Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (115)

LVI

През 1947 година Райс започва да схваща крайната цел, към която трябва да се устреми талантът му.

Въпросите, засегнати в дневниците, разказите и есетата му, стигат до еднакви отговори. А впечатляващата пиеса „Парабола“ олицетворява много от темите, които ще го занимават през петдесетте и шейсетте години като случайността, допира, сблъсъка и отрицанието.

По онова време Райс живее в квартала на Ню Йорк — Гринич Вилидж, сприятелява се с едни от най-блестящите и модерни млади драматурзи и новелисти и става техен интелектуален водач. Пътува много и по Източното крайбрежие, като от време на време свързва дейността си с две трупи, чиито директори са включили „Парабола“ в репертоара си — авангардната трупа „Омега“, по-късно влязла в черния списък заради марксически уклони, и по-традиционната „Дейн“, чийто импресарио Лоуъл Инграм е театрален артист, пленен от почти невероятната техника на Райс.

Райс пътува да гледа постановките на пиесата си пред публиката на малки и големи градове, почти винаги нащрек за ритъма на репликите и за начина, по който се играят сцените, както и по отношение на недостатъците в тематичната им структура.

Тези пътувания го отвеждат в Сиракюз, Рочестър, университета Корнуел в Итака, Торонто и Бъфало…

 

 

Торонто, Сиракюз, Бъфало…

Уоли Дъгас затвори очи и дълго не ги отвори. Фотографската му памет се присъедини към интелекта в бавната битка със смущението, затормозяващо ума му.

Най-новата, писана от критици биография, остана в скута му и се затвори на периода 1947 година, но пръстът му пазеше страницата.

На писалището в кантората беше днешният вестник със снимката на удушената госпожа Ралф Сондърборг и снимката на Райс с Ани Хавиланд и Марго Суифт, изрязана от вестника миналата седмица.

Госпожа Сондърборг и госпожица Суифт. Алития и Кристин.

Уоли прокле тъпотата си. Очевидно разполагаше с всички ключови факти. Знаеше кои са тези хора и какви са мотивите им. Но умът му бе съзерцателен и не беше привикнал към действия на секундата.

И все пак изпитваше странното чувство, че в момента се налагат бързи действия. Опита се да обобщи всичко, което знаеше в някакво приемливо цяло.

Кристин беше убила Алития. В това нямаше никакво съмнение. Доказателствата за сексуално насилие бяха само за прикритие. Разговорът на Уоли с приятеля му от прокуратурата беше потвърдил, че липсва сперма или друго свидетелство за контакт с мъж.

Естествено, не се съмняваше в способността на Кристин да го извърши.

За да бъде напълно сигурен, Уоли направи дискретно проучване на района около къщата на Райс. Мерцедесът на Алития със сигурност беше видян от двама градинари и една камериерка сутринта, преди да изчезне.

Значи Кристин се беше защитила по единствения начин, който познаваше. Алития беше видяла снимката в „Таймс“ и открила местонахождението на дъщеря си и естеството на маскировката й. Без да губи минута, се бе втурнала нататък, за да погуби отново живота й.

Може би беше възнамерявала да навреди и на Ани. Това нямаше значение, защото Кристин я бе спряла. Дали? Във всеки случай всичко беше пределно ясно. Два мотива — едно престъпление. Но липсваше нещо, което пречеше на педантичния ум на Уоли да се успокои.

Щом Алития се бе появила на хълма със снимката от вестника в ръка, би трябвало да има някакво оръжие, което смяташе за достатъчно силно да разруши щастието на Кристин.

Какво беше то?

Само фактът, че Кристин не беше студентка от Айова, а проститутка от Маями? Как би могла Алития да е сигурна, че Деймън и Ани, макар и по различни пътища, не биха достигнали до извода, че това е без значение, и въпреки всичко не биха приели Кристин? В края на краищата бе доказала стойността си пред тях. Беше тяхна приятелка.

Без да изпуска дебелата биография, Уоли се наведе към снимката на Райс с двете млади жени. Инстинктивно привлечен от образа на Кристин, очите му се срещнаха с нейните.

Нямаше какво да види в тях…

Ани играеше блестящо на екрана, а Кристин — в живота. Маскировката на Марго бе проникнала във всяка нейна черта.

