Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (129)

Епилог

Ани седеше до Франк сред публиката на „Дороти Чандлър Павилиън“ и слушаше как Дейвид Нивън представя Чарлтън Хестън и Сюзън Хейуърд, които щяха да отворят плика с името на най-добрата актриса за 1973 година. Не чуваше нито думите, нито неестествените им шеги, предназначени да разведрят напрегнатата атмосфера.

Церемонията се състоя, както беше предвидено, въпреки разтърсващата новина за смъртта на Деймън Райс и личната му помощничка. Погребението на двамата щеше да се състои едва вдругиден.

Преди петнайсет минути Деймън получи посмъртно „Оскар“ за най-добър сценарий за „Плодовитата луна“. Набързо скалъпен монтаж от клипове на вече легендарните му филми беше пуснат в началото на вечерта заедно с кратък колаж на снимки от живота и кариерата му.

Марк Салинджър прие „Оскар“-а на Деймън със сълзи на очи, почти неспособен да произнесе няколкото думи на благодарност от името на мъртвия си приятел.

Ани се вкопчи в ръката на Франк. Струваше й се, че с края на Деймън и Марго е настъпил и краят на нейния свят. Загубата им беше още по-тежка, защото не знаеше на какво се дължи.

Едва вчера сутринта очакваше обяда с Деймън и се надяваше на добри новини от Марго от Айова. А след това двамата бяха погълнати от нещо ужасно, което за малко не отне и нейния живот. Какво се бе случило?

Последните няколко пъти, когато разговаря с Деймън по телефона, не й се беше сторил отчаян. Но вестниците гъмжаха от предположения, че следснимачната му депресия, съчетана с неизвестни обстоятелства, вероятно го е накарала да осъществи стария си план за самоубийство. Допускаха, че Марго се е оказала там по някакво трагично недоразумение.

Но Ани знаеше, че Деймън беше оставил съобщение за Марго да отиде при него в пустинята. Дали не беше се надявал в последния момент да се отърве от демоните си?

Никога нямаше да научи.

Знаеше само, че вече ги няма.

А тя беше тук.

Франк седеше до нея като вкаменен, защото знаеше, че силата му е жизненоважна за нея сега.

Уоли Дъгас му беше разказал всичко, докато седяха в чакалнята на „Бърза помощ“ в Кингман, все още несигурни дали Ани ще оживее след полузадушаването.

Детективът беше като жива енциклопедия на факти от живота на Ани, за които Франк не беше подозирал. Потвърди не само кошмарната му представа за тайния живот на Хармън Кърт, съдържаща се в секретната папка на Мартин Фароу, но и предположението на Франк за рекламната кампания, която беше изрисувала Ани в такава разюздана светлина в началото на кариерата й.

— Всичко беше измислено — говореше той. — Въобще не се е познавала с Шейн преди началото на снимките. А извън него в живота й не е имало никакви мъже. — Усмихна се. — С изключение на вас, господин Макена.

Детективът беше сдържан относно ролята си през годините на задкулисни интриги от страна на Кърт. Франк виждаше само, че е погълнат от дълбока скръб по Марго.

Що се отнасяше до Ани, Дъгас никога не беше се срещал лично с нея, но показа необикновено разбиране на личността й.

Двамата мъже се споразумяха, че не бива да научава истината за експлозията, която за малко не я уби. Историята беше прекалено чудовищна да я обременяват с нея.

— Тя ще оцелее — заяви Уоли. — Но няма нужда да научава тези неща. Ще й бъде по-леко да живее без тях. — Поклати глава. — За Кристин беше по-различно. Тя знаеше всичко. Трябваше да го знае. Усещаше какво става, но не се боеше от последиците. Отдавна се беше уморила от живота. Но никога няма да разбера какво е чувствал Райс.

„Какво е чувствал Райс? — мислеше Франк. — Какво е чувствала Кристин? Какво е чувствала Ани…“

В болничната стая дълго и мълчаливо бе държал ръката й, преди да й се извини за дългата раздяла, която бе допуснал. Би я разбрал, каза той, ако не може да му окаже доверието, което самият той й бе отказал.

