Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (72)

XIII

Уоли не можеше да знае каква, част от информацията, която беше разкрил пред Кристин, е наистина нова за нея. Беше достатъчно умна сама да открие много неща в детството си.

Но заложи на предположението, че Алис не е казала нищо на втората си дъщеря за живота си с Хари Хавиланд. От една страна, би се страхувала, че това един ден ще се окаже от полза за Кристин. Егоизмът й не би го допуснал. От друга страна, инстинктивно си е затваряла устата за всичко. Всички тормозещи децата си родители са потайни. Поддържат ненормалните кътчета от живота си изолирани и обвити в неяснота.

Момичето се беше съгласило да го посети в мотела. Това доказваше, че се интересува от нещата, които Уоли бе премълчал. Дотук добре.

Въпросът беше дали с вече казаното не я е въоръжил с нещо, което не би могъл да предвиди.

Разгледа внимателно стаята в мотела. Трябваше да е напълно подготвен, когато дойдеше. Беше опасна. Длъжен бе да я убеди, че не иска да й навреди. А това нямаше да е лесно.

Но планът за разговора им се оформяше от две седмици в главата му. Беше уверен, че ще проработи. Огледа се в огледалото. Малките му очи бяха нащрек.

От момента, в който я видя отблизо и чу гласа й, сърцето му биеше ускорено. Трудно му беше да разиграва намисления сценарий. Беше по-красива, отколкото очакваше. А дълбоко в нея се намираше ледената, сърцевина на празнотата, която ги свързваше. Знаеше, че за Хармън Кърт ще е от полза да научи, че момичето е тук, че е проститутка от висока класа и вероятно е родна сестра на Ани Хавиланд.

Но това, което правеше тази вечер, не беше за Хармън Кърт. Беше за Уоли Дъгас.

Тя се обади в девет часа да му каже, че ще дойде в десет.

Уоли беше подготвил стаята. Имаше чаши, лед, бутилки със сода и газирани напитки, малко бърбън и ядки.

Пистолетът му беше скрит на кръста в специален кобур. Ако тя изпратеше хора да го очистят, без да се появи лично, щеше да е готов.

С изключение на пистолета в стаята нямаше нищо, което да може да се използва като оръжие. От момента, в който пристигнеше Кристин, щеше да се старае да стои поне на метър и половина от нея и да държи под око чантата й.

Хвърли последен поглед към масата. Върху нея, между пепелника и купичките с ядки, лежеше снимката на осемгодишната Криси, застанала с Алис на брега на залива Чисапийк.

 

 

Пристигна точно навреме. Беше облечена с лека лятна рокля. Едновременно с нея в стаята нахлу сладко, свежо и много женствено ухание. Носеше обици от нефрит и подходящ медальон. Почернелите й колене и глезени надничаха изпод роклята, а тънките каишки на сандалите подчертаваха деликатността й. Приличаше на красива младоженка, готова да излезе със съпруга си в лятната нощ.

Носеше голяма чанта и шал. Уоли знаеше, че никой не я е видял да влиза. Истинската професионалистка би взела предпазни мерки.

— Ще ме извините, ако малко се заплесвам по вас — каза той, докато държеше вратата. — Вие наистина сте главозамайващо красива млада дама.

Тя влезе в стаята, безшумна като котка. Уоли отиде към масата.

— Ще пийнете ли нещо? Може би малко сода?

Но тя беше видяла снимката и стоеше неподвижна до масата.

— Седнете, моля. — Уоли внимателно затвори вратата.

Кристин бавно седна.

Уоли отиде до стола срещу нея. Очите му сновяха между чантата й, шала и сините очи, които не се отлепяха от снимката на масата.

Остави я да гледа. Знаеше, че колелцата в мозъка й се въртят с бясна скорост.

Започна да говори.

— Като дете бях много дебел и тромав. Доста по-тромав от повечето деца. — Усмихна се. — Бяха двама срещу един. И двамата пиеха, а когато се напиваха, започваха да се карат. В крайна сметка аз се оказвах целият в синини и белези. Мятах се за закрила от единия към другия, но често не улучвах към кого да се обърна и си го получавах. — Въздъхна. — Баща ми удряше силно, но тя знаеше по-добре как да ми причини болка. Може би защото й вярвах повече. Още усещам счупените си ребра. А едното ми ухо звънти до ден-днешен…

Загледа се в очите й. Оставаха приковани към снимката, но дълбочината им сякаш започна да се разпростира наоколо, когато чу думите му. Зениците й бяха многоцветни, докоснати от цветове, екзотични като залези в далечни земи.

— Баща ми беше лекар — продължи той. — Хирург. Държеше ме под око. Така че никой да не разбере, нали разбирате? Синините, драскотините… всички смятаха, че съм прекалено тромав. А веднъж имаше една учителка. В четвърти клас. Разтревожи се и се обърна към Отдела за защита на децата. Но баща ми беше важен човек, професор в Медицинския факултет. Справи се лошо.

