Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (17)

XVII

Лос Анджелис

16 април 1969

Шест седмици по-късно една петъчна вечер Ани се разхождаше с Бет Холанд по ярко осветен тротоар в южната част на булевард Санта Моника близо до Ла Сиенега, където Бет имаше среща с приятеля си Майкъл да пийнат по чашка, а Ани се готвеше да се прибере вкъщи и да чете, докато си легне.

След смайващия успех на първата й реклама за „Кантийл & Бийл“ Ани на два пъти посещава Западното крайбрежие, за да планира серия от продължения на рекламата, и с благодарност прие предложението на Бет да превърне апартамента й в база на лосанджелиските си операции.

Лицето на Ани вече бе направило впечатление на два и половина милиона жители на Лос Анджелис и много от тях вече обмисляха дали една малка евтина вносна кола с бензинов двигател няма да се окаже идеалното превозно средство за редовни пътувания по магистралите въпреки познатите предупреждения, че при евентуални пътни произшествия малките коли са по-опасни от големите.

Ал Кантийл беше на седмото небе, защото беше взел преднина пред мързеливия си съдружник, и едновременно с това увеличи бизнеса.

Джери Бийл отново се замисли върху стария си план да остави Ал да изкупи частта му, а той да се оттегли в Палм Спрингс и да посвети цялото си време на голфа. Но точно в момента работата беше започнала да става прекалено цветуща, за да я изостави.

Самата Ани беше сдържан оптимист относно стратегическото си навлизане в света на познатите лица в периферията на Холивуд. Беше успяла да накара да я забележат, въпреки че тези, които я забелязаха, не бяха нужните хора. Чудеше се какъв да е следващият й ход, след като се беше утвърдила като символ на „Кантийл & Бийл“.

Междувременно с удоволствие подновяваше запознанството си с Холивуд. Когато не работеше с Мартин Файори и операторите му, обикаляше района с кола на фирмата, щедро предоставена й от Ал Кантийл. Трудно преодоляваше ужаса си от шофиране по магистралите, защото беше израснала в малко, тихо градче, а в Ню Йорк нямаше кола.

Беше намерила време да поскита из очарователните квартали на юг от Булеварда на залеза, които току-що беше показала на Бет и където се намираха едни от най-известните и станали исторически жилищни сгради.

Бет смаяна слушаше и гледаше как Ани й показва малко познати холивудски забележителности като старата сива къща в Норт Лоръл, където Франсис Скот Фицджералд беше написал „Последният магнат“ през последните месеци от живота си, или сградата на Хейуърд Авеню, където бе умрял в ръцете на журналистката Шийла Грем, изтощен от алкохол и отчаяние.

— Дете мое — възкликна Бет и отметна пясъчнорусата си коса, — ти знаеш за това място повече, отколкото аз ще науча за целия си живот. А съм родена зад онези хълмове. Радвам се, че ме доведе тук. Не прилича на Шърмън Оукс, нали?

— Обичам да се запознавам с нови места. Така започват да ми изглеждат истински — рече Ани. — Аз съм родена за туризъм.

Думите й бяха по-верни, отколкото допускаше Бет. През първата си година в Ню Йорк Ани използваше съботите и неделите да изучава всяка уличка, алея и ливада от Батъри Парк до Клойсгърс, като весело пренебрегваше опасностите по тези места, за които я бяха предупредили.

Сега, когато решимостта да си намери работа в Холивуд я караше редовно да ходи там, твърдо предприе същия вид проучване, въпреки че голяма част от него трябваше да направи с кола, тъй като в Лос Анджелис не съществуваше метро.

Но не само чисто туристическите мотиви бяха причина за разучаването на града. Беше убедена, че скоро ще настъпи ден, когато ще прекъсне връзките си с Ню Йорк и ще се установи тук.

 

 

Мина десетина пъти по Булеварда на залеза от далечните плажове на Пасифик Палисейдс, през хълмовете, до крещящата гротеска на Сънсет Стрийп, и по-нататък — през Флатс, до лудешката бъркотия на магистралите.

Навсякъде филмовата индустрия беше оставила своя отпечатък — изоставени силуети на рухнали от неупотреба студиа, разпадащи се забележителности, булеварди и кръстовища, оголени от легендарния си блясък, подслонили закусвални и вехтошарски магазинчета.

Холивуд беше земя на реликви. От щърбавия надпис „ХОЛИВУД“ на Маунт Лий, от който липсваше „О“-то, и неестествените отпечатъци на ръце и крака в цимента пред Китайския театър, обезсмъртяващи велики звезди, много от които вече бяха мъртви или живееха в дълбока старост, забравени от всички, до публичните разпродажби на известен реквизит и костюми — останки от един златен век, които сякаш тъгуваха по знаменитостите, които бяха надживели.

Както твърдяха всички, Холивуд бе потискащо място. Ани не можеше да го отрече. И все пак, докато поглъщаше атмосферата му, тя изпитваше по-скоро ентусиазма на учен, отколкото смайването на турист или разочарованието на критик.

