Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bitter Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2009 г.)
Разпознаване и начална корекция
asayva (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Пени Джордан. Игра на съдбата

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин България“, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0316-2

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— Какво възнамеряваш да направиш?! — попита Джанет своята най-стара и най-близка приятелка. Стоеше изумена, неспособна да повярва на току-що чутото, независимо че развълнуваният глас на Луиз звучеше кристално ясно.

— Омъжена! Това значи… да цениш и уважаваш, и така нататък… Ипотека… деца… всички онези неща — старателно изброяваше Луиз, докато учудването на Джанет почти избръмча по телефонния кабел между Йорк и Лондон.

Джанет стисна слушалката и додаде възмутено:

— Но нали се кълнеше, че никога няма да се омъжиш! Искаше да бъдеш независима…

— Това беше, преди да срещна Джордж — отговори Луиз.

Джордж! Джанет се стресна не само от мисълта, че нейната амбициозна и мечтаеща за кариера приятелка ще се омъжи, но и от факта, че бъдещият й съпруг се нарича Джордж. Дори в случаите, когато фантазията й се бе развихряла до почти невъзможното — да види Луиз омъжена, тя винаги си беше представяла, че съпругът й ще има далеч по-екзотично име от Джордж.

Джанет въздъхна и, забравила за чашата с изстиващо кафе и за факта, че ако веднага не прекъсне телефонния разговор, няма да съумее да подготви до обяд предварителните скици за стенописите на Макграт, рязко каза:

— Преди два месеца, когато обядвахме заедно, ти не спомена нищо.

— Още не го бях срещнала — отвърна Луиз и бързо добави: — Джен, искам да бъдеш с мен… В деня на сватбата имам предвид. Тя ще бъде след три седмици, у дома, в селската църква. Нямам търпение да се срещнете. Исках да се видим преди сватбата, но Джордж заминава за Япония.

— Не мога да повярвам на ушите си — промълви Джанет и дочу веселия смях на Луиз.

Израснали заедно, двете бяха много близки приятелки. Живееха в едно и също селце, учеха в едно и също училище и дори по-късно записаха един и същ университет. После родителите на Джанет се преместиха на север и тя замина с тях. Там, в къщата извън Йорк, тя превърна плевнята в малко ателие, докато по същото време Луиз си намери работа в Лондон във вълнуващия свят на рекламата.

Това беше преди седем години. Сега Луиз имаше своя собствена агенция, докато Джанет разви таланта си на художник и нейна специалност станаха стенописите. Беше и съсобственичка на малка частна галерия в Йорк. Двете с Луиз поддържаха връзка, но напоследък беше невъзможно да се срещат толкова често, колкото желаеха.

Родителите на Джанет загинаха скоро след заселването на север и на нея остана изцяло отговорността за отглеждането на по-малките й братя близнаци.

Тази отговорност понякога ставаше твърде непосилна, но съзнанието, че родителите й биха искали всички те да бъдат заедно, й помагаше да преодолее най-тежките моменти.

Неотдавна близнаците бяха завършили гимназия. Двама стройни русокоси младежи, които се извисяваха над Джанет и на моменти почти я задушаваха със страстното си желание да я закрилят.

Досещайки се защо Джанет бави своя отговор, Луиз продължи:

— Обещай ми, че ще дойдеш. След три седмици, в събота. Няма да има шаферки и други такива неща, но много бих искала да бъдеш с мен, Джанет… Честна дума.

Вълнението в гласа й беше толкова осезателно, че Джанет не се реши да изрече застиналия на устните й отказ. Луиз побърза да се възползва от моментното мълчание и добави:

— Запазила съм ти стая във „Федърз“. Не мога да те настаня вкъщи, въпреки че мама и татко много искат да те видят, защото ще бъде препълнено със стари лели и други роднини.

— Не зная дали ще успея да дойда, Луиз — каза Джанет, втренчила невиждащ поглед през прозореца на ателието си към зелената джунгла на градината в задния двор.