Тя продължаваше да гледа снимката.

— Изкопчих се едва когато завърших гимназия — приключи той. — Трудно е да се откъснеш от хората, които обичаш… И веднага се заех с детективство по причини, които вероятно разбирате. Имах нужда от самоконтрол. Бях преживял достатъчно. Исках да гледам живота от разстояние. — От устата му се изплъзна тих смях. — По-късно научих, че са се развели. Той се ожени за два пъти по-млада от него жена, а тя — за пенсиониран бизнесмен, и сега живее някъде на остров Хилтън Хед. — Сви рамене. — През всичките тези години бях сам. Веднъж, преди много време, се появи едно момиче. Запознах се с нея по време на едно мое разследване. Баща й беше напуснал семейството си и аз го издирих. Тя ме хареса, и аз я харесах. Но разбрах, че не мога. Не можах да събера сили. Нали разбирате? Когато човек затвори някои врати, вече не може да ги отвори.

Кристин не помръдваше.

— Сега работата ми причинява болка на много хора. Понякога не на тези, които трябва. Старая се да не се интересувам кои са добрите и кои — лошите. Да застанеш на страната на доброто е лукс, който не всеки може да си позволи. — Въздъхна. — Не че и за обратното не се плаща съответната цена. — Помълча. — В този случай момичето, за което говорихме при басейна, няма да пострада. Просто трябва да я намеря. Нищо няма да й се случи. Но що се отнася до сестра й — момичето, израснало с баща си в малкия град, не бях съвсем откровен с вас. Истината е, че и тя е понесла тежки удари. Един от тях й е нанесъл човекът, за когото работя.

Кристин още не беше произнесла нито дума. Не бе чул гласа й от сутринта.

— Ако не възразявате — рече Уоли, — ще отида до банята. Моля ви, чувствайте се като у дома си. Ще се забавя около пет минути. Когато се върна, може би ще поизръсите паметта си. Животът е толкова сложен… може и да сте я срещали.

Отиде в банята, пусна крана, седна на капака на тоалетната чиния и си погледна часовника.

Когато голямата стрелка обиколи циферблата седем пъти, пусна водата, спря крана и излезе от банята.

Разбира се, нея я нямаше. Снимката беше изчезнала. Уоли провери щателно стаята от килима до тавана, завесите и гардероба, без да размества нищо.

Сипа си един пръст бърбън и допълни чашата със сода. Седна на леглото, погледна си отново часовника и зачака.

Когато се източиха четирийсет и пет минути вдигна слушалката и поръча междуградски разговор.

След няколко позвънявания на далечния телефон се обади глас.

— Резиденцията на господин Кърт.

— Обажда се Уоли Дъгас. Там ли е господин Кърт?

— Момент, моля.

Настъпи дълга пауза. Най-сетне се обади плътен глас.

— Защо използвате този номер?

— Опитах по личния ви телефон, господин Кърт, но ми отговори автомат, който ме уведоми, че линията е повредена.

— Ще я проверя. Говорете, моля. Открихте ли я?

— Не, господине. Не може да бъде открита. Но намерих края на следата.

— Какво значи това? — Гласът на Кърт беше нетърпелив.

— Обаждам се от Маями. Била е скъпа проститутка и изнудвачка по тези места. Убита е преди година и половина като част от мафиотска разплата. Прерязали са й гърлото и са оставили приливът да я изхвърли на брега. Видях снимките при следователя.

Настъпи мълчание.

— И какво е заключението ви, господин Дъгас? — В тона на Кърт ясно се доловиха гняв и ирония.

— Ами следователят е получил кръвната й група след аутопсията. Не е сигурно, но, изглежда, не е била родна сестра на Ани Хавиланд. Но безспорно е била дъщеря на Алис Хавиланд. Баща й може да е бил някой от любовниците на Алис в Ричланд или друг, с когото се е срещала, след като си е тръгнала оттам. За всеки случай поговорих с хора, познавали втората дъщеря, Кристин. Знаят само, че е била опитна професионалистка и че мъжете около нея винаги са били потърпевши.

Кърт въздъхна.

— Добре, господин Дъгас. — Гласът му беше кисел. — Работата ви изчерпа търпението ми. Можете да се приберете и да ми изпратите сметката. Но искам да разберете още нещо. Онази автомобилна катастрофа може и да е провалила кариерата на Хавиланд. Поне като секс символ. От друга страна, тя може да й придаде ореола на мъченичество, което е мощна реклама. Ще повярвам на думата ви, че от миналото й не може да се извлече нищо, освен случая с Шейн, който вече е омръзнал на всички. Затова от този момент нататък ще се погрижите да бъде наблюдавана в личния си и сексуалния живот. Непрекъснато. Докладвайте ми с привичната си мудност.

