Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (50)

XXI

Когато непознатият влезе, Чарли Гжибек обслужваше бара „Тип Топ“ на Гроув Стрийт в Скрантън, както беше правил през последните десетина година.

Беше типичен квартален бар с неонови реклами за бира на витрината, джубокс, маса за билярд, машини за пуканки в дъното, наливна бира и постоянни посетители от работническата класа. Повечето идваха всяка вечер по едно и също време.

Чарли беше приветлив барман и толкова внимателен слушател, че познаваше проблемите на много от клиентите си по-добре от изповедниците им — кварталът беше католически.

Беше закръглен благ човек на неопределена възраст, който никога не повишаваше тон. Ако някоя петъчна или съботна вечер се случваше неприятност, вярната му клиентела с общи усилия изхвърляше навън смутителя и така спестяваше на Чарли както средствата да плаща за охрана, така и личното неудобство да влиза в схватки с войнствени пияници.

Чарли не притежаваше нито смелостта, нито злобата да вреди на хората. Това му бе спечелило много приятели.

Този следобед, когато влезе дребният мъж със сламена шапка и си поръча бира, барът беше почти празен. Дружелюбният му вид предразположи Чарли да поведе разговор.

— Нов ли сте тук, господине?

— Само минавам. — Гласът беше леко дрезгав, почти галещ.

— Продавате ли нещо? — Чарли се усмихна. — Приличате на човек, който умее да продава стоката си. Хобито ми е да отгатвам професии.

— Не, господин Гжибек — отвърна непознатият и протегна ръка. — Не съм търговец.

Чарли объркан се ръкува с него. Непознатият не пускаше ръката му. Усмивката не помръдна от лицето му, но в силното ръкостискане се усети властност.

— Детектив съм — рече той. — Търся хора, които сте познавали в миналото. Жена и малко момиченце. Жената се казва Али или Алис, а момичето… май ще е по-добре вие да ми кажете как сте го наричали.

Дребният човечец внезапно започна да излъчва властност, сякаш душата на Чарли му принадлежеше. Чарли разтревожен се изкашля.

— Защо смятате, че аз… — започна той.

— Има хора, които знаят за вас тримата — обясни мъжът. — Те ме осведомиха. Търсих ви и най-сетне ви намерих.

Дружелюбният вид се върна на лицето му със същата внезапност, с която беше изчезнал, и той пусна ръката на Чарли.

— Казвам се Уоли Дъгас. Задачата, която изпълнявам, не ви засяга пряко, господин Гжибек. Просто се нуждая от помощта ви.

Чарли се втренчи тревожно в мъжа и отиде в задната стаичка. Когато излезе, развързваше престилката си.

— Дани ще постои за малко на бара — обясни той. — Да отидем у дома. Съвсем близо е.

— Благодаря.

Уоли остави на бара до недокоснатата бира един долар.

— Името й беше Алития. Поне така искаше да я наричам.

Чарли Гжибек сложи две бутилки бира на масата в мебелирания апартамент на две преки от „Тип Топ“.

— А малката? — заинтересува се Уоли.

— Крис. — Чарли въздъхна. — За мен Криси.

Очите му се навлажниха, когато Уоли му обясни мисията си да разкрие съдбата на Алис и дъщеря й. Уоли не си направи труда да увърта и започна да изрежда подробностите, за да докаже, че е запознат със случая.

— Живели сте с тях… колко време? — попита той.

— Може би година. — Чарли нервно въртеше в ръце бутилката с бира. — Май беше през 1956-а, през пролетта и лятото… Помня, че ходихме на бейзбол…

— Във Филаделфия — вметна Уоли.

— Да, и известно време в Болтимор. Алития не обичаше да се застоява на едно място. Аз, както винаги, работех като барман.

— Уреждахте ли й срещи с мъже? — Заповедническият тон отново зазвуча в тихия глас на Уоли.

Чарли кимна и страхливо погледна госта си.