Къщата имаше много голяма градина, далеч по-голяма от това, което можеха да поддържат, но Джанет и близнаците обичаха своя дом. Ателието идеално изпълняваше предназначението си и никой от тримата не бе пожелал да се премести след катастрофата, макар че момчетата вече учеха в университета. От Коледа спореха по този въпрос. Кит и Ник се опитваха да убедят сестра си да не обявява къщата за продан, докато Джанет изтъкваше, че след като момчетата са вече в университета, би могла да се премести в по-малко жилище, а и парите от продажбата можеха да бъдат от полза за братята й, когато ще поемат своя път в живота.

Младата жена стисна слушалката, дланта й бе лепкава от пот заради напрежението, заради всичко онова, което искаше да каже, а не можеше — отчасти, защото думите просто отказваха да бъдат изречени, задавяйки гърлото й, отчасти поради вродената й сдържаност. Луиз бе пълна нейна противоположност — откровена, неспособна да скрие какво мисли и чувства.

Луиз пое дълбоко дъх, така че Джанет я чу сред плясък на криле и птичи песни, и додаде:

— Люк няма да присъства, ако това те притеснява. Той е в Щатите по работа. Моля те, кажи ми, че ще дойдеш.

Въпреки че не помръдна, Джанет усети познатото замайване, ужасяващото усещане за обземаща я паника. Тя се поколеба, опитвайки се да намери точните думи, за да запази достойнството си… да отрече значението на онова, което каза Луиз, да преодолее собствените си задръжки и да изрази онези чувства, които се бяха превърнали в своеобразно табу преди осем години, с отказа й да ги обсъжда с когото и да било, особено с братовчедката на Люк, въпреки че беше най-добрата й приятелка.

— Джанет, моля те… — продължаваше Луиз.

Образът на Люк сякаш изплува пред нея, за да се надсмее над страха й. Тя пое дълбоко дъх и каза дрезгаво:

— Разбира се, ще дойда.

Двете поговориха още няколко минути или по-скоро Луиз бъбреше, а Джанет слушаше, чакайки разтуптяното й сърце да се поуспокои и напрежението да напусне тялото й.

Разбира се, че ще отида, си каза тя, след като се сбогува с приятелката си и затвори телефона.

Джанет никога не можа да скрие от приятелката си колко много се бои от мисълта да срещне отново Люк. За щастие обаче по време на шестмесечния им годеж, Луиз учеше в чужбина и когато се върна, не потърси друго обяснение за развалянето му, различно от това, което й даде Джанет — че и двамата с Люк в един момент осъзнали как това е грешка.

В началото себеомразата я изгаряше като киселина и тя се обвиняваше за смъртта на родителите си, осъзнавайки, че загрижеността им за нея е била основната причина да се преместят в Йорк, но постепенно годините бяха облекчили донякъде мъката й. Ала я пронизваше и друга болка, която никога не премина. Не беше необходимо да си напомня, че е прекалено чувствителна. Болката да чуе от устата на Люк как, докато се е преструвал, че я обича, е бил с друга, която сега носи неговото дете, беше нещо, което тя никога не би могла да забрави.

Сякаш я бяха прогорили с нагорещено желязо и като всяка жертва на подобна жестокост, тя носеше клеймото на това отхвърляне дълбоко в душата си. Зад спокойната и приятна външност всъщност се криеше съвсем различен човек. Някои хора я смятаха за студена и казваха, че характерът, й изцяло, подхожда на хладните скандинавски черти, светлорусата коса и бездънните й сиви очи, обрамчени с дълги ресници.

В отговор тя противопоставяше хладнокръвие, изградено с много усилия, като по този начин се предпазваше от околния свят. Сдържаните й овладени движения караха хората, които се чувстваха объркани и раздразнени, задето ги държи на разстояние, да я обявят за студена и безчувствена. Не разбираха, че това е самозащита от собствената й уязвимост и че е трябвало да научи жестокия болезнен урок да прикрива истинските си чувства.

Онова, което първоначално беше възприела като начин да съхрани гордостта си, впоследствие до такава степен се беше превърнало в неделима част от нея, че само Луиз и близнаците бяха способни да проникнат зад фасадата на нейната сдържаност.

