Дейвид Балдачи
Игра на часове (95)

95

— Наистина беше чудесна вечер, Шон.

Двамата се бяха върнали в къщата. Седяха на малката остъклена веранда до кухнята и наблюдаваха идването на бурята.

— Обичам да гледам буря над езерото — каза Силвия. — Още по-красиво е през деня, когато можеш да виждаш чак до планинския хребет.

Тя се обърна и срещна очите на Кинг.

— Какво?

— Мислех си, че има нещо далеч по-красиво от бурята, и то седи до мен.

Силвия се усмихна.

— Това да не е дежурна реплика от студентските ти години?

— Да, но голямата разлика е, че този път съм искрен.

Настаниха се по-близо един до друг, той я прегърна през раменете, а тя отпусна глава на гърдите му.

— Както казах веднъж, приятно е някой да се грижи за теб — каза тя.

— Вие двамата сте страхотна двойка. Наистина.

Силвия изпищя и скочи на крака. Кинг се надигна от канапето, после видя, че съпротивата е безполезна. Пистолетът сочеше право към него. Отново седна.

Все още облечен с неопреновия костюм, Еди Батъл се облегна на рамката на вратата и завъртя пистолета към Силвия, после пак към Кинг. Лазерната точка танцуваше по гърдите им като въгленче на конец.

— Всъщност толкова сте чаровни, че ако имах фотоапарат, непременно щях да ви снимам.

— Какво искаш, по дяволите?

— Какво искам ли? Какво искам, Шон?

Докато Еди прекрачваше в стаята, Кинг застана пред Силвия.

— Точно това попитах.

— Знаеш ли, харесвам те. Наистина те харесвам. Не ме е яд, че точно ти ме разкри. Беше чудесна схватка на два интелекта. Очаквах да успееш. Точно затова се опитах да те премахна на шлепа заедно с Мишел.

— Защо просто не се предадеш? Така ще спестиш неприятностите на всички. Навън има полицай.

— Не е навън, Шон — поправи го Еди. — Седи в колата си в края на алеята. Проверих. А сред воя на бурята мога да ви застрелям, да си направя купон и онзи пак няма да усети.

— Добре, и какво означава това?

— Означава, че вие двамата идвате с мен. Ще си направим малка разходка по езерото.

Кинг отпусна ръка и я притисна към страничния джоб на сакото си. Вътре беше мобилният му телефон.

— По езерото? — възкликна Силвия. — В гръмотевична буря!

Кинг докосна през плата бутоните на телефона. Разсейвай го, Силвия.

Сякаш усетила мислите му, тя каза:

— По вода не можеш да се измъкнеш.

— Нямам намерение да се измъквам. Отдавна изоставих тази идея.

Кинг откри търсения бутон за бързо набиране, натисна го, после намери бутона за повикване. Трябваше да успее от първия опит.

Щом чу сигнала и отсреща прозвуча глас, той извика:

— По дяволите, Еди, това е лудост. С отвличания ли се захвана сега?

— Да, омръзна ми само да убивам. Хайде, тръгваме.

— Няма да се качим, и точка.

Еди насочи лазерния прицел към челото на Силвия.

— Тогава ще я застрелям на място. Ти решаваш. Пет пари не давам.

— Тогава вземи само мен — предложи Кинг.

— Това не е предвидено в плана, стари приятелю. И двамата.

— Къде ни водиш?

— И да проваля изненадата? — За един ужасен миг маската падна и пред тях изникна лицето на звяра, извършил девет убийства. — Тръгвай, Шон. Веднага.

Без сама да знае защо, след като се раздели със Савана, Мишел отиде да огледа ателието на Еди. Естествено, не вярваше, че той се спотайва в къщата; наоколо гъмжеше от полицаи, а Еди не беше глупак. Но докато обикаляше от картина на картина, тя неволно се питаше как човекът, убил толкова много хора, може да е сътворил подобна красота. Струваше й се невъзможно един и същ ум да обединява талантлив творец и ужасен убиец. Тя потръпна и обгърна раменете си с длани. И като си помислеше, че бе изпитвала чувства към него. Какво говореше това за способността й да преценява хората? Да отгатва истинската им същност? Как да вярва занапред на инстинктите си? При тази мрачна мисъл в гърдите й се надигна пареща болка. Тя усети, че й призлява, преви се и опря лакти в коленете си, за да не падне.

Господи, как може да съм била толкова сляпа? Но ето че си спомни нещо характерно за най-знаменитите убийци в историята. Че те не приличат на убийци. Те са чаровни, забавни; хората инстинктивно ги харесват. Това беше най-страшното. Те са като теб и мен.

Тя се изправи, когато мобилният й телефон иззвъня. Обади се, но отсреща мълчаха. После чу гласа на Кинг да крещи нещо, от което различи ясно само една дума. Но и тя стигаше.

— Еди!

Продължавайки да слуша и да сглобява по интуиция какво става на другия край на връзката, тя се огледа, видя стационарен телефон на една масичка до статива на Еди и бързо се свърза с Тод Уилямс.

— Те са у Силвия… поне така смятам.

— По дяволите. Но с Шон имаше полицай.

— Той може вече да е мъртъв.

— Тръгвам веднага.

— Аз също.

Мишел се втурна обратно към къщата, притиснала телефона до ухото си. Изтича в стаята си, грабна ключовете на тойотата и изскочи навън. Понечи да се метне в колата, но изведнъж спря и бързо се върна в къщата. Насочи се право към стаята на Савана и блъсна вратата. Младата жена си беше легнала, но скочи, стресната от нашествието. Мишел закри телефона с длан, за да не стигнат думите й до ушите на Еди Батъл.

