Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (60)

I

„Лос Анджелис Таймс“, 11 декември 1970 година

„Актрисата Ани Хавиланд, добила широка известност с ролята си в последния филм на Деймън Райс «Среднощен час» снощи пострада сериозно при катастрофа с кола в каньона, разположен само на една пряка от дома на Райс в Холивуд Хилс.

Служители от полицейския участък на Бевърли Хилс са заявили пред журналисти, че колата на госпожица Хавиланд е прелетяла през бариерата и е паднала в дълбоко дере в дъното на сляпата улица. В къщата на господин Райс нямало никой по време на злополуката.

Говорители на Университетската болница на Лос Анджелис описват състоянието й като критично. Рано тази сутрин е била подложена на коремна операция, резултатите от която още не са оповестени. Говори се, че има рани по лицето, врата и гръбначния стълб, както и много счупени кости.

Полицаи, които са били на местопроизшествието, твърдят, че госпожица Хавиланд не е била с предпазен колан.“

Госпожа Ралф Сондърборг сгъна вестника и го остави на масата. Ограденото с каре съобщение за Ани Хавиланд беше на първа страница. Продължи да го гледа, когато се усмихна на съпруга си.

Тази сутрин Ралф беше в добро настроение. Предстоеше му седмичното посещение в клуба, където го очакваше масаж и ревматична игра на скуош с осемдесетгодишен приятел.

Тя непрекъснато демонстрираше неодобрението си към спортните занимания на Ралф, защото не влияели добре на слабото му сърце, но всъщност пет пари не даваше какво той прави с черупката, представляваща тялото му.

Във всеки случай днес той се чувстваше добре. Тя също.

С кариерата на Ани Хавиланд беше свършено.

Госпожа Сондърборг обичаше катастрофите. Наслаждаваше се на чувството, че се случват всеки ден и навсякъде и особено на хора, от които се интересуваше. Действаха й ободрително и бяха неизчерпаем източник на радост. Светът бе жестоко място.

Какво ли бяха направили, за да подтикнат малката Ани да се втурне към дерето? Дали не беше несекващата вулгарна реклама?

Не. Госпожа Сондърборг имаше вътрешното усещане, че не е това. Колективната жестокост не беше достатъчна да прекърши една Хавиланд. Беше прекалено твърдоглава, прекалено отдадена на бъдещето си.

Трябва да е било нещо друго. Нещо по-близко до личността й, намерило път към скрита слабост, за която външният свят не подозираше.

Е, добре. Госпожа Сондърборг беше предвидила една изненада за Ани Хавиланд, може би през следващата пролет, но катастрофата промени плановете й. Налагаше се да обмисли всичко отначало.

Насочи вниманието си към съпруга. Тънкото й чувство за ирония, за връзка и съзвучие на нещата й подсказа да избере точно този ден да натрие носа на оня хлапак Кийтинг. Седмици наред беше подготвяла Ралф за това и сега моментът бе назрял.

— Скъпи — започна тя. — Мислих си за онези неща, които ми беше казал за Ръс. — Умишлено използва малкото му име.

Съпругът й се изчерви. Остави на масата „Уол Стрийт Джърнал“ и сърдито я погледна.

— Опасявам се, че беше прав — продължи тя, като усети яда му. — В крайна сметка ми се струва, че не заслужава доверие. Да се разведе по такъв начин с жена си, с три малки деца…

— Не е там работата — изфъфли Ралф. Настроението му бе помръкнало. — Обясних ти, че това няма значение. Личният живот на хората не е моя работа.

Беше започнала да го обработва преди месеци, малко преди развода на Кийтинг. Довери му деликатния факт, че Ръс е направил бегъл опит да я ухажва, когато бяха останали за малко сами по време на вечерята, на която Кийтинг ги беше поканил в малката си къща.

Ралф поиска да го уволни веднага, но тя го защити, като обвини себе си в прекалена чувствителност, и заяви, че епизодът вероятно бил невинен. Заклейми се, че е изтълкувала погрешно агресивното му поведение, вероятно предизвикано от няколкото чашки в повече.

В себе си бе решила да остави Кийтинг известно време да се пържи на огъня.

Предупреди го за гнева на Ралф. Каза му, че една нейна приятелка, голяма клюкарка, ги видяла в колата му и разбудила подозренията на Ралф.

