Серия
Макензи (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Chance, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 214 гласа)
Форматиране
in82qh (2012)

Пролог

Завръщането у дома — в Уайоминг — винаги предизвикваше в Чанс Макензи толкова смесени чувства, че му беше трудно да определи кое от тях бе по-силно — удоволствието или силното безпокойство. Чанс бе саможив по природа, а и възпитанието му бе такова — не, че някой го беше възпитавал през първите четиринадесет години от живота му — че предпочиташе самотата. Когато бе сам, той можеше да работи, без да се притеснява за безопасността на някой друг, като в същото време никой не му досаждаше с грижи за неговото благополучие. И професията, която си беше избрал засилваше тази му склонност, защото работата му под прикритие и антитерористичната дейност, налагаха да бъде едновременно потаен и предпазлив, без да се доверява на някой и без да допуска друг в близост до себе си.

И все пак… Имаше семейство. Постоянно увеличаващо се и шумно, което не му позволяваше да се затвори в себе си, не че той някога си бе мислил да го направи, дори и те да му бяха позволили. Завръщането у дома винаги бе разтърсващо — когато попадаше в любящите им прегръдки или търпеше всеобщите им дрязги и въпроси. Всички обичаха да го дразнят — него, от когото се страхуваха най-смъртоносните хора на света. Прегръщаха го и го целуваха, безпокояха се за него и му крещяха… обичаха го, все едно беше като всички останали. Но той знаеше, че не е така. В съзнанието му бе твърдо заседнала мисълта, че не е като тях. Въпреки това се вглеждаше отново и отново в дълбините на душата си и страстно желаеше това, от което се плашеше. Любовта беше страшна. Още от ранна възраст беше научил, че може да разчита единствено и само на себе си.

Фактът, че изобщо бе оцелял, доказваше неговата издръжливост и интелигентност. Не знаеше нито точната си възраст, нито месторождението си, не му беше известно дори името му и изобщо беше ли му дадено такова при раждането — не знаеше нищо. Нямаше запазени спомени за майка, баща или за някой друг, който да се грижи за него. Много хора не помнят своето детство, а Чанс не можеше да се утеши дори с мисълта, че някога е имало кой да го обича и да се грижи за него. Но помнеше дяволски много други подробности.

Спомняше си как крадеше храна, когато бе още толкова малък, че трябваше да се изправя на пръсти, за да достигне ябълката в кошницата в супермаркета на малко градче. Сега, обкръжен от толкова много деца, сравняваше ръста им със своите спомени и предполагаше, че по това време е бил някъде около три, а може би и дори по-малко.

Спомняше си как в топлото време спеше в канавките, а когато станеше студено или валеше, се криеше в обори, складове, навеси. Помнеше как отмъкваше дрехи, за да има какво да облече. Просто нападаше някое момче, играещо си само в двора, и му взимаше дрехите от гърба. Винаги е бил по-силен физически от връстниците си. За него това бе въпрос на оцеляване. Поради същите тези причини се беше научил добре и да се бие.

Спомни си кучето — черно-бяло на цвят — което веднъж се залепи за него. Цял ден ходи по петите му, а през нощта се сви до него на кълбо. Никога не забрави колко му беше благодарен за топлината. Но помнеше как същото това куче го захапа и отмъкна храната му, когато му се отдаде случай да намери парче месо в купчина боклук зад ресторанта. И досега имаше два белега на лявата си ръка, оставени от зъбите му. Кучето открадна месото, а той гладува още един ден. Не осъждаше животното, и то искаше да яде, но този ден Чанс избяга от него. Беше му трудно да краде достатъчно храна, за да остане жив, а още по-трудно — да краде и за кучето. От тази случка научи, че когато става дума за оцеляване, всеки действа сам за себе си.

Сигурно е бил петгодишен, когато усвои този важен урок, и го запомни много добре.

Именно придобитите от най-ранно детство умения и навици за оцеляване при всякакви условия в селските и градските райони, му помагаха да бъде най-добър в това, което правеше в момента. Така че, мислеше си той, и от ранните детски години имаше някаква полза, въпреки че на никому не пожелаваше такова детство, дори и на куче, било то и толкова проклето като това, което го ухапа.

Истинският му живот започна в деня, в който Мери Макензи го намери край пътя, смъртно болен от тежка форма на грип, преминала по-късно в пневмония. Не си спомняше много от следващите няколко дни — беше твърде слаб. Осъзнаваше, че се намира в болница и бе полудял от страх, защото това означаваше, че е попаднал в ръцете на системата и бе станал неин затворник, непълнолетен и без документи. Тези обстоятелства послужиха като основание за уведомяване Службата за закрила на детето — това, от което се стараеше да избяга през целия си живот. Започна да крои планове как да избяга, но мислите му бяха неясни, а тялото прекалено болно и слабо, за да предприеме каквото и да било.