— Съвсем рядко. В интерес на истината, тъкмо затова започнаха неприятностите ни. Не бях достатъчно агресивен за Алития. Аз обичам тихия живот. Мисля, че бях твърде скучен за нея. — Поклати глава. — Когато беше ядосана, избухваше страшно. Вдигаше скандали за най-дребни неща — за капещ кран, димящ ауспух, за цвета на вратовръзката ми, но проклет да съм, ако й се оставях. Всъщност не беше лош човек. Беше само малко… напрегната. — Изглеждаше смутен. — Честно казано, господин Дъгас, оттогава се държа по-надалеч от жените. Избягвам постоянните връзки. Алития изчерпа цялото ми търпение.

— Кажете ми нещо за интимната страна, искам да кажа, за физическата.

— Наистина беше страхотна. Красавица. Гладка кожа, сини очи, които блестяха като звезди. Вълниста, пясъчноруса коса. Великолепна фигура. — В очите му се четеше смесица от носталгия и страх. — Беше… плашеща. Контролираше всичко. Това винаги ме е притеснявало. — Сви рамене. — Не че не беше добра. Напротив, беше невероятна в леглото. Мъжете не можеха да й се наситят. Винаги съм смятал, че след като се разделихме, е потърсила нещо по-добро. Аз съм дребна риба и такъв ще си остана. За мен и до днес е тайна как изобщо се захвана с моя милост. Но както вече казах, беше необикновена жена.

Уоли кимна.

— Тормозеше малката, нали?

— Откъде знаете? — Чарли гледаше като хванат натясно.

Уоли не отговори.

— Е, предполагам, че няма смисъл да лъжа за толкова стари работи. Отнасяше се зле с Крис. Много я биеше, щипеше я. Нахвърляше се върху нея, когато най-малко очаквахме. Такава си беше. Не ми харесваше, дето бие детето, но нямах сили да й надвия. Мъчех се да изглаждам нещата… опитвах се да ги помирявам.

— Малката също проституираше, нали? — Очите на Уоли не се откъсваха от лицето на домакина му.

Чарли кимна и в очите му се мярна влага.

— Както казах, не можех да излизам наглава с Алития. Знаех какво става, но не знаех как да го прекратя. Ако отворех дума, щеше да налети като ястреб върху мен. Просто си държах езика зад зъбите. — Поклати глава. — Разбирате ли, господин Дъгас, бях като риба на сухо. Не бях сутеньор. Не съм бил и няма и да бъда. Нещата тръгнаха в тази посока от само себе си. Когато ме напуснаха, изпитах облекчение. В известен смисъл ми беше мъчно, че си тръгваха, но бях и облекчен.

Настъпи пауза.

— Спяхте ли с малката? — Беше повече изявление, отколкото въпрос. Гласът на Уоли беше спокоен.

Чарли замълча. Но лицето му бе достатъчно красноречиво. Най-сетне въздъхна.

— Опитвах се да й помогна. Да бъда мил с нея. Не можете да си представите какво лице имаше. Беше само осемгодишна… истински малък ангел. Малък, рус ангел. — Очите му отново се навлажниха. — Беше толкова мрачна, толкова сериозна. Никога не се оставяше на Алития. Волята й беше не по-слаба от тази на майка й. И Алития го знаеше. Да, мисля, че го знаеше. — Докосна потта, избила над горната му устна. — Държах се настрана, когато двете бяха заедно. Но когато оставах сам с Криси, й правех подаръци, водех я на сладкарница. По дяволите, бях готов да реша косите й, но Алития не ми даваше. Никога. Това беше нейна работа. А как я обличаше само! Беше много внимателна към външността и на двете. Когато излизаха заедно, всички се обръщаха подир тях. — Лицето му потъмня. — Но след това винаги имаше неприятности. Смятам, че Алития ревнуваше. Не че не беше достатъчно красива, но Крис бе нещо неземно. Неприятно ми е да го казвам, но печелеше много. И колкото повече печелеше за майка си, толкова по-бясна ставаше Алития. — Поклати глава. — Просто не можех да го понеса.

Уоли бавно кимна.

— Бяхте ли влюбен в нея?

— В коя?

Въпросът се заби като стрела в раната, която се отваряше в сърцето на Чарли през последния половин час. И двамата мъже не хранеха съмнения за коя от двете се отнасяше въпроса.

Чарли се изправи, отиде до гардероба, отвори стара кутия от обувки и се върна с малка снимка. Сложи я на масата пред Уоли.