С течение на времето Джанет бе успяла да овладее болката от чувството, че е отхвърлена посредством мъдростта на годините и опита, които й подсказваше, че отношенията между нея и Люк никога не биха имали бъдеще, че на двайсет и една тя е била твърде незряла и че годежът рано или късно би се разпаднал.

Това, което все още я смущаваше, беше фактът, че Люк се беше сгодил за нея. Осем години по-възрастен от тях двете с Луиз, той й се струваше недостъпен, зашеметяващ. Срещаха се единствено през ваканциите, защото Люк винаги отсъстваше — първо заради интерната, после заради университета, накрая отиде да чете лекции в чужбина и когато най-после се завърна вкъщи, омагьоса Джанет…

Семейството на Люк, за разлика от нейното, беше свързано с живота на селото от поколения наред. Баща му беше местният лекар, а майка му, независимо от сковаващата я мултиплена склероза, отслабила много здравето й, енергично участваше в организирането на празничните събития в селото. Добросърдечна жена, обичана от всички, тя одобри годежа на Люк с Джанет.

Люк обичаше дълбоко майка си. Отнасяше се към нея със същата завладяваща загриженост, с каквато близнаците задушаваха Джанет. Ала майката на Люк имаше далеч по-голяма нужда от грижи.

Люк приличаше на баща си. Беше висок и слаб като него и имаше същата гъста и тъмна коса.

Веднъж Луиз й разказа, че вуйчо й, бащата на Люк, имал лоша репутация сред жените, преди да срещне и да се ожени за майката на Люк. Тя била местно богато момиче и бащата на Люк се влюбил в нея. Оженили се, въпреки съпротивата от страна на семейството на момичето. Джанет смяташе, че историята е много романтична.

Майката на Люк беше мъртва. Бе починала няколко месеца след сватбата на сина си…

Джанет несъзнателно сведе глава и косата се разпиля пред лицето й, скривайки изражението й, въпреки че наоколо нямаше никой. Мисълта за онзи ужасен момент, когато Люк с леден глас й бе съобщил, че ще се ожени за друга, която носи неговото дете, все още я владееше и я изпълваше с непоносима болка.

Колко пъти си беше повтаряла как хиляди млади жени на този свят са били изоставяни от мъже, които са твърдели, че ги обичат и как, за разлика от нея, са продължавали напред и са създавали трайни и по-щастливи връзки без всякакви проблеми? Колко пъти се бе укорявала мислено задето се държи като повяхваща викторианска героиня само защото нейният свят се бе преобърнал с главата надолу от откритието, че любовта, която е смятала за най-сигурното нещо в света, в действителност никога не е съществувала?

Привидно тя бе постъпила както трябва. Бе изслушала с пребледняло лице и горящи очи жестоките признания, изгубвайки самообладание само веднъж, когато Люк й каза за бебето. Зашеметена, тя политна към него, невярваща, изгаряща от болката и шока, но той не реагира. През следващите месеци се опитваше да изглежда колкото може по-смела. Завърши университета, преодолявайки изкушението да се прибира вкъщи през ваканциите. Прекарваше времето си, бъбрейки с подигравателна изтънченост със своите приятели за живота, който водеше, за мъжете, с които се срещаше…

Родителите й усещаха какво става в душата й и съзнаваха, че болката, която й бе нанесъл Люк, я е засегнала дълбоко. Баща й реши да се пенсионира и всички заедно да се завърнат в Йорк, неговото родно място.

Любовта на Джанет към Люк беше толкова силна, че тя бе готова да се откаже от заминаването с родителите си, надявайки се някакво чудо да й върне любимия, неспособна да повярва, че в действителност всичко бе свършило. Месеци по-късно тя го видя в селото със съпругата и детето им… Люк държеше бебето, докато жена му разговаряше с техни приятели. Джанет се вкамени насред улицата, измервайки разстоянието помежду им. Бебето имаше черна коса също като Люк. Момиченце, както извинително и с леко притеснение й бе казала Луиз. Съпругата му беше по-млада от Джанет, с тъмна коса, скромно облечена. Тя погледна към нея, очевидно без да разбира коя е, после се обърна към Люк, взе детето от него и отчетливо каза:

— Скъпи, мисля, че е време да тръгваме.

