Дейвид Балдачи
Игра на часове (45)

45

Силвия Диас броеше хапчета. Преброи ги веднъж, после още веднъж. Прегледа рецептите си от последните три седмици и сравни бройката с инвентарния списък на аптеката за същия период. Накрая седна на компютъра и провери какво е записано там. Количествата съвпадаха с тези от аптеката, но не и с изписаните рецепти. Силвия вярваше на рецептите. Очевидно липсваха лекарства. Тя повика управителката и дълго разговаря с нея. Двете заедно прегледаха списъците. След това поговори със сестрата, която попълваше рецептите. Когато приключи и този разговор, Силвия беше убедена, че знае къде е проблемът.

Колебаеше се как да постъпи. Не разполагаше с преки наблюдения, а само голямо количество косвени доказателства. Зачуди се кога може да е извършена кражбата. Имаше начин да провери. В края на работния ден външната врата на моргата и нейния медицински кабинет се включваше на система за влизане с електронни карти. Записите щяха да й разкрият кой е влизал и точно кога. Тя се обади на охранителната компания, съобщи личния си код и зададе въпроса. Отговориха й, че през последния месец освен нея в извънработно време е влизал само един човек — Кайл Монтгомъри. Нещо повече, последното му нощно посещение бе станало около десет часа вечерта в нощта, когато убиха Боби Батъл.

Майката на Джанис Пембрук се оказа по-стара, отколкото очакваше Кинг. Както обясни мисис Пембрук, Джанис била най-малката от осемте й деца. Родила я на четирийсет и една. Тя и вторият й съпруг, който не беше бащата на Джанис, живееха в порутена едноетажна тухлена къща в занемарен квартал. Всичките други деца освен Джанис вече ги бяха напуснали. Вторият съпруг беше нисък и шкембест мъж с кисела физиономия, незапалена цигара зад ухото и бира в ръка още преди девет сутринта. Явно не ходеше рано на работа, ако изобщо работеше. Той се усмихна похотливо на Мишел и не я изпусна от поглед, след като се настаниха в разхвърляния хол. Майката на Джанис беше дребничка и изглеждаше безкрайно изтощена — съвсем разбираемо за жена, която е отгледала осем деца и току-що е загубила по ужасен начин едно от тях. По ръцете и лицето й се тъмнееха няколко синини.

— Паднах по стълбите — обясни тя, когато я попитаха.

Говореше колебливо за покойната си дъщеря и от време на време бършеше очите си с кърпичка. Дори не знаела, че Джанис се среща със Стив Кани, каза им тя.

— Не бяха от една черга — грубо подметна доведеният баща. — Хойкаше, малката кучка, и си изпати накрая. Сигурно си е правила сметката да забременее и така да върже богаташко хлапе като Кани. Казвах й, че е боклук, а боклук при боклук отива. Е, сама си го докара.

И той изгледа победоносно Кинг.

За изненада на двамата майката не скочи да защитава покойната си дъщеря и Кинг стигна до извода, че причината са синините по лицето и ръцете й.

Доколкото знаеха родителите, Джанис не бе имала врагове и не се сещаха защо някой би искал да я убие. Същото бяха разказали на полицията и после на ФБР.

— И се надявам, че го разправяме за последен път, по дяволите — заяви вторият баща. — Сама си е виновна, че стигна дотам, проклетницата. Нямам време да седя и да ви повтарям едно и също.

— О, нима ви пречим да свършите нещо важно? — попита Мишел. — Например да си отворите още една бира?

Той запали цигарата, пусна облаче дим и се ухили насреща й.

— Допада ми твоят стил, драга.

— Между другото, къде бяхте вие в нощта, когато я убиха? — попита Мишел, която явно едва се удържаше да не скочи с юмруци върху него.

Усмивката му изчезна.

— Туй пък какво означава, дявол да го вземе?

— Означава, че искам да знам къде сте били, когато са убили заварената ви дъщеря.

— Вече казах на ченгетата.

— Е, и ние сме ченгета. Тъй че просто ще се наложи да го повторите.

— Бях с приятели.

— Тези приятели имат ли имена и адреси?

Имаха и Мишел записа всичко с пълни подробности, докато шишкавият мъж нервно я гледаше в ръцете.

— Нямам нищо общо с туй, че я убиха — заяви разпалено той, докато ги изпращаше.

— Тогава няма за какво да се тревожите — отговори Мишел.

— Адски си права, малката, няма за какво.

Мишел се завъртя.

— Името ми е заместник — шериф Максуел. И ако случайно не знаеш, законът забранява да биеш жена си.

Той изсумтя.

— Нямам представа какви ги дрънкаш.

— Струва ми се, че тя може да е на друго мнение — каза Мишел и кимна към мисис Пембрук, която се спотайваше вътре и надничаше иззад завесите.

Онзи се разсмя.

— Тая няма да я бъде. Аз съм си господар в къщата. Защо не наминеш някой път да ти го докажа, сладурче?

Мишел настръхна цялата.

— Недей, Мишел — намеси се Кинг, който я наблюдаваше. — Не си цапай ръцете.

— Майната ти, Шон.

Тя пристъпи до дебелака и заговори с тих, но съвсем ясен глас:

— Слушай, жалък, дребен тъпак, в днешно време вече не е задължително тя лично да подаде жалба. Може и щатът да се заеме. Тъй че когато дойда пак — а аз ще дойда, — ако има и най-дребната синина по нея — само едничка, — ще ти пъхна мизерния задник зад решетките. Но преди това ще те бия до припадък.

Цигарата падна от устата му.

— Не можеш да го направиш, ти си ченге.

— Ще кажа, че си паднал по стълбите.

Онзи се озърна към Кинг и възкликна:

— Ама тя ме заплаши.

— Не съм чул никаква заплаха — каза Кинг.

— Значи тъй, а? Е, мен пък не ме е страх от кльощава кучка като теб.

На двора имаше висок дървен стълб със закачен на него старомоден фенер. Мишел пристъпи и с един страничен удар на десния си крак строши стълба точно по средата.

Дебелакът зяпна пред тази красноречива демонстрация, а бирата му се търкулна на пода до цигарата.

— Аз ще те посетя, сладурче — каза Мишел и тръгна към колата.

Кинг се наведе, вдигна парче от строшения стълб и подхвърли към слисания домакин:

— Дявол да го вземе, представяш ли си, ако беше нечий гръбнак?

Подаде му четирийсет долара за поправка и се отдалечи.

Когато седнаха в колата, Кинг каза:

— Той май наистина се подмокри.

— Ще спя по-спокойно, ако знам, че сън не го хваща.

— Значи „майната ти, Шон“? — подхвърли обидено той.

— Извинявай, бях раздразнена. Но не може вечно да постъпваш по християнски.

— Честно казано, гордея се с теб.

— Да, бе. Колкото и да го заплашвам, нищо няма да постигна. С такъв тип не се знае накъде ще избие. Навярно трябваше да си държа езика зад зъбите.

— Но ще дойдеш да я провериш, нали?

— И още как.

— Обади ми се, когато решиш да идваш.

— Защо, за да ме разубедиш ли?

— Не, за да държа онзи негодник, докато ти го пердашиш.