Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (5)

V

Ню Йорк

Февруари 1968

— Обмисляйте ролите и се нагаждайте към тях.

Рой Диран нервно крачеше по дървения под с напрегнати като пружина глас и тяло. Притихналата група ученици седеше в различни уморени пози и го наблюдаваше.

— Не вярвайте на актьори, които ви казват да се приспособявате към ролята с помощта на свои спомени, чувства, преживявания и тъй нататък. Не. — Очите му строго пробягнаха по групата. — Ще оставите всичко свое настрана. Ще убивате по малко от себе си заради ролята. И ако го направите достатъчно добре, тя ще ви се отплати с нещо, поне за известно време.

Рой млъкна и махна с текста на пиесата към Ник Маршано, интелигентен млад актьор, който играеше в сцената заедно с Ани. Беше сигнал да започнат отначало.

Ник се обърна към Ани и й подаде репликата. Беше тиха, изпълнена с напрежение сцена от „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Ани трябваше да изиграе Маги на Тенеси Уилямс в моментна върховно сексуално и лично смущение.

В стаята настъпи напрегната пауза. Ник забеляза, че очите на партньорката му за миг станаха като стъклени. Зачака неловко под погледите на останалите. Те не виждаха, че тя се намира в друг свят. Беше я обгърнала старата, прилична на припадък пустота. Напомняше й за ужасната болка в ушите, от която страдаше като дете. Също толкова безмилостна и неизбежна. Връхлиташе я само в моменти на стрес и винаги я плашеше. Но бе разбрала, че щом се съвземе от нея, тя се свива като сянка под думите, които зазвънтяваха от устните й.

Обърна се към Ник с непозната досега усмивка в очите и изрече първата реплика. Тя смая всички в стаята като съскането на ударила наблизо светкавица.

Изиграха отново цялата сцена. Тя не излезе от транса си, докато не свършиха. Класът наблюдаваше мълчаливо как Ник се тръшна на дивана, а Ани седна по турски до стената и се улови за главата.

— Добре — обади се Рой. — Сега беше по-добре. Направете го по същия начин и в сряда и можем да говорим сериозно. Добре.

В голямата стая се чуха кратки, но искрени и ентусиазирани ръкопляскания. Ани ги прие с уморена усмивка, поклати смутено глава и пак притисна с длани слепите си очи.

Коментарите на Рой за играта на Ник ставаха все по-технически, но мислите му оставаха върху Ани. Да, имаше да извърви още много път. Но там, където щеше да стигне, никой от актьорите в стаята нямаше да успее да стъпи.

Ани седеше до стената и гледаше как други трима ученици започват трудна, но забавна сцена.

Възхити се от умението им. Но мислите й се рееха другаде.

Месеците, прекарани с Рой Диран, бяха успели да разсеят и последните илюзии на предишните й амбиции. Лицето й, добре познато на нюйоркчани от двата билборда и от рекламите в местните вестници и списания, а на цяла Америка — от модните списания, постепенно изчезваше отвсякъде, защото не можеше да поеме голяма част от работата, която й намираха Рене и „Сирена“. Посвещаваше цялото си време на уроците.

Рене я гледаше с болка всеки път, когато влезеше в кабинета му. Ани се усмихваше с усилие и продължаваше да следва пътя си. Съжаляваше за наложеното от нея отчуждение с жената, която й бе помагала толкова много, но нито искаше, нито можеше да промени хода на събитията.

От друга страна, не беше сама. Избраният път изпълваше дните й с нови лица и едновременно с това изискваше все по-голяма част от времето и усилията й.

Преди не много време учителят й по балет Блейн Джаксън също я бе дръпнал настрана.

— Ако спреш всичките си други занимания и ми посветиш по дванайсет часа на ден — рече той, — смятам, че до две години ще станеш звезда на Бродуей. Не искам да те лаская, а да те информирам. В момента имаш нужда някой да ръководи кариерата ти.