С разбито сърце Джанет не се отправи към къщи, а пое по улицата край реката, любимо убежище от детските й години, където обичаше да броди, след като се разделяше с Луиз, на път за дома. По време на тези разходки тя мечтаеше за бъдещия си живот с Люк с цялата невинност на младостта.

Сега с известна доза цинизъм се питаше какво ли би станало, ако и тя бе заченала дете от Люк. В действителност подобна възможност съществуваше. Точно седмица преди да й каже, че разваля годежа, Люк се бе опитал да я склони да се любят.

Тя рязко стисна очи, опитвайки се да пропъди спомена за животинското нетърпение, с което посегна да я люби през лятото и как се отдръпна, когато трепереща му обясни, че ще й бъде за първи път и се страхува.

Той си даваше вид, че я разбира, шегуваше се със страха й, но тя се досещаше как зад шегите му се крие задоволство, задето ще бъде първият й любовник.

Колко пъти през първите месеци, откакто Люк я напусна, се бе питала дали събитията щяха да се развият по друг начин, ако се беше държала различно? Но беше уверена, че ако бе позволила на Люк да я обладае, той пак би потърсил и друга жена, за да задоволи желанията си.

Предателството му обаче оказа пагубно въздействие върху самочувствието й. С годините тя тайно се превърна в одушевена кукла, лишена от сърце, любов, желания, от всички онези емоции, които изпълваха живота на другите хора. Разбира се, тя обичаше близнаците, допадаше й компанията на няколкото й близки приятели, но за интимни отношения с мъж не можеше и да си помисли.

Дори най-малкият намек за подобно нещо й напомняше за страданията й от постъпката на Люк и с годините тя намираше за все по-разумно да държи мъжете на разстояние.

А ето че сега Луиз се омъжваше. Приятелката, която винаги е била толкова независима.

Джанет знаеше, че хората, които я познаваха, отдаваха поведението й на чувството за отговорност за близнаците.

Това беше удобно извинение до момента, в който продължиха образованието си в университета. Не че около нея се тълпяха ухажори, но… Тя се намръщи при спомена за мъжа, който я бе поканил неотдавна. Казваше се Колин Еймс, местен ветеринарен лекар, добросърдечен, широкоплещест, разведен с три малки деца, който очевидно търсеше майка не само за децата, но и за себе си. Грег Пилинг, трийсет и пет годишен и все още ерген, се славеше като местния донжуан. Имаше голяма къща в другия край на селото, а работата му го принуждаваше да бъде по четири дни от седмицата в Лондон. Джанет подозираше, че той поддържа любовна връзка с лондончанка, ала иска да я запази в тайна по причини, известни само на него… Може би защото тя е омъжена, добавяше Джанет цинично.

Имаше още един-двама приятни и възпитани мъже, които биха били отлични съпрузи и бащи, но тя не желаеше да се ангажира.

Ала не толкова предателството на Люк, колкото споменът за нейната уязвимост, я караше да избягва емоционалното обвързване и да не допуска никого близо до себе си.

Естествено, в годините непосредствено след смъртта на родителите й всякаква интимна връзка бе немислима.

Близнаците твърде много се нуждаеха от нея и тя дотолкова се бе посветила на грижите за тях, че в живота й нямаше място за друг човек. А сега двете момчета вече бяха зрели хора и Луиз, без да иска, я бе тласнала към този самоанализ. Джанет помръкна, осъзнала, че е невъзможно да се съсредоточи върху работата си.

Твърде късно бе да откаже да присъства на сватбата. Дори Люк да не дойдеше, щеше да има други хора, които си спомняха.

