Дейвид Балдачи
Игра на часове (20)

20

Джуниър Дийвър приличаше на човек, който си изкарва хляба с физически труд. Джинсите и тениската му бяха покрити с петна от боя и здраво полепнали стърготини. Беше висок над метър и деветдесет, а дебелите му и силни ръце, загорели от слънцето, бяха покрити с безброй белези, ожулвания и поне пет татуировки (доколкото ги преброи Мишел), посветени на майка му, на Лулу, на „Харли Дейвидсън“ и други подобни теми. Дългата му, оредяваща и прошарена коса беше вързана на опашка, която обаче подчертаваше доколко е напреднало оплешивяването. Щръкналата козя брадичка, рошавите бакенбарди и издутите червендалести бузи му придаваха вид на Дядо Коледа. Той извади от вана най-малкото си дете — шестгодишно момиченце с красиви кафяви очи и тънки плитчици — с нежност, на каквато Мишел не би допуснала, че е способен.

Лулу Оксли беше слаба и облечена в елегантен черен костюм. На краката си носеше обувки с нисък ток. Кестенявата й коса беше сплетена професионално на сложна навита плитка, а очите й гледаха през изящни очила с тънка златна рамка. В едната си ръка държеше куфарче, а с другата стискаше ръчичката на осемгодишно момче. Третото дете, момиче на около дванайсет години, излезе след нея, помъкнало голяма ученическа чанта. Всички деца носеха униформите на местни католически училища.

Кинг пристъпи напред и протегна ръка на Джуниър.

— Джуниър, аз съм Шон Кинг. Хари Карик ни нае да потърсим доказателства, че си невинен.

Джуниър погледна Лулу, която кимна, после крайно неохотно пое ръката на Кинг и я стисна. Мишел видя как партньорът й примижа от болка, преди едрият мъж да разтвори пръсти.

— Това е моята партньорка Мишел Максуел.

Лулу ги огледа много внимателно.

— Хари ми каза, че ще наминете. Току-що измъкнах Джуниър от затвора и нямам желание да го видя пак зад решетките.

— Няма да се върна — изръмжа Джуниър. — Защото не съм направил нищо лошо.

При тези думи момиченцето в прегръдките му тихо заплака.

— О, скъпа! — възкликна Джуниър. — Мери Маргарет, недей да плачеш. Татко никъде няма да ходи, ще си стои у дома.

Момиченцето продължи да хлипа.

— Мамо — подвикна Лулу, — ела да прибереш децата, ако обичаш.

Присила се появи на прага, този път без пистолета, и отпрати по-големите деца вътре, после протегна ръце и пое хълцащата Мери Маргарет.

— Е, виждам, че напоследък пускат всекиго от затвора — заяви тя, и изгледа свирепо Джуниър.

— Мамо — рязко отсече Лулу, — влизай да се погрижиш за децата.

Присила остави Мери Маргарет на земята и момиченцето изтича в караваната. После кимна към Кинг и Мишел.

— Тоя сладкодумен тип и неговото маце се навъртаха тук и задаваха куп въпроси. Разправят, че работели за Джуниър. Аз пък препоръчвам да им пуснем над главите някой и друг куршум, та да ги видим колко бързо ще се пръждосат.

При думата „маце“ Кинг машинално сграбчи ръката на Мишел, за да я предпази от саморазправа с Присила.

— Мисис Оксли — каза той, — както вече ви уведомих, работим в полза на Джуниър. Вече разговаряхме с Реми Батъл.

— Бре-бре-бре — заяви Присила Оксли и изсумтя презрително. — Как е кралицата днес?

— Познавате ли я? — попита Кинг.

— Навремето работех в курорта „Грийнбрайър“ в Западна Вирджиния. Тя и семейството й идваха там всяко лято.

— И беше ли много… взискателна? — попита Кинг.

— Беше ми писнало от нейно величество — отвърна Присила. — И ако Джуниър е бил толкова тъп, че да краде от подобна вещица, значи сам си го е изпросил.

Лулу вдигна пръст срещу нея.

— Мамо, имаме да обсъдим важни неща с тези хора. — Тя погледна към вратата на караваната, където Мери Маргарет слушаше разговора и трепереше от тревога. — Неща, които децата не бива да чуват.

— Не се тревожи, скъпа — отвърна Присила. — Ще им разкажа за всички издънки на татко им. Няма да ми отнеме повече от два-три месеца.

— Майко, недей така — каза Джуниър, забил поглед в земята. Беше с една глава по-висок от Присила Оксли, макар че в теглото водеше със съвсем малка преднина, но Кинг и Мишел ясно виждаха, че изпитва ужас от тъща си.

— Не съм ти никаква майка. Какво ли не направихме за теб двете с Лулу, а ето как ни се отплащаш. Както си я загазил, може и на електрическия стол да те пратят!