— Боже мой, какво има? — попита Савана.

— Трябва ми мобилният ти телефон.

— Какво?

— Дай си проклетия телефон!

След секунди Мишел седеше в тойотата и все така притискаше телефона до ухото си, напрягайки слух да долови нещо, което би й подсказало къде е Шон.

Чакай малко. Ето че чу нещо. Какво беше?

— Скутер!

Шон питаше Еди къде ще ги води в бурята със скутера. Чу го съвсем ясно.

Тя грабна телефона, който бе взела от Савана, и бързо набра номера.

— Тод, те плават със скутер по езерото.

— Скутер! Откъде е взел Еди скутер, по дяволите?

— На кея в имението има колкото щеш. Включително и един много бърз.

— Мамка му!

— Тод, имаш ли моторница? — попита трескаво тя.

— Не. Ловната охрана има, но не съм сигурен къде е в момента.

— Е, страхотно!

Мишел се замисли напрегнато. Ах, глупачка! Разбира се.

— За колко време можеш да дойдеш тук?

— Ами… за десетина минути — отговори Уилямс.

— Нека да са пет. Ще те чакам при кея на имението. Дотам се стига пеш, но можеш да вземеш електрическата количка за голф. Пътеката е осветена и има указатели.

— Ами ти?

— Какво аз? — извика тя.

— Няма ли да ти трябва количката?

— Само ще ме забави. А сега слушай внимателно. На идване насам трябва да се свържеш с ловната охрана, да откриеш катера им и да изпратиш въоръжен патрул по езерото. Погрижи се да блокираш всички пътища с достъп до брега. Освен това предай на щатската полиция и ФБР спешно да пратят хеликоптер с мощен прожектор. Кажи им да осигурят ударна група. Ще ни трябват снайперисти.

— За всичко това трябва време, Мишел.

— С каквото не разполагаме, тъй че действай.

— Езерото е голямо. Над осемстотин километра брегова линия. По-голямо е от щата Роуд Айланд.

— Благодаря за лекцията. А сега си размърдай задника и идвай насам.

Тя прекъсна връзката, изскочи от колата, тичешком заобиколи къщата и с все сила побягна по осветената пътека надолу към кея. Продължаваше да се ослушва за нещо полезно по телефона, но чуваше само рев. Ако бяха на моторница, двигателите щяха да заглушават всичко останало.

Стигна до кея, дръпна шалтера и наоколо лумна светлина. В този миг през небето се стрелна чудовищна хоризонтална мълния, последвана от тъй мощен трясък, че тя закри ушите си с длани.

Погледът й веднага различи празното място.

— По дяволите, взел е новия скутер.

Отново се свърза с Уилямс.

— Тод, той е с новия скутер на Батъл. Десетметров корпус, бял с червена…

— Знам, виждал съм го. Случайно да знаеш какви са двигателите?

— Да, два по петстотин конски сили с усъвършенствани витла. Ако не си тук до три минути, потеглям без теб.

Мишел изключи телефона.

— Добре, да видим с какво разполагаме — промърмори тя, тичайки покрай лодките.

Джетовете бяха бързи и маневрени, но нямаха ходови светлини, а и не си представяше едрият Тод да кара подобна машина или да седи зад нея. Освен това след неравния двубой с Роджър Кани предпочиташе, ако се стигне до битка, да има малко повече маса.

Спря до големия катер в края на кея. Личеше, че не може да се мери по скорост с онзи на Еди, но беше голяма машина с мощни двигатели — друго не й трябваше. Тя разби с един изстрел бравата на бараката, влезе вътре, откри ключовете на катера и дистанционното за повдигача, после изскочи навън да го подготви за плаване.

След броени минути Тод Уилямс пристигна с количката за голф. Грабна спасителна жилетка и скочи на борда.

— Свързах се с всички. Ловната охрана потегля с катера от моста „Хейли Пойнт“, това е на двайсет и пет километра нагоре по течението. И ФБР, и щатската полиция пращат по спешност хеликоптери и снайперисти. Уредил съм да бъдат блокирани всички пътища към езерото.

— Добре. Сега вземи това и слушай внимателно. Шон може да ни подскаже къде се намират.

Уилямс пое телефона и го притисна към ухото си.

Мишел дръпна дросела назад и катерът отскочи заднишком от кея толкова бързо, че Уилямс се блъсна в парапета и едва не падна зад борда.

— По дяволите, Мишел, знаеш ли как да управляваш това чудо? — попита той, докато се надигаше. — Да не ти е някаква гребна лодка?

— Бързо се уча. Къщата на Силвия… кажи ми приблизително колко далеч се намира оттук и в каква посока.

Тод я упъти, доколкото можеше да прецени, и тя бързо пресметна времето, разстоянието и курса. Всъщност в тайните служби бе придобила опит с всякакви плавателни съдове, от скутери, докато охраняваше бивши президенти със страст към безумните скорости по вода, до безобидни гребни лодки, натоварени с техните внуци.

— Добре, дръж се.

Тя насочи носа към открития канал и натисна дросела напред. Отначало големият катер изръмжа, сякаш се събуждаше. Но после витлата му се врязаха във водата, хвърляйки облаци пяна. Машината вдигна нос във въздуха като буен жребец, готов да хвърли ездача си, и направи огромен скок напред. След секунди вече се носеха с шейсет километра в час и Мишел насочваше катера право в бурята над просторното езеро, без да има ни най-малка представа къде трябва да отиде.