Накара Ръс да й обещае да не се защитава направо пред Ралф. Увери го, че тя ще се справи с него.

Но през следващите седмици се престори на много разтревожена. Сподели с Ръс, че разводът му направил Ралф още по-подозрителен — смятал го за безотговорен и разюздан. Ралф имал много ограничени възгледи за секса и бил склонен да не поверява на Ръс вицепрезидентското място, повишение, за която тя работила дълго и упорито.

В същото време вкъщи все повече подклаждаше негодуванието на Ралф, така че отношението му към Ръс в банката наистина стана хладно и заплашително.

Продължи да играе съвършено ролята на Яго, като увещаваше Ралф да не бъде прекалено суров и прибързан в преценките си, и същевременно непрекъснато му намекваше, че Ръс е нахален млад сваляч, който изгаря от желание да бръкне в скъпите й копринени гащички.

По природа Ралф беше прекалено тъп и флегматичен, за да се поддаде лесно на ревността, но тя успяваше да го улучи по болните места, накара го да получи алергия от Ръс. Застрашеният млад мъж запази работата си единствено благодарение на нейните усилия. Потънал в грижите си, той се вкопчи в нея, защото трябваше да плаща издръжка на жена си и децата и живееше в евтино апартаментче в града. Затова чакаше госпожа Сондърборг да го избави и вярваше, че тя е на косъм от развода си с Ралф, брака с Ръс и щастливия живот след това.

Така че моментът за удара бе настъпил.

— Като се замисля — рече тя на съпруга си, — все повече се убеждавам, че ти беше прав, скъпи. Опасявам се, че Ръс наистина е имал предвид нещо нередно. След онзи случай държанието му е… непристойно. Неприятно ми е да го призная, след като толкова време го защитавах. Твоето усещане беше правилно от самото начало.

Ралф засия от облекчение. Толкова се гордееше с нея! Тя беше най-близкият му съветник, единственият човек, на чиито преценки вярваше безрезервно. А сега му доказваше, че през цялото време е бил прав. Оня младеж Кийтинг беше нехранимайко и жиголо, убеден, че с хубавата си външност може да завладее света. Е, нямаше да успее да пропълзи до върха на Първа национална. Очевидно беше лабилен егоцентрик. Разводът му го доказваше.

— Ще се погрижа за това още в понеделник сутринта — твърдо заяви той. — Понеделник ще е последният му работен ден.

— Сигурен ли си, мили? — с тихичко гласче попита тя, сякаш ужасена от силната ръка, с която той управляваше.

— Решил съм. Не затормозявай повече главичката си с този въпрос. Достатъчно време се прави на адвокат на дявола. В края на краищата той се е опитвал да се възползва от теб.

— Щом е така… — съгласи се послушно тя.

Докато говореше, погледна надолу към заглавието за Ани Хавиланд. Представи си смазаното лице под бинтовете в болницата. Болката… Момичето беше безпомощен инвалид, обезобразено, на крачка от смъртта.

Усмихна се на съпруга си с грейнали очи.

— Скъпи, защо довечера не си направим една интимна вечеря? Само двамата. Напоследък ми липсваш. Толкова много работиш…

Старото лице отново засия. Ралф Сондърборг беше възхитен. Не само щеше да прекара почивния си ден в клуба и да премахне Кийтинг, който му беше трън в очите, но и тази вечер го чакаше една от редките срещи с жена му, които го караха да се чувства истински мъж. Неуловимите искрици в очите й не оставяха никакво съмнение.

Зад тези искрици госпожа Сондърборг изпитваше презрение. Довечера щеше да подхвърли нещичко на Ралф, за да го направи щастлив. Беше нищо в сравнение с удоволствието, че напълно е съсипала Кийтинг.

Играта беше забавна. Ето сега мишката бе мъртва, а котката — уморена от лова. Време бе за кратка почивка.

След това щеше да се огледа за нещо свежо.

Сети се отново за Ани Хавиланд. Разбира се, с момичето беше свършено. Дребният номер, който госпожа Сондърборг бе замислила за нея — толкова прост и ефектен, вече беше излишен.

Може би.

 

 

Хармън Кърт научи новината от секретарката си, която поддържаше телефонна връзка с болницата.

— Много ли е зле? — попита той.