— Обичам те — каза Франк. — Искам да се омъжиш за мен. Не е нужно да ми отговаряш сега, но държа да знаеш, че съм те помолил и че ако ме искаш, чакам само теб.

Вместо отговор тя го прегърна силно и не го пусна, докато слабостта не я надви. Франк не знаеше какво означава тази прегръдка.

— Номинираните за най-добра актриса са Джоан Удуърд за „Летни желания, зимни мечти“…

Изброиха ги една по една и показаха кратки клипове от филмите им. Ани видя как Дейзи проблясва пред нея, осветена от камерата на Марк Салинджър, създадена от окото на Деймън.

Най-сетне моментът настъпи. Гигантско шъткане се понесе над публиката. Зрители от стотици страни наблюдаваха как Сюзън Хейуърд отваря плика.

Радостта в очите й се смеси със сълзи.

— Носителка на наградата е Ани…

Избухнаха оглушителни ръкопляскания, които удавиха останалата част от думите й. Публиката стана на крака. Върху лицето на Ани се фокусираха камери.

Тя се обърна към Франк и го целуна по бузата. Той й помогна да стане, очите му й подсказаха, че ако иска, може да я заведе до сцената. Тя поклати глава и тръгна към стъпалата сред засилващите се овации.

Сюзан я прегърна и й пошепна:

— Толкова съжалявам, Ани. Бъди смела. Деймън се гордее с теб, където и да се намира.

Ани застана със статуетката в ръка, усмихната, защото камерите безмилостно я дебнеха отблизо. Аплодисментите се засилваха и започваха да отекват в стените.

Докато гледаше човешкото множество пред себе си, внезапна яснота сподави мъката й. Хората ръкопляскаха, сякаш тази вечер никога нямаше да свърши, бягаха от бъдещето като отбрулени листа. Обитателите на това мечтано място изливаха обичта си към нея в ехо, което скоро щеше да заглъхне в нощния въздух, усмихваха се към сцена, която скоро щеше да остане празна. И все пак точно тази тяхна нетрайност ги правеше по-красиви, прилични на приказките, които запечатваха на целулоидната лента за нуждаещото се от тях човечество.

Тази мисъл сякаш беше на Деймън, въпреки че облада нейния уморен ум. И я накара да се почувства по-малко самотна.

Него вече го нямаше. А тъкмо той, повече от другите разбираше, че всеки и всичко трябва да изчезне, да се изплъзне между пръстите, въпреки че зелената земя се подлагаше на очите и докосванията като нещо вечно.

Това беше животът за Деймън. Отсега нататък щеше да бъде това и за Ани, но щеше много да я боли, защото той и Марго я бяха напуснали толкова скоро, толкова несправедливо скоро.

Когато ръкоплясканията започнаха да поутихват, тя се приготви да говори.

— Много благодаря, че сте толкова мили — започна тя. — Благодаря и за високата оценка, която за мен значи много повече, отколкото бих могла да изразя. — Развълнува се, наложи й се да поеме дъх. — Всички прекрасни и отдадени на работата си хора, които работиха по „Плодовитата луна“, от самото начало знаеха, че Дейзи и нейната история нямаше да съществуват, а още по-малко да бъдат пресъздадени на екрана, ако не бяха геният и неуморимият дух на Деймън Райс. Това, което е почти неизвестно на широката публика, е, че Марго Суифт — приятелка и помощничка на Деймън, изигра съществена роля в създаването на сценария, чиито реплики чухме във филма. Марго дойде при Деймън в началото на професионалния си живот, когато той беше в кулминацията на своя. Те значеха много един за друг и с приемането на тази награда бих искала да отдам дължимото на любовта им, която ги направи незаменими и за мен. — Огледа смълчаната публика с блеснали очи. — Тази вечер изгубих семейството си. Деймън Райс беше мой баща в най-хубавия и дълбок смисъл на тази дума. Той ми вдъхваше гордостта и смелостта, да си помогна сама, когато мислех, че никой не може да ми помогне. Толкова го обичах… — Скръбта се надигна и я завладя. Дълго време не можа да намери думи. — А Марго във всяко отношение беше сестрата, която никога не съм имала. Подкрепяше ме с всяка частица от огромната си сила и ме разбираше по-добре, отколкото се разбирах самата аз. Винаги ще мисля с разбито сърце за бъдещето, отнето й така внезапно, но и с благодарност за тази част от нея, която можах да опозная. — Замълча и на устните й изгря нежна усмивка. — И аз като всички вас тази вечер, в навечерието на погребението на Деймън и Марго, се чувствам ужасно. Но не съм сама. Всички вие сте тук, с мен. И искам да станете моето семейство. Вашата обич и вашето насърчение значат за мен повече, отколкото бих могла да изразя. И сега, когато ми ги дадохте, обещавам никога да не ви разочаровам. От днес нататък ще ви давам най-доброто от себе си и докато съм жива, няма да забравя тази вечер и този миг.

