Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (75)

XVI

Една сутрин Ани се събуди и погледна през прозореца към хълмовете. Знаеше, че е време за хапчето. Повечето сутрини забързано посягаше към шишенцето до леглото си и благодарно гълтате капсулата с ледената вода от каната на масата.

Започна да разглежда пейзажа. Храсталаците бяха пресъхнали. Беше сезонът на сухите ветрове откъм Света Ана, когато пожарникарите изчакват със затаен дъх отминаването на всеки ден, опасявайки се от внезапни планински пожари, които биха бушували безконтролно в продължение на седмици. Беше време на опасности, но и на някакво осезателно очакване във въздуха, носено от неповторимия остър аромат на изсъхналите растения.

Погледна отново шишенцето с хапчетата. Знаеше, че щом глътне дори едно, между нея и свежата ярка утрин ще се спусне прозрачен вътрешен екран, зад който можеше да се свие в дълбокото си отчаяние, така че нито светът, нито болката да проникнат до центъра на нервите й.

За да може да живее. За да може да прекара остатъка от дните си като възстановяваща се в сянката на това, което сама си бе сторила.

Стисна в ръка шишенцето с хапчетата. То носеше в себе си триста дни на безплодна борба — една крачка напред, две назад.

То представляваше и неспокойния напредък от морфина през демерола, перкодана и другите лекарства след операцията на гръбнака, чиято пълна липса на успех беше непроизнесена тайна между нея и лекарите.

А най-голяма част от шишенцето съдържаше изумлението и отвращението от собствената й съдба, от неизмеримата болка, че не друг, а тя си бе причинила всичко това.

Да, мислеше тя. Хапчетата бяха нейното наказание. Изтръска в ръката си една капсула.

За забързания външен свят катастрофата и дори съществуването й бяха само спомен.

„Среднощен час“ вече не беше обект на рекламен потоп. След изчерпването на потенциала си подир първата вълна от прожекции той бе вписан в аналите като търговски феномен между сериозните филми, потенциална филмова класика и триумф на „Интърнашънъл Пикчърс“.

Въздействието на Ани Хавиланд в ролята на Лиан върху живата филмова публика също беше история. Самата Ани бе забравена от непостоянния свят на рекламата и звездите. Известното й лице вече не съществуваше и това сякаш слагаше край на кариерата й. Никой не се интересуваше с кого би се свързала в бъдеще и нямаше смисъл да се съчиняват пикантни истории за нея. За хората в занаята бъдещето й не представляваше никакъв интерес.

Точно това искаше и тя. Наслаждаваше се на анонимността си. Харесваше й, че почти никой не се обажда на телефона на Деймън със съобщения за нея, най-малко от всички Бари Стейн. Е, имаше картички с пожелания за оздравяване и тя отговаряше на всички, но и те пристигаха все по-рядко.

Напоследък се чувстваше по малко като инвалид или пенсионер. Животът със своите скърби и шокове, а и с радостите и предизвикателствата си беше зад гърба й. Бореше се с всеки идващ ден, като блуждаеше из стаите на Деймън, бъбреше с Кончата и й помагаше в готвенето, насилваше се да яде от прекрасната храна, която приготвяха заедно, усмихваше се, въпреки че бе потънала в болката си. Поздравяваше Джуди Хейгърман и послушно правеше ежедневните упражнения, като успяваше да поддържа и някакъв разговор. Седеше в стаята си или на верандата, втренчена в хълмовете, замислена за дерето в дъното на улицата, където бяха започнали всичките й мъки.

И чакаше да дойде времето за следващата доза лекарства.

Умът й функционираше като във вакуум — беше ясен, но не можеше да задържи нито една мисъл, а още по-малко план за действие, който би я отърсил от унеса й. Носеше се като пушач на опиум, който няма сили да помръдне дори един мускул.

Идеи, мнения и истини плуваха в ума й, преди да се размият от наркотика. Връщаше се към актьорската си кариера и започна да разбира защо я беше обичала танкова. Възможността да създаде образ от нищото, да наблюдава как оживява чуждата плът и кръв от гласа и жестовете, да бъде друг човек, се бе оказала безценна. Винаги щеше да си спомня с благодарност за нея.

Може би, мислеше тя, ако някога се възстановя, бих започнала работа в периферията на развлекателния бизнес. Сети се за Джери Фолкауски и страстното му увлечение по всичко, свързано със звука и възпроизвеждането му. Може би и тя би могла да стане тон режисьорка, осветителка или монтажистка. Тези хора влагаха във филмите не по-малка част от себе си, отколкото актьорите и режисьорът и извличаха голямо професионално удовлетворение от завършения продукт.

Може би фактът, че е бивша актриса, един ден щеше да й помогне да се научи да режисира. Ако не в киното, в някое скромно кътче на театъра. Беше научила достатъчно само като гледаше как Деймън и Марк Салинджър работеха с актьорите, и знаеше, че с времето може да постигне същото. В края на краищата беше наблюдавала цяла година как работи най-добрият между добрите — Рой Диран.

Но тези планове се размиваха, едва оформили се в главата й. Бяха за друга Ани Хавиланд — здравата и активна жена, която може би вече нямаше да съществува. Защо да ги оставя да я терзаят, когато не можеше да направи нищо, за да ги изпълни?

И отново потъваше в унеса на меланхолията.

От отегчение започна да чете все повече не само за театъра и киното, а за всичко, за каквото се сетеше — биографии, исторически трактати, книги за ботаниката, политиката, музиката и китайското изкуство. Четенето стана най-ефективният начин, за да се отвлече от болките.

Понякога за свое безкрайно разочарование разбираше, че не помни нищо от книгите, които бе прочела. Но поне убиваше времето. Времето бе противникът, с когото трябваше да се бори.