Въпреки това за човек, който знаеше истинската й идентичност, снимката не можеше да прикрие предпазливите очи на Кристин под щастливите на Марго. Те издаваха осезаем намек за тревогата, която изпитваше при мисълта, че я снимат.

А още по-дълбоко, под бдителността, трепкаше онзи стар израз на празното, съсипано търпение, което беше толкова плашещо на снимката на плажа. Подобно на далечна гръмотевица в студен следобед, то разкриваше истинската Кристин в цялото й мрачно великолепие.

Уоли го забеляза с яснотата, породена от това, че познаваше Кристин. Но на снимката имаше и още нещо. Упорита, малка сянка, която му убягваше…

Но каквато и да беше тя, бе убеден, че Алития я е видяла. Извади от чекмеджето лупа и разгледа снимката по-отблизо.

В очите на Райс, грейнали от бащинска гордост за Ани, имаше и прикрит блясък, насочен само към Марго. А без съмнение, някъде от границата между Марго и Кристин, този блясък срещаше взаимност. Невидим за фотографите, Ани и всички останали, с изключение на тях двамата, този интимен поглед съществуваше.

Дали бе останал невидим и за Алития? Уоли съсредоточено стисна устни. Придвижи бавно лупата по снимката.

Да, бяха любовници. Но смайващата хитрина в мълчаливия език на снимката разкриваше, че Райс не подозира тоя беше Кристин. Вярваше в маскировката й.

И защо не? Тя беше ненадминат майстор на превъплъщенията. Беше го прелъстила като Марго. Това бе единственият логичен начин да го направи.

Но трябваше да има и още нещо. Нещо, което бе накарало Алития да хукне нататък с толкова опасно оръжие, че се беше наложило Кристин да я убие, за да я спре. Положително не беше само заплахата от разкриване. Винаги хладнокръвната Кристин би знаела как да се справи с това, без да стигне до насилие.

Но беше ли толкова хладнокръвна? Беше ли още старата Кристин?

Изведнъж Уоли удари с ръка по писалището. Разбира се! Собствената му мъртва душа го бе заслепила за невероятния факт, че Райс бе намерил начин да пробуди чувствата на Кристин. В крайна сметка Райс във всяко отношение беше изключителен човек…

Да. Сиянието не можеше да се сбърка. Не само че бяха любовници, но тя наистина изпитваше нещо към него. Може би любов. Това беше истинската тайна на погледа й.

Ако беше така, трябва да е било истинска революция, за която нищо в миналото на Кристин не би могло да я подготви. И тогава появата на Алития наистина е вещаела нещастие…

Уоли не можа да сподави усмивката си. Какъв обрат у Кристин! Алчната професионална проститутка бе попаднала в най-старата романтична дилема, позната от романите. Прелъстила човек под фалшива идентичност, тя се влюбва наистина в него и се ужасява от разкриването на истинския й лик — разкриване, което би го накарало да мисли, че е използван, и би довело до загуба на любовта му.

Тази мисъл изглеждаше невероятна. Но след като веднъж се оформи, просто се набиваше на очи от снимката. Кристин беше влюбена.

Уоли се задълбочи в изтънчените житейски иронии, обвили се около тази най-пресметлива от жените. Напук на цялото си планиране, беше свалила гарда и светът можеше да протегне към нея смъртоносните си нокти.

Представи си триумфалното пристигане на Алития и дивия отговор на дъщеря й. При тези обстоятелства престъплението беше извършено в самозащита. Но беше и екзекуция, отмъщение за цял човешки живот.

Майката и дъщерята се бият под носа на Райс… А би било много по-съвършено, ако и Алития е била любовница на Райс. Тогава триъгълникът би се затворил.

При тази мисъл дъхът секна в гърлото на Уоли. Погледна към книгата в скута си.

Нищо чудно, че я беше държал през цялото време като конец около пръста, който трябва да го подсети за нещо, намиращо се през цялото време в подсъзнанието му.

Райс пътува да гледа постановките на пиесата си пред публиката на малките и големите градове… Тези пътувания го отвеждат, в Сиракюз, Рочестър, университета Корнуел в Итака, Торонто и Бъфало…

„Трупата Дейн“! Велики боже! Та той през всичкото време знаеше, че Алития е играела в трупата „Дейн“, когато се бе запознала с Хари.