— Правена е онова лято. Ходихме на разходка до залива. Случайно взех назаем един фотоапарат. Алития мразеше да я снимат, но този път се съгласи.

Уоли едва потисна възбудата си, докато гледаше снимката. За първи път виждаше Алис.

Снимката показваше много привлекателна млада жена, ненавършила трийсет години, с вълниста коса и големи очи, фин, правилен нос и деликатна брадичка, фигурата под лятната рокля наистина впечатляваше.

Изражението й беше неопределено. Очевидно беше разтревожена, че я снимат. Но се беше насилила да се усмихне, явно заради минувачите наоколо.

И все пак на черно-бялата снимка, в дъното на очите й, играеше слаб блясък. Беше нещо повече от смущение, повече от самодоволство, някаква остра, завоалирана искрица — не само иронична, не само злобна, а нещо по средата.

Уоли веднага разбра. Беше блясъкът на господство над фотографа, чистата светлина на енергията й, на една толкова силна воля, че сякаш граничеше с лудостта.

Заливът беше зад гърба им. Вятърът развяваше лененорусата коса на малката. Стройна, бледа, облечена в хубава рокличка, малко натруфена за случая, тя имаше съвършени черти и оформени детски крайници.

Майката ревниво стискаше рамото на дъщеря си, дългите й пръсти се открояваха върху малката ключица. Детето сякаш се дърпаше, без да помръдва.

Уоли се вгледа в очите на момичето.

На пръв поглед бяха кротки, нежни и не без сянка от срамежлива усмивка. Но именно привидната им уязвимост хипнотизираше наблюдателя. Под нея тези очи бяха нащрек. Може би не уплашени, но пълни с предпазливост, не по-малко натрапчива от искрицата триумф на майката.

А още по-дълбоко, в основата на всичко, се таеше изражение, което Уоли в началото не можа да определи. Чудеше се какво представлява и приближи снимката до лицето си.

Поклати глава, прекалено ослепен от хипнотизиращото въздействие на този поглед, за да го изолира и идентифицира.

И внезапно го осъзна.

Търпение.

Да, това беше. Бяха търпеливи, изчакващи очи. Майка и дъщеря на брега на морето в летен следобед. Палачът и жертвата в момент на отдих със съединени в напрегната прегръдка тела.

— Бих искал да си направя копие — заяви Уоли. — Ще бъда внимателен с нея.

— Много ви моля — отвърна Чарли. Видът му бе по-отчайващо безпомощен от всякога. — Ще ми бъде неприятно да я изгубя. Тя ми е единствена.

 

 

На другата сутрин Уоли отново отиде в „Тип Топ“. Плъзна снимката по гладката повърхност на бара.

— И последен въпрос — рече той. — Физическото насилие на Алития над детето… Излизаше ли понякога извън контрол?

Чарли пребледня и се втренчи в снимката.

— Веднъж и това стана. Вероятно няколко дни поред я беше малтретирала непрекъснато. Криси изглеждаше ужасно. Разтревожих се и я заведох на един познат лекар. Беше цялата в синини. Опасявах се, че има кръвоизлив, вътрешен кръвоизлив. На дискретността на лекаря можеше да се разчита. Грижеше се за момичетата, следеше за трипер, правеше аборти и тъй нататък. Прегледа Криси и каза, че е пребита, но е много силна. Силна за ръста и възрастта си. Нямаше вътрешен кръвоизлив. Заръча ми да се погрижа за нея…

Потъна в толкова безнадеждно мълчание, че Уоли го докосна по ръката.

— Ако знаете къде се намират, бихте ми казали, нали? Или ако сте чули нещо?

Очите на Чарли отново се насълзиха.

— Ако някога я намерите… — заговори той — аз… надявам се, че е добре.

Очевидно в представите му още беше храброто беззащитно момиченце, което беше обичал и на което бе помагал.

— Ще я открия — отсече Уоли. — Да я поздравя ли от вас?

Чарли поклати глава.

— Няма смисъл. Съмнявам се, че ме помни. Честно казано, най-добре ще е, ако не помни нищо.

— А онзи лекар?

Чарли сви рамене.

— Затвориха го за търговия с наркотици. Освен това беше и наркоман. Пък и не поддържаше картотека, нали разбирате?

Уоли кимна.

— Разбирам.