Дейвид Балдачи
Игра на часове (25)

25

Този следобед четирите серийни убийства в Райтсбърг привлякоха вниманието на националните медии и шумът не заглъхна до вечерта. Повечето жители на градчето седяха пред телевизионните екрани, на които водещи с мрачни лица обясняваха най-усърдно в коя точно земеделска област на Вирджиния се намира общината и как е потресена от серия жестоки и сякаш безцелни убийства. После добавяха, че щатските и федералните власти вече са се заели със случая и има надежда убиецът да бъде задържан в близко време.

Премълчаваха само факта, че нито един от служителите, заети със следствието, не вярва в тази възможност.

Също като своите съграждани Кинг и Мишел седяха пред телевизора в кантората на Кинг и гледаха и слушаха репортажите, описващи в каква кланица се е превърнало спокойното им градче. Когато пред цялата нация бе съобщен фактът, че убиецът е пратил две писма до редакцията на „Райтсбърг Газет“, Кинг яростно възкликна:

— Дявол да го вземе!

Мишел кимна с разбиране.

— Смяташ ли, че убиецът гледа?

— Много ясно, че гледа — отсече Кинг. — Той държи всичко да се разчуе.

— Наистина ли смяташ, че убийствата са извършени напосоки?

— Между жертвите няма явна връзка. — Кинг помълча. — Освен споменаването само на едно от хлапетата в писмото за Кани и Пембрук. Въпросът е: за кое хлапе става дума?

— Не схващам.

Той я погледна.

— Нека допуснем, че целта е била Пембрук, а Кани просто случайно е попаднал на мушката. Това означава, че е имало причина Пембрук да умре. А щом така е било при нея, може би има причини за смъртта и на другите жертви. И може би тези причини са свързани помежду си.

— А часовниците за какво са?

— Очевидно онзи тип ги използва като своя запазена марка, но може да има и още нещо.

— Да се надяваме, че Силвия скоро ще ни даде повече отговори.

Кинг погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам, имам уговорена вечеря.

— Къде?

— В „Мъдрия джентълмен“ с неколцина гости на града. Ти ще останеш ли тук?

— Не, и аз имам работа.

Той я погледна с усмивка.

— Среща?

— Да, с моя инструктор по кикбокс. Много ще се потим и ще пъшкаме, само че облечени и във вертикално положение.

Двамата поеха в противоположни посоки. Както бе типично за нея, Мишел подкара с трийсет километра над разрешената скорост своята бяла тойота секвоя, която наричаше „Кита“ в чест на измисления от Мелвил бял кит Моби Дик. Отмина последното, рядко използвано кръстовище, откъдето оставаха само трийсетина секунди до чакълестия път, който лъкатушеше из гората и водеше към нейната къща. Веднага щом излезе от кръстопътя, фаровете на бледосиния фолксваген светнаха, шофьорът включи на скорост, зави надясно и подкара след нея.

Когато тя зави по чакълестия път, той намали и проследи с поглед как изпод колелата й се вдигат облаци прах и камъчета, после автомобилът бързо изчезва в сгъстяващия се сумрак. Вече бе ходил нататък и знаеше, че след около четиристотин метра и още малко наляво е къщата на Мишел. На километър наоколо нямаше други жилища. На езерото зад къщата беше малкият плаващ кей, където тя държеше гребната лодка, каяка и скутера си. Сградата заемаше около сто и четирийсет квадратни метра и имаше широка веранда. Мъжът знаеше още, че Мишел живее съвсем сама, няма дори и куче. Но като бивш федерален агент тя притежаваше редица специални умения, затова не биваше да я подценява. Той продължи още малко по главния път, спря колата си на уединено местенце зад дърветата и тръгна пеш през гората към къщата.

Когато пристигна, видя, че тойотата е паркирана на мястото за обръщане край предната врата. В къщата светеше. Той извади бинокъла и огледа внимателно. Мишел не се виждаше. Без да излиза от прикритието на дърветата, човекът заобиколи къщата. Видя светлина в една от задните стаи на горния етаж. Спалнята, предположи той. Прозорецът беше закрит с чаршаф, но мъжът зърна на два пъти очертанията на тялото й. Движенията бяха недвусмислени — Мишел се събличаше. Мъжът отпусна бинокъла. След няколко минути тя излезе, облечена в спортен екип, скочи в колата и рязко потегли.

Мъжът заобиколи къщата тъкмо навреме, за да види как светлините на колата примигват в мрака и изчезват зад завоя. Определено обича високите скорости, помисли си той. Огледа входната врата. Беше заключена, но това не представляваше трудност. Нямаше алармена система; това също бе проверил. Той подбра от комплекта си най-подходящия шперц.

След две-три минути влезе вътре и се огледа. В къщата цареше безпорядък; той неволно се възхити на способността на тази жена да се ориентира сред подобен хаос. Пъхна устройството зад купчина книги и компактдискове, които събираха прах в единия ъгъл на хола. Машинката представляваше УКВ предавател с размерите на монета от четвърт долар. Той бе запоил към устройството миниатюрен микрофон, което нарушаваше законите на САЩ, защото по този начин се получаваше подслушвателен прибор, но това нарушение изобщо не го вълнуваше. Промъкна се горе в спалнята на Мишел, където огледа гардероба и откри няколко черни костюма с панталони, две бели блузи, три чифта протрити дамски обувки и огромно изобилие от джинси, памучни фланели, спортни екипи и обувки.

Върна се долу. Мишел нямаше работен кът в истинския смисъл на думата; все пак мъжът прегледа безредната купчина писма, струпана върху кухненската маса. Не видя нищо особено, ако не се брояха абонаментните квитанции за списания като „Огнестрелни оръжия“ и „Железни жени“.

Тихичко се измъкна навън; оставаше му да свърши една последна задача. Тъй като криеше микрофоните на различни места, не би могъл да се свързва с тях едновременно. Затова беше модифицирал предавателя така, че да се свързва безжично с управлявано чрез глас записващо дигитално устройство, което човекът в момента укри извън къщата на Мишел. Предавателят имаше радиус на излъчване от сто метра в сграда, а миниатюрното записващо устройство разполагаше с диск за стотици часове запис. Мъжът се върна в къщата, заговори, после изтича обратно да провери системата. Думите му бяха записани. Доволен, той седна в колата си и се отдалечи. Преди два дни вече бе сложил бръмбари в шлепа на Кинг, както и в кантората и по телефоните, тъй че поне двама от хората, опитващи се да го заловят, щяха неволно да му доставят предварителни сведения. Както бе предсказал Кинг, той наистина слушаше новините. Разбираше много добре, че наоколо се събира армия от служители на реда, готови да го заловят. Е, жив нямаше да го хванат. И щеше да повлече в гроба мнозина от тях.