подозират, че тя го е убила. Питам се дали ще го преживее.

— Преди да се срещнем с Реми, струва си да я попиташ какво са откраднали от гардероба й.

Той я погледна с недоумение.

— Мислех, че става дума само за пръстена й, пари и други ценности.

— Не, имало е и още нещо. Нещо, което толкова иска да си върне, че е предложила на Джуниър цял куп пари в замяна.

Еди стисна по-здраво волана.

— Какво може да бъде, по дяволите?

— Надявам се да откриеш. Ако тя се реши да сподели с някого, навярно това ще си ти.

— Ще опитам, Мишел. Наистина ще се постарая.

Спряха пред дома на Мишел и Еди я изпрати до вратата.

— Когато дойдете да разговаряте с мама, отскочете после при мен да ви покажа картините си.

Лицето на Мишел грейна.

— Чудесно, Еди, много ще се радвам. Е, благодаря ти за прекрасната вечер. Отдавна не се бях забавлявала толкова.

Еди се поклони ниско и когато пак се изправи, подаде й кавалерийската си шапка.

— За вас, милейди. — Той помълча и добави: — Дявол да го вземе, не съм се забавлявал така от двайсет години насам.

Дълго стояха смутени, без да се поглеждат, после Еди протегна ръка и Мишел веднага я стисна.

— Е, лека нощ — каза той.

— Лека нощ, Еди.

Докато пикапът и ремаркето с коня се отдалечаваха, Мишел стоеше, опипваше шапката и гледаше след колата.

Рядко си бе позволявала да мисли за дългосрочна връзка с мъж. Най-напред гонеше целта да стане олимпийска шампионка, после уличен полицай, а през последното десетилетие си бе пробивала път през неволите и изпитанията в кариерата на агент от тайните служби. Това бяха нейни надежди, нейни стремежи, тя се хвърляше всеотдайно срещу всеки пореден връх и го покоряваше. Сега, на трийсет и две години, след като се засели в малко градче и започна нова кариера, все по-често я спохождаше мисълта, че може да има и още нещо освен работата, освен борбата да достигне върха на новото поприще. Изобщо не се виждаше в ролята на майка — макар че нямаше основания да се съмнява в способностите си за това, — но спокойно можеше да си представи как става нечия съпруга.

Тя се вгледа в малката прашна вихрушка, оставена от колата на Еди.

И отново в ушите й прозвуча предупреждението на Шон. Еди беше женен, макар и неудачно. За нея това означаваше край на всичко.

Тя влезе вътре и през следващия час изля яростта си с ритници по боксовата круша.