При тези думи риданията на Мери Маргарет прераснаха в оглушителен вой и Лулу побърза да се намеси.

— Извинете ме — каза тя на Кинг и Мишел любезно, но твърдо.

Изкачи се по стъпалата, впи пръсти в роклята на майка си и издърпа едрата жена в караваната заедно с Мери Маргарет. Иззад затворената врата долетяха гневни крясъци, после настана тишина. Няколко секунди по-късно Лулу отново излезе и затвори вратата зад себе си.

— Когато е пила, мама не знае какво говори — каза тя. — Извинявайте за сцената.

— Не ме обича много — добави Джуниър в случай, че някой не е разбрал.

— Дали да не седнем там? — предложи Лулу и посочи една стара маса за пикник вдясно от караваната.

След като се настаниха, Кинг разказа за посещението при семейство Батъл. Ето, това е проблемът — каза Лулу и посочи голямата барака зад караваната. — Милион пъти съм казвала на Джуниър да сложи врата и да я заключва.

— Позната история — кимна виновно съпругът й. — Работя по чуждите домове, а нямам време за своя.

— Важното е — продължи Лулу, — че всеки може да влезе.

— Не и докато Лутър е там — възрази Джуниър, кимайки към кучето, което отново бе излязло от бараката и радостно лаеше при вида на стопаните си.

— Лутър! — възкликна Лулу насмешливо. — Вярно, лае, но не хапе, а ако някой му донесе храна, става кротък като агънце. — Тя се обърна към Кинг и Мишел. — Приятелите му непрестанно идват да вземат инструменти назаем. Ако ни няма, оставят бележки кога ще върнат нещата, а понякога така и не ги връщат. И досега Лутър определено не е попречил на никого.

— За благодарност оставят по кашонче бира — бързо добави Джуниър. — Свестни момчета са.

— Да, свестни момчета, само дето не се знае доколко — гневно възрази Лулу. — Някой от тях може да те е натопил.

— Виж, скъпа, никой от тях не би ми причинил подобна гадост.

— Трябва само да открием повод за основателно съмнение — намеси се Кинг. — Ако съдебните заседатели решат, че има и друг вариант, това е добре за теб.

— Точно така, Джуниър — заяви Лулу.

— Но те са ми приятели. Няма да ги замесвам. Знам, че не са ми сторили нищо. По дяволите, няма начин да са се вмъкнали в дома на Батъл. И от мен да знаеш, не биха посмели да си търсят белята с мисис Батъл, това ти го гарантирам. Може да не съм завършил колеж, ама поне имам мозък колкото да знам, че не бива да пипам венчалната й халка. Защо ми е притрябвала, по дяволите?

— Не си длъжен да обвиняваш приятелите си — натърти Кинг. — Само ни дай имена и адреси и ние ще ги проверим много дискретно. Навярно всеки от тях има желязно алиби, тъй че ще продължим по-нататък. Приятели или не, докато не открием други възможни заподозрени, уликите срещу теб са твърде убедителни.

— Чуй какво ти говори човекът, Джуниър — каза Лулу. — Искаш ли да се върнеш в затвора?

— Много ясно, че не, скъпа.

Тя го изглед втренчено.

— Тогава?

Джуниър неохотно изреди няколко имена и адреси.

— А сега, Джуниър — меко изрече Кинг, — искам да бъдеш напълно откровен. Работим за твоя адвокат, тъй че каквото и да кажеш, ще си остане между нас. — Той помълча, подбирайки внимателно думите. — Имаш ли нещо общо с обира? Не да си го извършил лично, а например да си подпомогнал някого, макар и неволно.

Джуниър скочи от стола и стисна грамадните си юмруци.

— Я ела насам, умнико, да ти разкрася физиономията! — изрева той.

Мишел се надигна леко и плъзна ръка към кобура, но Кинг й направи знак да спре, после спокойно каза:

— Джуниър, моята партньорка е олимпийска шампионка, има черен колан в няколко бойни дисциплини и може да пребие и двама ни само с ритници. Освен това в кобура си носи зареден деветмилиметров пистолет и може да ти забие куршум между очите от петнайсет метра, камо ли от две крачки. Виж какво, денят беше тежък и съм уморен. Затова сядай и си размърдай мозъка, за да не пострадаш.

Джуниър изненадано се озърна към Мишел, която го гледаше без следа от тревога. Седна и вече не я изпусна от очи, докато Кинг продължаваше:

— Не искаме неприятни изненади. Тъй че ако нещо си премълчал пред нас или пред Хари, сега е моментът да поправиш пропуска.

След дълго мълчание Джуниър поклати глава.

— Бях откровен с вас. Не съм аз и нямам представа кой е. А сега отивам да си видя децата.

Той стана и с тежка крачка се отправи към караваната.