Слезе от сцената, а аплодисментите се издигнаха и загърмяха под купола.

Докато вървеше по пътеката, забеляза стотици, мокри от сълзи лица, които й се усмихваха, и хиляди пляскащи ръце.

Видя и Франк, който я чакаше.

Съчувствено настроената армия от журналисти разбра емоционалното изтощение на Ани и я освободи от задължителните интервюта след церемонията.

Половин час след речта й връчването на наградите свърши. След като получи целувки и прегръдки от десетки доброжелатели в зелената стая, остана сама с Франк и тръгна с него към колата му.

Лятото вече витаеше във въздуха. Мирисът на далечния океан се смесваше в звездната холивудска нощ с уханието на евкалипти, жасмин, окосена трева, хора и коли. Ани си припомни един подобен момент, когато вървеше по Фаунтън Авеню с Бет Холанд, без да знае, че се приближава до първата си среща с непознатия, наречен Деймън Райс.

Беше преди пет години, а й се струваха като сто. Но въздухът и градът наоколо бяха същите. А дори тогава се беше запитала с почуда и тревога дали съдбата не е предопределила тези улици да станат неин дом.

Франк носеше статуетката в едната си ръка. Другата беше на рамото й.

Когато стигнаха колата, той се обърна към нея.

— Накъде?

— Ти знаеш.

Наведе се и я целуна по бузата. И двамата съзнаваха, че тихата стая в апартамента му открито ги очаква. Вече нищо не можеше да я раздели от Франк.

Хвана я за раменете и погледа как се полюлява с полупритворени очи като уморена и крехка силфида в сянката на огромната му сила.

— А след тази вечер? — попита той.

В очите й болката се смеси с копнежа.

— Възможно ли е наистина да ме искаш? Франк, аз не знам коя съм. Не смятам, че някога съм знаела откъде идвам или къде отивам. Можеш ли да разбереш това?

— Знам коя си.

Погледна го нежно и неразбиращо. Може би беше прав. Може би цял живот се беше мъчила да постигне нещо сама, а то не можеше да се извърши от един човек. Може би единственият начин да намери себе си беше да се дари на този мъж. Може би единствената Ани Хавиланд, която си струваше да познава, беше онази, отразена в очите му.

Когато зарови лице в гърдите му, очакването й като че ли най-сетне свърши. Закъде трябваше да бърза? От какво трябваше да бяга? Когато бъдещето се разстла пред нея, както винаги непроницаемо, но не без свой ореол на приветливост, бързането й се уталожи.

Секунда по-късно бяха в колата. Статуетката лежеше на задната седалка. Придвижваха се лесно в среднощния трафик.

Ръката на Франк похлупи тази на Ани и тя затвори очи, доволна, че най-сетне може да им даде почивка. Прекалено големите усилия за ясна видимост и прекалено многото сълзи ги бяха преуморили.

Пътят се плъзгаше под нея като въздишащ океан, чиито полюшвания я отнасяха към мечтания бряг. Тази вечер очите на Франк щяха да гледат вместо нейните, а ръката, която държеше, беше единствената връзка с живота, която й беше нужна.

Стисна я нерешително. В отговор той сякаш я хвана още по-силно.

Останаха така по целия път до дома.