От дните, когато първите примитивни филмопроизводители смущаваха местните собственици на имоти, като използваха тихите им улички за снимачни площадки с допотопните ръчни камери, до великите години на Холивуд и следвоенния упадък, цялата му изпъстрена със събития история беше сбита в толкова малко десетилетия, че много свидетели на раждането на филмовата ера още бяха живи.

Някои от тях бяха суперзвезди, които живееха в монументални къщи по хълмовете. Други бяха боледуващи над осемдесетгодишни старци, доизживяващи дните си в малки къщурки далече от светлините на рампата, в бедно мебелирани стаички във Флатс или в Кънтри Хаус — прославения старчески дом на Холивуд.

Разбира се, почти всички бяха безработни, и то от петдесетте години, когато могъществото на студиата беше угаснало. Но въпреки това бяха тук, много от тях в плът и кръв, подобни на дърветата и тревата на върха на геоложкия разрез в учебника на Ани. Бяха живи въпреки неизбежното разложение, което скоро щеше да сложи край на дните им, но пълни с живи спомени за онези, които вече бяха изчезнали от сцената.

На Ани й ставаше мъчно при мисълта, че много често сбръчканите останки още съществуваха, докато записите на свежата им младост, на великия им талант и слава се бяха разложили и изчезнали.

Използвайки около пет процента от своята армия актьори, режисьори, сценографи и техници, градът продължаваше да прави филми. А най-отчаяните от неговите чакащи и изживели времето си хора се разхождаха с най-хубавите си усмивки и си представяха бъдеще, в което непредсказуемо чудо ще ги върне към живота заедно с кариерата им.

Тези храбри усмивки късаха сърцето на Ани повече от всичко друго. Говореха за почти безумната издръжливост, с която човешките същества се вкопчват в бъдещето дори когато жестоките му пипала вече изпиват живота от телата и мечтите им.

Но въпреки всичко това беше бъдеще, пълно със звънки гласове и умни, любознателни очи. Защото с всеки изминал ден се стичаха амбициозни млади изпълнители, които намираха мястото си в града и пълнеха апартаментите във Флатс наред с испаноговорещите и ориенталски имигранти, които се интересуваха повече от оцеляването, отколкото от славата.

Без да обръщат внимание на историята, която ги обграждаше, без да се стряскат от мизерното си съществуване, изпълнените с надежда идваха да покорят върховете на филмовата индустрия с младостта и таланта си.

Почти всички щяха да си тръгнат с угаснали амбиции. Една шепа щяха да стигнат до върха и може би да се сгромолясат оттам. Но никой не смяташе да се предава.

Ани беше една от тях.

 

 

Историческите възходи и падения на Холивуд не засягаха само миналото му. Те имаха нужда от бъдеще. А там, където има бъдеще, съществуват и възможности. Това бе ясно за острия ум на Ани. Но оставаше един критичен въпрос.

Как точно щеше да открие пътя към успеха, щом хиляди талантливи млади хора, изгарящи от амбиция и обсадили Холивуд, търпяха провал?

Длъжна бе да успее.

Отговорът беше прост и неформулиран, защото здравият разум отстъпваше на фанатичната вяра и решимост.

Щеше да успее, защото беше длъжна. Никога нямаше да измени на мисията и да зареже разписанието си.

Имаше и още една причина.

Бет Холанд, когато вървеше редом с красивата си съквартирантка, не можеше да знае, че разходките на Ани из Холивуд не бяха чист туризъм. Всеки божи ден тя пътуваше до имението на Хармън Кърт в Холмсби Хилс и спираше с колата срещу железните му порти.

Взираше се в бариерата през предното стъкло и си повтаряше думите, с които Кърт се бе опитал да я изхвърли от собственото й бъдеще.

Никога няма да работиш в Холивуд. Никога.

 

 

Вървеше към паркинга на булевард Санта Моника, където я чакаше черешовочервената кола на Ал Кантийл. Големите й крачки бяха отсечени и спортни въпреки дългата разходка, която беше направила с Бет.

Беше оживен и шумен, но не особено опасен район. Ани се движеше покрай непознатите кръчми, без да бърза, когато се случи неочакваното.

Очите й бяха привлечени от стила на сградата — смесица от очарователен „Ар Деко“ и долнопробна комерсиалност — комбинация, срещана твърде често в тази част на града, и не видя как пред нея рязко се отвори врата.

Доста тежък мъж, облечен в изтъркан панталон цвят каки и карирано ловджийско сако, изхвръкна от бара и се стовари точно в краката й, като за малко не я повали.

Отстъпи назад, за да запаси равновесие. В същия миг разбра, че мъжът е много пиян. Изправи се, залитна несигурно и опря гръб във фасадата на заведението. Очите му за секунда се спряха на Ани. Бяха най-странните очи, които бе виждала — малки и яркосини, сякаш запалени отвътре, проницателни под булото на опиянението и странно изтерзани. Ани се досети, че източник на тази странна светлина е гневът, защото в същия миг от заведението изскочи млад барман и сграбчи мъжа за сакото.