Въпреки това успяваше да си припомни нещо от прочетеното. Усети, че става по-разсъдлива, по-аналитична към себе си от преди.

Обръщаше се към миналото — от опетнените си млади години в Ричланд до Лиан и отвратителната кампания за „ангела на секса“. Забеляза ироничната последователност на събитията. През целия й досегашен живот неин най-голям враг беше собственото й чувство за отчуждение от хората, убеждението й, че по някакъв начин не принадлежи към околния свят.

Но и светът бе съдействал за оформянето на тази илюзия. Позорът, че е красива, бе умно насочен срещу нея в Ричланд, точно както талантът и трудът, вложени в Лиан, се бяха обърнали срещу нея от рекламната машина.

Машина, задвижвана от Хармън Кърт. Усмихна се при мисълта какво ли задоволство е изпитал при вестта за катастрофата. Без съмнение беше решил, че натискът на скандалните слухове в съчетание с невъзможността да си намери работа като сериозна актриса са допринесли за случилото се. И може би беше прав.

В сегашното си състояние не би развила подобна омраза към Кърт. Вече й беше все едно. В края на краищата хора като Кърт бяха сами на себе си най-зли врагове. Живееха в истински ад от себичност, отделени от човешката раса. Нямаше защо да бъдат наказвани за греховете си — самите им грехове бяха достатъчно наказание. Важното за нормалните хора беше да се държат настрана от Къртовците и да се съсредоточат върху това самите те да бъдат човечни и способни да обичат.

Стана й ясно, че е сбъркала, като постави в основата на кариерата си желанието да отмъсти на Кърт. Трябвало е да мисли за спасението на собствената си душа. Това бе основната й грешка.

И все пак онази яростна амбиция, неуморният стремеж към върха я бяха срещнали с Деймън и бяха създали Лиан. Роля с такава дълбочина бе достатъчен повод за гордост от страна на всяка актриса. Още повече за изпълнителка, която не се изживяваше като гений, а смяташе за чест да работи с Деймън Райс и да се докосне до неговия стил на работа.

Не, някой не биваше да съжалява за миналото си. Животът бе пълен със скъпоценни находки, повече от които бяха невидими за забързаните в ежедневието си хора. Човек не може да избира само хубавите неща от иначе жестоката борба. В крайна сметка по-добре да не връща часовника, защото втората обиколка на стрелките може да поднесе по-неприятни изненади.

Така Ани прекарваше дните си, потънала в мисли. Те бяха интимният свят на нейните спомени, кошмари, а от време на време и на примирение. Мислеше за всичко и всички, освен за детето, което бе загубила.

И все пак днес, докато седеше, втренчена в залетите от слънце каньони с капсулата в ръка, воалът внезапно се бе повдигнал.

Погледна капсулата със стиснати устни. Виждаше прашеца в нея. Цветната обвивка, привлекателна като детско бонбонче, лежеше в измършавелите й пръсти.

Щом я глътнеше, желатинът щеше да се разтвори, прашецът — да си пробие път до нервите и мозъка й, да притъпи усещанията й и да приспи волята й да мисли, да чувства и да се надява.

Днес щеше да бъде като вчера, утре — като днес. Уморените крачки на съсипания й живот щяха да продължат да се влачат без промяна. Докато им позволяваше.

При тази мисъл Ани се изправи. Взе шишенцето с хапчетата и отиде в банята.

Припомни си мъртвата посивяла плът на Ник Маршано, изпружена на маса в моргата — трагичен паметник на трескавия стремеж към вътрешен покой, завършил в пълна с хлебарки дупка. Колко цялостно бяха прогонени любовта и смехът от очите под бледите затворени клепачи!

Ани погледна в тоалетната чиния. Развъртя бавно капака на шишенцето и изсипа хапчетата, като слушаше как пльокват във водата. Отвори шкафчето с лекарствата, извади всички останали шишенца и ги изпразни едно по едно. Гледаше как тоалетната се пълни с шарени бучки лепкав желатин. Пусна водата.

Когато в шкафчето остана само аспирин, се върна в стаята. Пое дълбоко хладния утринен въздух, изгледа хълмовете с ясни очи и седна до прозореца.

Беше време да възвърне истинската си същност. Докато обмисляше решението си, инатът й дойде на помощ като стар приятел.

Ще надживея болката, каза си тя. Ще стана господарка на живота си. Вече няма да съм жертва на миналото. Няма да упреквам докторите за ограничените средства, с които разполагат, нито себе си за грешките, които не могат да се поправят. Моята съдба принадлежи само на мен и на никой друг.

Отиде в кухнята, сипа си чаша портокалов сок и го отпи с някаква почуда.

Животът ставаше познат, възвръщаше спокойната установеност и прелест — дар божи за щастливите човешки същества, обсипани с екстравагантната му щедрост. Трябваше само да се съсредоточи върху красотата и разнообразието около и вътре в себе си и щеше да изпълзи от дупката и отново да се радва, че е Ани Хавиланд.

Този следобед се усмихна на Джуди. Кончата забеляза, че се е развеселила. Деймън вдигна вежди, като чу как жизнерадостно го поздрави, когато се върна от работа.

Дори медицинската сестра получи няколко ведри думи, когато се обади да уговори следващото си посещение.

Вечерта Ани си легна и съсредоточи вниманието си върху зоната на здрача, в която блуждаеха идеи и мечтателни мисли, родени през дългия ден. Изненада себе си, като заспа само след половин час.

На другата сутрин се събуди бодра.

Да, мислеше тя, тонрежисурата може да не е чак толкова лоша професия. Щеше да отиде в библиотеката и да прочете нещо за нея. Може би ще се обади на Джери Фолкауски и да го помоли да й помогне.

Беше време да се върне към живота.