Но въпреки всичко си спомняше как през цялото време го успокояваше един ангел с нежни сиво-сини очи и светли сребристо кестеняви коси, с хладни ръце и копринен глас. Там беше и висок тъмнокос мъж, наполовина индианец, който тихо и уверено прогонваше най-дълбоките му страхове. Няма да им позволим да те вземат — всеки път казваше той, когато Чанс успееше за кратко да излезе от състоянието на безсъзнание, причинено от високата температура.

Не им вярваше и скептично възприемаше думите на високия мелез. Предполагаше, че и в него тече индианска кръв, но, по дяволите, това не означаваше, че може да се довери на тези хора повече, отколкото на неблагодарното крадливо псе. Беше твърде болен и много слаб, за да избяга или да се бори. И докато бе толкова безпомощен, Мери Макензи успя някак си да го обвърже с предаността си и той никога повече не успя да й се измъкне.

Мразеше да го докосват. Ако някой се окажеше достатъчно близо, за да го докосне, то значи можеше и да го нападне. Не му достигаха силите да се пребори с медицинските сестри и лекарите, които го бутаха, мушкаха и преобръщаха, все едно беше парче месо. Търпеше стиснал зъби, като се бореше с паниката и почти непреодолимото си желание да се сбие, защото знаеше, че ако се бори с тях, ще бъде завързан. А той трябваше да бъде свободен, за да може да избяга когато се възстанови дотолкова, че да се придвижва сам.

Но тази жена беше там, покрай него, непрекъснато. Макар че, като разсъждаваше логично, сигурно от време на време, все пак й се бе налагало да напуска болницата. Докато изгаряше от температура, тя обтриваше лицето му с хладна мокра кърпа и му даваше парченца лед. Решеше косата му, галеше челото му, когато толкова силно го болеше главата, все едно щеше да му се пръсне черепа. Сама го къпеше, след като видя тревогата му от това, че го правеха санитарките. Понасяше нейните докосвания по-добре и се учудваше на собствената си реакция.

Тя постоянно го докосваше, отгатвайки нуждите му. Възглавницата винаги беше оправена, преди да почувства някакво неудобство, отоплението в стаята беше винаги регулирано, когато започнеше да му става много топло или много студено. Когато високата температура предизвикаше болки в цялото му тяло, тя масажираше гърба и краката му. Беше залят от вълната на майчините й грижи, която го обгърна отвсякъде. Това го ужасяваше, но Мери използва безпомощното му състояние и безмилостно го обви с майчина обич, все едно беше решила през тези няколко дни да компенсира целият му пуст предишен живот с грижи и ласки.

Потънал в мъглата на треската, той започна да изпитва удоволствие от усещането на прохладните й ръце върху челото си и от звука на нежния й глас. Дори когато не можеше да повдигне натежалите си от болестта клепачи, звукът на този глас го успокояваше на някакво подсъзнателно примитивно ниво. Веднъж бе сънувал нещо и когато се събуди в паника, се намери в прегръдките й. Главата му лежеше на нежното й рамо, все едно беше бебе, а ръката й галеше косите му. Мери припяваше успокоително и той отново потъна в сън, чувствайки се спокоен и… в безопасност.

Винаги се учудваше, дори и сега, колко бе миниатюрна. Човек с такава безмилостно желязна воля трябваше да бъде два метра висок и да тежи най-малко сто килограма. Това би обяснило как бе успяла да сплаши персонала на болницата, в това число и лекарите, за да й позволят да направи това, което бе решила. Според нея, той беше четиринадесетгодишен, но въпреки това се извисяваше много над тази нежна жена, преобърнала напълно живота му. В този случай ръста не играеше роля. Както персонала на болницата, така и той, се оказаха абсолютно безпомощни пред Мери.

По никакъв начин не можеше да се пребори с растящата привързаност към майчината любов на Мери Макензи, въпреки разбирането му за ужасяващата слабост и уязвимост, до които обичта й щеше да го доведе. Никога преди не се бе грижил за някой или нещо, инстинктивно знаейки, че да го правиш, значи да покажеш своите чувства. Но опитът и предпазливостта му не успяха да го защитят. Когато се почувства по-добре и дойде време да избяга от болницата, вече обичаше тази жена, решила да му стане майка; обичаше я сляпо и безусловно като малко бебе.