Какво? Че тя и Люк са били сгодени преди повече от осем години за по-малко от шест месеца? Че годежът бе развален и Люк се бе оженил за друга, а непосредствено след това му се бе родило дете? И какво от това? Само в нейното съзнание образът на Люк и жестокото му предателство имаха тъй ужасяващо въздействие…

Понякога тя подозираше, че Луиз се досеща за чувствата й, макар да прие безмълвно обясненията й за развалянето на годежа.

Именно Луиз преди няколко години я извести за смъртта на съпругата на Люк в послепис към поздравителна картичка за рожден ден. Новината я хвърли в едноседмичен кошмар. По цели нощи Джанет се мяташе, бълнуваше и се събуждаше с вик, обляна в студена пот. Знаеше, че Люк притежава властта да й въздейства психически и физически до ден-днешен.

Това се случи в годината, когато Луиз я предума да прекара у тях коледните празници. Тъй като близнаците дълго настояваха да приеме предложението, накрая Джанет се предаде и склони. Тогава не подозираше, че Люк също ще гостува на леля си и чичо си.

По онова време баща му живееше в Америка и Люк, който също се бе посветил на медицината, работеше като консултант в голяма болница.

Щом го видя, Джанет се вкамени. Близнаците, които я следваха, се блъснаха в нея. Някой поздрави, не помнеше кой, и скрита зад общата суетня, тя се оказа лице в лице с Люк. Гърлото й се сви при спомена за болката. Лицето й се разтегна в хладна и отчуждена усмивка — усмивка, която бе овладяла отлично.

Люк бе с дъщеря си. Умна и палава, тя обожаваше баща си и толкова приличаше на него, че Джанет усети остра болка, сякаш някой прободе с нож сърцето й.

По необясними причини, а може би заради жестока игра на съдбата, малката се прилепи към Джанет и близнаците. Следваше ги навсякъде, наблюдаваше ги с тъмнозелените очи на Люк, усмихваше се с усмивката на Люк. Джанет устоя на болката и непреодолимия копнеж да отвърне на закачките на малката. Искаше й се да я грабне, да я завърти във въздуха, да я прегърне.

Спомни си как веднъж Люк бе влязъл във всекидневната, където Джанет бе седнала с Анджелика и се опитваше отчаяно да се противопостави на детското желание за женска ласка. Той грабна дъщеря си, усещайки нежеланието на Джанет да докосне детето му. Устните му се изкривиха в гримаса, същите тези устни, които някога бяха меки и нежни от любов и желание към нея, или поне така си бе въобразявала. Разбира се, всичко това е било само илюзия.

Не си бе дала сметка как Люк е възприел хлапашкото дърдорене на близнаците, че неотдавна е приключила кратка връзка със свой клиент, нито пък за изцяло погрешното му впечатление от обяснението на братята й, задето тя и Кристофър Хардинг били любовници. Язвителната му забележка, че домът на леля му и чичо му сигурно й се струва твърде скучен, след като любовникът й не е тук, накара Джанет да се обърне към него и да промълви с неискрена усмивка:

— Тук съм само за една седмица…

— И можеш да спиш сама толкова време? — подхвърли подигравателно Люк.

Разгневена, тя отвърна прибързано, за което после съжаляваше.

— С Кристофър сме любовници отдавна. — След което с котешка усмивка добави: — Той често заминава на делови пътувания и когато…

— … го няма, ти го заменяш в леглото с някой друг — довърши вместо нея Люк, напълно погрешно изтълкувал думите й.

А всъщност тя искаше да каже, че се справя отлично сама, когато Кристофър отсъства. Преди да успее да разсее заблуждението на Люк, той продължи с горчивина:

— Колко си се променила. А като си помисля, че…

Той замълча, тъй като в този момент близнаците влетяха в стаята. Оттогава Джанет и Люк взаимно се отбягваха. Той внимаваше дъщеря му също да не общува с нея.

Джанет беше много доволна. Най-после бе успяла да му покаже, че е желана, макар и не от него, доволна, че бе доказала ясно как не иска да има нищо общо с него и дъщеря му, доволна, че най-после се беше освободила от предишната Джанет, която го обожаваше до лудост, и която продължи да го обича, дълго след като я беше отхвърлил.

Тогава го видя за последен път.