Беше се усмихнала и благодарила вежливо.

— Ще обмисля това, което ми казахте. А мога ли междувременно да продължа да идвам на уроци както досега?

— Разбира се.

Блейн Джаксън не можеше да знае, че балетът беше само едно от средствата да постигне крайната си цел, точно като уроците по пеене и техника на говора, като манекенството и дори като Рой Диран.

Ник Маршано се облегна на лакти и започна да наблюдава как очите на Ани следят тримата актьори, които играеха сцената. Гарвановочерната й коса падаше по гърдите като грива на митологично същество.

Ник усети магията на многостранния й чар още първия ден, когато тя дойде в Студио 37, и веднага я покани да излязат. Ходеха на кино, обсъждаха актьорската игра, гледаха няколко постановки „Оф Бродуей“ и я представи на приятелите, с които прекарваше свободното си време. Всички бяха актьори, които през деня работеха, а вечер се отдаваха на клюки и слухове за шоубизнеса.

Ник беше енергичен и привлекателен младеж с подчертан вкус към жените, сред които се ползваше със забележителен успех, и не направи опит да скрие намеренията си към красивото тяло на Ани. Знаеше, че дръзкият израз на изваяните му черти и мускулестите крайници не са останали незабелязани. И беше напълно сигурен, че когато за първи път я целуна, милувката на пръстите й в косата му бе наситена с женствена чувственост.

Но за негово смайване и смущение тя му отказа.

— Мисля, че в момента не трябва да се свързвам с никого. Надявам се, че разбираш.

Той прие това, което тя можеше да му предложи с неразбираща усмивка, и се възхити от силата на характера й.

— Сладурче — рече той, — не знам какво вижда Рой, но съм живял достатъчно дълго в този град, за да знам. И можеш да ми вярваш — ти си много талантлива. Притежаваш и нужната амбиция. Ще стигнеш далеч. — Засмя се. — И силно се надявам да ме вземеш със себе си.

— Не ме занасяй — отвърна тя. — Много добре знаеш, че аз още ще се боря за ролички без думи, когато ти ще имаш свой сериал.

Беше разбрала, че той се е насочил към телевизията. Въпреки че бе предан на актьорското изкуство, Ник не хранеше илюзии, че талантът му е подходящ за класически роли или дори за театралната сцена. Амбициите му бяха да печели пари и не го криеше.

Този факт допълнително изостряше неодобрението на суровия му ограничен баща, който преди четири години бе отлъчил официално Ник от рода Маршано, задето отказа да се присъедини към семейния бизнес, свързан с каменните кариери, и отиде в Манхатън.

— Не знам как съм живял в този шантав град, преди да дойдеш ти — казваше той.

— Точно както ще продължиш да живееш и когато се махна — смееше се тя. — Ти ще бъдеш най-търсеният актьор и по прозореца на апартамента ти ще лазят момичета, готови на всичко, за да те докопат.

Разбира се, мислеше си той и се усмихваше. Всички, освен теб.

Замисли се върху неволно изпуснатата й фраза, която подсказваше, че не възнамерява да живее вечно в Ню Йорк.

Да, мислеше той. Тя ще стигне далече, но не иска да каже къде.

Сроковете, които си беше поставила, не предполагаха изчакване. Почти от самото начало на работата си при Рой следеше внимателно възможностите за получаване на сценична роля.

Рой без затруднение прозря намеренията й.

— Нетърпението — един ден заяви той — е слабостта, която са ти отредили боговете. Прекалено жадна си да играеш. Ако не си отпуснеш време да разработиш таланта си, ще го разбиеш като яйце.

Тя знаеше, че по негово мнение й трябва още поне година, преди да опита да излезе пред истинската публика от бродуейски познавачи и строги критици.

Но през изминалата седмица на хоризонта внезапно се появи един шанс.

И въпреки предупрежденията на Рой смяташе да се възползва от него.