Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (54)

XXV

Следващите четирийсет и осем часа минаха като в сън.

Ани с благодарност се остави на грижите на Мария Ернандес и ядеше домашните й супи с учудващ апетит. Четеше, гледаше телевизия, изслушваше съобщенията на телефонния секретар и се обаждаше на съвсем малко от хората, които я търсеха. През цялото време пазеше тайната си.

Потвърждението от лабораторията на доктор Вайрует дойде не като изненада, а като благослов. През двата дни, изминали от прегледа, Ани бе извървяла пътя от несигурността дали ще е благоразумно да роди дете до ужаса, че симптомите на бременността могат да се окажат лъжливи.

Искаше й се да се качи на покрива и да закрещи от радост.

Бебе, повтаряше си непрекъснато тя и ръцете й не се отлепяха от стомаха. Бебето на Ерик.

Сети се за Тина Мерил и за сладката малка Натали, за гукането и за сладкия аромат на ръчичките и краченцата й. Дали особените чувства, които бе изпитала в дома на Тина, не бяха признаци, че тялото й се опитва да й подскаже, че е бременна?

Светът бе главозамайващ, ирониите му — непредсказуеми! В разгара на тъгата й по Ник избухна опиянението от тази невероятна новина. От пепелта на най-голямото разрушете се въздигна най-великата красота. Как можеше човек да мрази света за жестокостта му, когато той засипваше хората с неочаквана и незаслужена благодат?

Носеше в себе си нов живот. Детето на нейната любов към Ерик.

Искаше така да се засмее от щастие, че да я чуят всички, и би изпаднала в лудешка, шумна възхита, ако физическата й слабост не я обричаше на часове благословена тишина.

Какви професионални проблеми можеха да я развълнуват сега? Как можеха любопитните очи на журналистите да я тревожат, а шепотът на слуховете да й нанесе вреда? Щеше да става майка.

Докато госпожа Ернандес се суетеше около нея, Ани тайничко си мислеше за Ерик.

През целия първи ден не можа да концентрира мисълта си върху проблема как ще му съобщи новината. Толкова му беше благодарна за съдбовния факт, че я бе направил жена в най-хубавия смисъл на думата.

Когато въодушевлението й утихна достатъчно, за да отстъпи място на спокоен размисъл, бързо реши, че няма да се опитва да му казва веднага. В неделя той се връщаше от Европа, можеше да почака дотогава.

За кратък миг се зачуди как ли ще реагира. После разбра, че няма защо да се тревожи. Радостта и отговорността бяха изцяло нейни. Не се боеше да ги посрещне и да се справи сама.

И през ум не й мина да влиза в конфликт с него заради случилото се и да го обременява с някаква отговорност. Уважаваше свободата му да избира собственото си бъдеще, както и той уважаваше нейната. За него детето не биваше да се превръща в нежелано бреме или в цена на връзката им.

Не! Заключението й беше радостно, защото Ерик вече я бе изпълнил повече, отколкото можеше да мечтае. Животът в нея беше плод на прекрасните й срещи с него и на почти мистичното усещане за близост, което я бе привързвало към него през всичките тези месеци.

Мислеше за интимността им, за бавното любене с очи, ръце и устни, за нежния им шепот и за тайната сила на любовта й, толкова силна, че можеше да расте и разцъфтява без нуждата от насрещна любов.

Какво можеше да чувства към Ерик извън тази любов и вечната й благодарност?

Въпреки това й хрумна, че може би ще го измами, ако не сподели веднага новината, защото тя би могла да се окаже най-добрата възможна вест и за него.

На практика можеше жестоко да го нарани с колебанието си да му довери щастието си. Беше чувствителен човек и щеше да се разстрои, ако тя допуснеше, че той ще приеме с неохота своята част от връхлетялото я чудо.

Нещо повече, Ерик можеше силно да пожелае да играе основна роля в живота на малкото същество в нея. Би могъл да се окаже смазан от мисълта, че сериозно е възнамерявала да поеме сама отговорността за нещо, създадено и от двамата.

В края на краищата кой може да предскаже бъдещето? Свободният избор на Ерик можеше и да я изненада.

За първи път й мина през ума, че страстната светлина в очите, които толкова често се бяха спирали върху нея през последните месеци, може би беше видимо доказателство, че Ерик Шейн бе по-интимно свързан с нея, отколкото си беше представяла.

Не беше ли заявявал от самото начало на връзката им, че е по-различна от жените, които бе познавал? Че може да го накара да се почувства добре, като истинско човешко същество по начин, който не е изпитвал досега?

Дали нямаше вероятност или просто надежда, че първата му реакция ще бъде да я помоли да прекарат останалата част от живота си заедно?

Как щеше да отговори на това?

Тази мисъл заслепяваше интелекта й. Не се осмеляваше да й се поддаде, защото се страхуваше, че преливащото й сърце ще се пръсне.

Реши да не позволява надеждата или страхът да отровят радостта й. След като беше решила да освободи Ерик от всяка отговорност, която сам не би пожелал, от какво можеше да се опасява?

В края на краищата можеше ли дар от бога да носи опасения?

Броеше бавно влачещите се дни и потънала в нервна възбуда, се бореше с мислите си. Изгаряше от нетърпение да види Ерик.

В петък й хрумна нещо. Щеше да го изненада в къщата му в Малибу, когато се върнеше в неделя сутринта. Колко пъти я беше молил да го чака там, когато се връща от снимки!

Този път реши да удовлетвори желанието му. Но изненадата, която щеше да му поднесе, щеше да бъде по-възхитителна, отколкото можеше да си представи.

Изрепетира думите десетина пъти. Щеше да го предразположи, да го убеди, че нищо не се е променило между тях, и едва тогава да му каже колко опияняващо щастлива я бе направил.

Може би, само може би, щяха да се любят, преди да се осмели да му съобщи новината, а може би щяха да го направят след това, когато щеше да знае какво означават тялото му и милувките…

Ани нетърпеливо се подготвяше за изненадата на своя живот.