— Добре, господин Кърт.

Уоли затвори телефона.

Поседя няколко минути на леглото, като си представяше какво ли си мисли Кърт в този момент. Други начини да се добере до Ани Хавиланд… резервни варианти в случай, че се възстанови достатъчно от раните си и може да играе отново… Жаждата за отмъщение на Кърт бе неутолима.

Уоли стана и си сипа още една чаша бърбън със сода. По принцип мразеше алкохола, но сега вдигаше тост.

Най-сетне бе намерил Кристин и я бе видял в плът и кръв. Беше я открил. И й беше направил единствената услуга в своите възможности.

Плюс нещо за себе си.

Седна и разглоби слушалката. Малкият микрофон беше обикновен, но професионален. Разговорът му с Кърт беше записан.

Стана, отиде до телевизора и махна втория микрофон от бутона за включване.

Беше дошла подготвена. Седем минути й бяха предостатъчни да монтира уредите, да открадне снимката и да си отиде.

Седна и се загледа в микрофончетата. Какво ли щеше да се случи, ако беше преценила положението по друг начин? Ако просто беше избягала или изпратила някого да го заплаши или убие. Или ако беше дошла въоръжена…

Но не. Това не беше станало.

Уоли вдигна нов мълчалив тост за себе си и своята посетителка.

Съмняваше се, че някога ще я види пак. Но и един път му стигаше. Беше огряла неприветливата стая като слънчев лъч. Уханието й напомняше парфюма на рядка орхидея.

Припомни си думите на Джоузеф Мансини. Да, тя можеше да стопи съпротивата на всеки мъж. Положително беше причинила смъртта на няколко мъже. Рядко и отровно цвете.

Самият Уоли беше наранил много и убил няколко души. Тя бе от неговата кръвна група, заразена от същата болест, която носеше и той.

С нещо, наподобяващо любов, той използва фотографската си памет да си представи нежните й очи, окъпани във всички отсенки на синьото. Струваше си да й помогне.

Но с тази помощ може би щеше да причини още злини на света. Защото я беше въоръжил с това, което беше дошла да научи.

А тя нямаше да се поколебае да дръпне спусъка.

 

 

Час по-късно той още се мъчеше да проникне в бъдещето й и благодареше за малкото топлинка, която бе посяла в душата му. На вратата се почука.

Отвори с пистолет в ръка.

Тя стоеше в коридора и се усмихваше. Шала го нямаше. Носеше малка вечерна чантичка, но облеклото й бе непроменено.

— Извинете, че избягах така — заговори тя. — Сега вече бих пийнала нещо.

Той отстъпи назад и й направи път да влезе. Тя отиде до масата, отвори чантичката и извади снимката.

— Можете да я задържите — каза той. — Имам копие.

В пепелника стояха микрофончетата, които Уоли беше махнал от слушалката и телевизора. Тя не ги погледна.

— Благодаря.

— Благодаря, Уоли — поправи я той.

— Уоли.

Приближи се бавно и го целуна по устните. Ароматният допир на плътта й беше като шепота на млади листа привечер.

Потисканата в него топлина бликна изведнъж и започна да се разпростира по тялото му.

За първи път от двайсет години насам той се уплаши.

— Благодаря — повтори тя и докосна лампата, която угасна.

Окъпана единствено от сребристата светлина на нощта, посегна зад гърба си. Роклята падна на пода и тя остана гола. Красотата й беше нереална.

Той я обви с ръце. Усети я малка и крехка до корема си. Беше топла и по-мека, отколкото можеше да си представи.

Очите му се навлажниха. Изпита божа от дългата раздяла и радост от срещата. Кожата, която докосваше, бе така чужда и позната, че от устните му се изтръгна въздишка на почуда.

Тя сякаш разбра какво изживява той. Разсъблече го нежно като милосърдна сестра, положи го на леглото и го дари с удоволствията на тялото си.

Всяка нейна целувка отваряше по една рана и веднага я затваряше със същата жестокост и утеха. Всяка въздишка, всяко потрепване бяха като химн, защото означаваха, че Уоли вече не е сам. Беше открил жена от своята порода и тази вечер тя беше негова.

За втори и последен път той се отваряше към света и чувстваше многообразието му да го обгръща — топло, безжалостно и красиво.

 

 

След един час вече я нямаше.

Измъкна се тихичко от ръцете му, събра нещата си и го остави, като го целуна за сбогом. След приглушеното й „благодаря“ не бяха проронили нито дума.

Дълбоко в ума и сърцето си беше убеден, че няма да се видят повече. Тази вечер бе тяхното сбогуване.

Може би затова, когато на следващата сутрин напусна мотела, той взе със себе си чаршафите и калъфките от леглото.

За Хармън Кърт Кристин бе спряла да съществува.

За Уоли работата не беше довършена.