— По-зле, отколкото казват — отвърна тя. — Големият въпрос са шийните прешлени. В безсъзнание е и не могат да разберат със сигурност дали е парализирана. Има и много тежки увреждания на лицето. Счупена челюст, разбит нос и нарязано чело. Веднага са направили пластична операция, но са нужни още няколко.

— Как стои въпросът със застраховката?

— Застрахована е. Още е в договорни отношения с нас. Но тъй като в момента не снима, няма право да ни предяви иск.

— Благодаря. — Кърт затвори телефона.

Седеше неподвижен. Писалката му чертаеше дребни кръстчета по отворения тефтер. Колелцата в мозъка му гладко се движеха.

Знаеше, че проблемът му може би е решен от автомобилната катастрофа.

При тази мисъл усети кратък изблик на съжаление, че изящната чувствена Ани Хавиланд, обезсмъртена в „Среднощен час“, най-вероятно вече не съществува. След намесата на пластичната хирургия лицата не са същите.

Ангел на секса.

Кърт се усмихна. Можеше да прибере кучетата, които беше пуснал по дирите й.

Но веднага смръщи чело. Знаеше, че човек никога не може да е достатъчно предпазлив. Кариерата му се крепеше на тази максима.

Изпълнението й във филма на Райс се бе запечатало в паметта му. Трябваше да се опасява и от таланта й.

Сети се за начина, по който се бе ръкувала с него на приема в „Интърнашънъл“ — с лишени от всякакви чувства очи и непринудена усмивка, сякаш го виждаше за първи път.

Желязната воля в тези очи и омразата не останаха скрити от Кърт. Комбинирани с талант, представляваха арсенал, който можеше да надживее загубата на външността.

По-добре да не връща Дъгас от пътя. Нека продължи да работи.

Нещо подсказваше на Кърт, че трябва да мине много време, за да се справи с това момиче.

 

 

Деймън Райс бе потънал в дълбок пиянски сън в една кръчма в мексиканския курорт Куернавака, когато някакво момче му донесе съобщение от Кончата, която единствена знаеше къде да го намери по всяко време.

— Senor — рече момчето и задърпа ръкава на неподвижния мъж. — Имате телеграма. Много важна. Por favor, senor.

Наложи се да прибегнат до комбинираните усилия на бармана, момчето и съседния бръснар, за да върнат Райс към живот.

Когато дойде на себе си, той прочете телеграмата, изпрати момчето за вестник и осъзна какво се е случило.

През пристъпите на махмурлука усети внезапен безсилен гняв.

Шейн, помисли той. Ти, мръсно животно…

Трябваше да се очаква подобно нещо.

Но защо да вини Ерик Шейн? Той не беше виновен, че е това, което беше.

По-добре да обвинява ония путки от „Интърнашънъл“, подели публичната кампания за окалване на Ани и филма му. Разбира се, това му беше донесло пари, на тях, естествено — също, но вероятно до голяма степен бе причина за инцидента.

Въпреки това обвиняваше най-вече себе си.

Трийсет и пет години бе живял сам. Изцяло беше загубил навика да е нужен някому. Беше изградил живота си като писател и алкохолик, давайки на хората да разберат, че смята за свое вродено право да разчита на тях за снизхождение и помощ, без да се смята задължен да им отвръща със същото.

А сега Ани лежеше на смъртно легло.

Нямаше съмнение, че е отивала при него.

Знаеше това дере. Може би последното нещо, което беше видяла, преди да падне в него, е била тъмната празна къща.

Потънал в анонимност след „Среднощен час“, той бе мислил само за себе си и за болезнения интервал, преди да го осени вдъхновението за следващото му произведение.

Беше я оставил да се справя сама, без дори да помисли, че целият град се опитва да я разкъса.

А тя се нуждаеше от него и помощта му. Ако не беше той, можеше да е жива и здрава.

— Фелипе — извика той на бармана, — изправи ме на крака. Помогни ми да отида до телефона.

След десет минути беше в хотела и опаковаше единствената чанта, с която пътуваше, за да хване първия полет за Лос Анджелис.

Скапан пияница, мислеше той. Скапан, безполезен пияница. Боже, запази я поне докато я видя.

Пръстите му трепереха. Стомахът го болеше. Главата му се цепеше. Светът никога не бе изглеждал толкова потънал в махмурлук.

Скапан пияница.