Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (114)

LV

Ани бавно обезумяваше от безпокойство.

Деймън й липсваше повече, отколкото си беше представяла. Копнееше за бащинските обноски, за налагащото се мъжко присъствие и най-вече за пресипналия глас, чиито сардонични забележки биха я отвлекли от непрестанното безпокойство около чакането на „Оскар“-ите.

И Марго беше толкова далече. Може би състоянието на майка й този път беше наистина сериозно.

Ани се почувства като зомби. Цял ден не беше хапнала нищо.

Не можеше да не съжалява за решението си да остане сама през последните дни, когато можеше да бъде в къщата в каньона, да слуша как Деймън свири на цигулката, да прави упражнения или да плува в съседния двор с Марго, да помага на Кончата да приготви вечерята.

А сега, поради нещастно стечение на обстоятелствата, те бяха заминали и тя оставаше сама.

Включи телевизора, видя, че дават само сапунени: опери и мачове, и го изключи. Отвори книгата, която беше започнала миналата седмица, но откри, че не може да се съсредоточи. Внезапно реши да излезе, наметна леко сако и си взе чантата, преди да осъзнае, че не е решила къде да отиде, а няма смелост да се разхожда по улиците в сегашното си настроение.

Най-сетне се обади на телефонната служба на Деймън. Може би имаха новини от Марго. Тъй като телефонистките, по указание на Деймън, бяха свикнали да предават всички съобщения и на тримата, не биха се поколебали да й кажат съществената информация.

— Здравей, обажда се Ани. Деймън оставил ли е нещо за мен?

— Нищо, госпожице Хавиланд. Само това, че е в Аризона и ще ви се обади.

— Благодаря все пак. — Ани посегна да затвори, но промени решението си. — Предполагам, че не се е свързвал с Марго?

— Нека проверя… А, има нещо. Съобщение за госпожица Суифт, въпреки че не знам кога го е оставил… Трябва веднага да отиде в къщата в пустинята.

— Странно — отбеляза Ани. — Марго е в Айова, нали?

— Според записките ми тя се е обадила и е получила съобщението. Със сигурност го е получила.

— Много благодаря.

Ани затвори телефона, по-объркана от всякога. Какво ставаше? Най-напред Деймън, сега и Марго…

Дали не й готвеха някаква шега? Или се е случило нещо сериозно? Защо къщата в пустинята, нямаше телефон! Но Деймън държеше да е абсолютно недосегаем, когато е там.

Връчването на „Оскар“-ите щеше да е след малко повече от един ден. Не й се стоеше безпомощно до телефона да чака Деймън и Марго да й се обадят.

Но какво да направи? Внезапно се сети за телефона на Марго в Айова.

Поколеба се. Не беше звъняла там. А и Деймън беше казал, че е някаква особена провинциална централа. Вчера Марго го помоли да не се обажда, а да чака тя да се свърже с него. Затова беше оставил съобщението за нея на телефонната служба.

Но сега нещата бяха по-различни. Ани вече не можеше да понесе и минута неизвестност.

Седна до телефона, намери номера в тефтерчето си и започна да го набира.