Напусна болницата заедно с Мери и високия й мъж — Уолф. Неспособен да понесе раздялата с нея, той се принуди да търпи семейството й. Само за известно време — даде си дума — дотогава, докато се възстанови.

Те го заведоха в планината Макензи, приеха го в дома си, в сърцата си, приласкаха го в обятията си. Тогава, в канавката край пътя, безименното момче умря и на негово място се появи Чанс Макензи. Когато избираше рождения си ден — по настояване на новата си сестра Марис — Чанс избра деня, в който Мери го намери край пътя, а не, както беше по-логично, датата на осиновяването.

Преди нямаше нищо свое, след този ден получи… всичко. Преди беше постоянно гладен, сега можеше да яде по всяко време. Изпитваше нужда и да учи, около него навсякъде имаше книги, защото Мери — учителка до мозъка на костите си — започна да го тъпче със знания толкова бързо, колкото той можеше да поеме. Беше свикнал да спи където и когато може, сега имаше собствена стая, легло и определен режим. В шкафа му висяха нови дрехи, купени специално за него. Никой друг не носеше нещата му, не се налагаше и да ги краде.

Но най-вече, преди винаги бе сам, а сега изведнъж се оказа заобиколен от семейство. Имаше майка, баща, четирима братя, по-малка сестра, снаха, малък племенник и всички те се отнасяха към него, все едно беше роден сред тях. Все още не понасяше да го докосват, но семейство Макензи непрекъснато го правеха помежду си. Мери — мама — често го прегръщаше, рошеше косите му, целуваше го за лека нощ, суетеше се около него. Марис, новата му сестричка, правеше живота му, както и живота на останалите си братя, същински ад, после го прегръщаше със слабите си ръце през кръста, притискаше го силно към себе си и му казваше: Колко се радвам, че си с нас!

Чанс винаги се смущаваше в такива моменти и хвърляше предпазливи погледи към Уолф, големия мъж, който се явяваше глава на семейство Макензи и който му стана баща. Какво си мислеше той, когато виждаше как малката му невинна дъщеричка притиска в обятията си такъв като Чанс? Уолф Макензи изобщо не беше наивен. Дори и да не знаеше точно какъв жизнен опит има, беше напълно наясно с опасните наклонности на полудивото момче. Чанс често се чудеше, можеха ли тези проницателни очи да видят ясно в него, кръвта по ръцете му, да разкрият спомените му за мъжа, когото уби, когато беше десетгодишен?

Да, високият мелез, много добре познаваше характера на дивите животни, едно от които прие в собственото си семейство и нарече син. Знаеше, и въпреки всичко, както и Мери, го обичаше.

Детството му го бе научило, колко опасен може да бъде живота и че не трябва да се доверява на никого; беше го научило, че любовта прави човека уязвим, а това може да му струва живота. Чанс знаеше всичко това, но не беше в състояние да си попречи да обикне Макензи. И досега не преставаше да го плаши това, че бе станал толкова уязвим и все пак, времето прекарано в кръга на семейството беше единственото, в което се отпускаше напълно, и знаеше, че с тях винаги е в безопасност. Сега, когато беше повече от способен да се грижи сам за себе си, не можеше да стои настрана и да се дистанцира от тях, защото взаимната им любов хранеше душата му.

Дори спря да се опитва да ограничи достъпа им до сърцето си; вместо това използва значителните си таланти за да направи животът им възможно по-безопасен. На свой ред, те продължаваха да му усложняват задачата — Макензи непрекъснато го атакуваха с увеличаващия си брой. Братята му се женеха и той трябваше да обича новите си снахи, защото съпрузите им ги обичаха и те ставаха част от семейството. След което идваха децата. Когато за пръв път влезе в семейството завари само Джон — най-големия син на Джо и Каролайн. Но племенниците се раждаха един след друг и някак си Чанс, заедно с всички останали от семейство Макензи, люлееше бебета, сменяше пелени, държеше бутилки и позволяваше на малките пухкави ръчички да се държат за пръстите му при първите им несигурни стъпки. И всяка от тези ръчички докосваше сърцето му. Срещу тях той нямаше никаква защита. Сега имаше дванадесет племенника и една племенница, които го правеха абсолютно безпомощен, за голямо забавление на всички останали.

Прибирането вкъщи винаги го изнервяше, но въпреки това жадуваше за семейството си. Страхуваше се за тях, страхуваше се и за себе си, защото не знаеше дали би могъл да живее без сгряващата го топлина на Макензи. Умът му казваше, че би било по-добре, ако постепенно скъса всички връзки и се изолира от радостите и възможните болки, но сърцето му отново и отново го връщаше у дома.