— Прибирай се вкъщи — изсъска той. — Изпи дажбата си. Вътре има трима души, които с удоволствие биха ти размазали мозъка по паважа. Стига толкова. Да ти извикам ли такси?

Мъжът отговори с учудваща яснота:

— Още една чашка. Ще ти дам толкова голям бакшиш, че ще можеш да прибереш майка си от улицата поне за един месец.

Младежът почервеня.

— Стига. Млъквай. За кого се мислиш?

— За мъж, който е достатъчно силен да помете квартала със задника ти.

— Слушай — заговори барманът. — Познавам твоя тип, приятелче. Не можете да спрете, докато някой не ви изрита. Бъди така добър и ходи да се правиш на свиня другаде. Не ми трябват неприятности.

— Очарован съм — отвърна мъжът.

С весел блясък в очите внезапно изхвърли напред несръчна ръка и изненадващо удари с юмрук хубавата брадичка на бармана. Колкото и да беше пиян, успя да вложи достатъчно сила да блъсне младежа, който мигновено отговори с добре премерен удар в подпухналия корем на противника си.

Мъжът се преви одве пред очите на Ани, която шокирана наблюдаваше боя.

Барманът изпсува и се прибра.

Пияният седна тежко на тротоара и се облегна на стената. В гърлото му наред с болезнения стон заклокочи бавен смях. Беше ударен много силно.

Докато го гледаше, на Ани й се стори, че психологичната преценка на бармана е точна. Мъжът определено се чувстваше по-добре, дори победител, защото успя да предизвика физическо нападение над себе си. Вдигна очи от безформената му фигура към прозореца, зад който се виждаше барманът с телефон в ръка.

Нещо в пълното с гордост и ирония поведение на ударения мъж й попречи да го прескочи и отмине.

Той бавно вдигна поглед към нея. Сините очи продължаваха да горят, но лицето му беше безизразно. Вероятно не я разпозна като момичето, в което току-що се беше блъснал.

Изведнъж вдигна иронично вежди.

— Консепсион? — заговори театрално. — Ти? Тук? Каква изненада. Как са момичетата от сиропиталището?

Ани се наведе да му помогне.

— Барманът вика полиция — заговори тя, без да обръща внимание на палячовщините му. — Ако не се махнете оттук, ще прекарате нощта зад решетките.

— Прекрасно — отвърна той. Теглото му почти я повлече към тротоара, докато се мъчеше да го изправи. — Ще отидем заедно. Тъкмо ще поговорим за мъртвата ни любов. Панделата е прекрасно място за разговор. Вале купа и дама пика, нали? Подай ми ръка.

Политна назад толкова силно, че Ани едва не падна върху него. Очевидно беше прекалено пиян да ходи. Алкохолът потискаше рефлексите му. Ударът бе отнел последните му сили.

Тя импулсивно обърна глава точно навреме да зърне едно от редките холивудски таксита, което бавно пълзеше към натовареното кръстовище на десетина метра от тях. Махна му и шофьорът приближи. Направи му знак да излезе от таксито и да й помогне да хванат пияния под ръка.

— По-бързо, моля.

Усещаше, че мъжът копнее да го арестуват и е в състояние да удари полицай, ако му се предостави такава възможност.

Двамата го настаниха на задната седалка. Ани затвори вратата, а шофьорът седна зад волана.

— Приберете се вкъщи — обърна се Ани към мъжа. — Достатъчно за тази вечер.

— Достатъчно ли?

Очите му се впиха в нея с яснота, която очевидно се подсилваше от опиянението му. Прочете в тях свирепо самоунищожение заедно с още нещо, което зазвънтя дълбоко в душата й и я уплаши.

— Никога не бива да изричаш тази дума, детето ми — заяви той. — Ти си моят ангел-хранител и ще ме пазиш до смъртта ми, но никога не споменавай тази душа.

Закани й се шеговито с пръст и вдигна рошавите си вежди.

Шофьорът се обърна назад.

— Возил съм ви и друг път, господин Райс — рече той. — Бенедикт Каньон, нали?

Мъжът разсеяно кимна. Когато Ани надникна през отворения прозорец, очите му се спряха на развялата й коса и устните му се изкривиха в усмивка на ирония и триумф.

След това сините зеници се замъглиха.

Ани беше стигнала до пресечката, когато полицейска кола с надута сирена спря при тротоара. Обърна се да я погледне и забеляза името „При Харви“, изписано с розов неон над прозореца на кръчмата.

Усмихна се при мисълта за неоцененото добро дело, което бе извършила. Непознатият положително си търсеше нощ в затвора.

След това го забрави, намери колата и се прибра.

Когато се изкъпа и легна с книгата, която четеше, последното нещо на света, което би си припомнила, бе името, което спомена шофьорът на таксито.

Скоро заспа дълбок, спокоен сън, без да подозира, че бе осъществила най-съдбовната среща в младия си живот.