Уоли потърка уморените си очи. Най-сетне му се стори, че свързва нишките. Мотиви, възможности, необходимост… но винаги имаше и още нещо.

Алития, ревнуваща от дъщеря си… Алития, застанала нащрек, може би и благодарение на скорошното посещение на Уоли. Дали, без да иска, не беше я въоръжил с нещо срещу Кристин?

И двете са били интимни с един и същ мъж. Дъщерята скоро, майката — отдавна, в едно забравено време…

Ръката на Уоли започна да набира телефонен номер, докато препрочиташе пасажа. От къщата на Райс в каньона не се обади никой.

Как можеше да открие Кристин? Щом не беше вкъщи, къде се намираше?

Обади се в кабинета на Райс в „Интернешънъл пикчърс“. Секретарката му каза, че не може да го свърже с Райс, но не му обясни защо. Заяви, че госпожица Суифт е извън града по семейни въпроси, някаква болест, която бе предизвикала внезапното й заминаване.

Уоли затвори биографията и се втренчи в цветната снимка на Райс на корицата. Прекара безцелно лупата над нея, докато набираше друг телефон.

— Телефонна служба на господин Райс. Ще оставите ли съобщение?

— Да, благодаря. Имам много спешно известие за господин Райс, но от дома му в Холивуд никой не се обажда. Знаете ли къде мога да го намеря?

— Извън града е, господине. Ще се върне едва утре. Не можете да се свържете по телефона, така че, ако ми оставите съобщението си…

Значи беше в къщата в пустинята.

Уоли фокусира лупата на блестящите сини очи на Райс върху снимката на корицата. Внезапна интуиция накара колелцата в ума му да се завъртят по-бързо.

— Да, може би ще успеете да ми помогнете — рече той. — Работата е малко объркана, но наистина много спешна. Съобщението е за госпожица Суифт, неговата, помощничка. Става дума за болест в семейството й. Не мога да изчакам господин Райс да се обади. Госпожица Суифт трябва да го получи веднага…

— Господине — обади се гласът, — не мога да говоря от името на госпожица Суифт. Това е телефонна служба на господин Райс…

— В момента тя с него ли е?

Лупата силно уголеми светлите ириси на Райс. Уоли се наведе над снимката, без да спира да слуша.

— Господине, наистина не мога…

— Добре, ще поставя въпроса по друг начин. Ако имам съобщение за госпожица Суифт на живот и смърт и не мога да чакам, смятате ли, че ще е разумно веднага да тръгна към къщата в пустинята?

— Ами, господине… да. Смятам, че така ще стане най-бързо. Или с телеграма…

— Благодаря. Много ви благодаря.

— Ако се обади, за кого да…

Уоли затвори. Мислите му се носеха в сто направления. Нещо му подсказваше, че отговорът на последния неясен въпрос му е подръка и че ако не посегне веднага към него, ще му убегне завинаги.

Ами ако Алития не беше дошла само да отвори очите на Деймън, но и да съобщи нещо на Кристин? Ами ако възнамеряваше с един удар да убие два заека…

Лицето на Уоли почти докосна писалището. Очите на Райс все повече се приближаваха, най-напред едното, после другото.

Но паметта подсказа на Уоли, че това бяха очите на Кристин, както ги беше запомнил, когато срещна погледа й в мотелската стая в Маями. Отдавна беше свикнал да запаметява очи заради професията си.

Бяха по-бледи от очите на Райс, с тюркоазен оттенък в сравнение с неговото папагалско синьо. Бяха и по-спокойни, хладни като лед, преценяващи, докато тези на Райс святкаха с нервна интензивност.

Но имаха една обща черта. Докато мислеше за очите като за различни начини за възприемане на света и ги възприемаше като физически повърхности, Уоли беше сляп за нея. Тайната се криеше там, в променливите океански дълбини на ириса.

В този момент тази тайна се взираше в Уоли от лупата, въпреки че изплува в паметта му като очите на красиво момиче, чиито устни докосваха неговите в мотела, чието голо тяло се очертаваше в здрача.

В сърцето на тази синевина… Малък оранжев полумесец.