Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (81)

XXII

— Хайде. Първият път винаги е най-трудно!

Марго Суифт стоеше на пъстрите плочки до бъбрекообразния басейн на Вивиан Гънтър и говореше на Ани, която зъзнеше в миниатюрните си бикини въпреки сухата топлина на следобедния въздух.

Вдовстващата съседка на Деймън беше в къщата и както обикновено прекарваше времето си в разговори по телефона. Тя с удоволствие се съгласи Марго и Ани да използват басейна за възстановяване и физиотерапия, защото нейните приятели бяха или твърде стари, или прекалено мързеливи да плуват.

— Нека първо свикна с тази мисъл — оплака се Ани и тръгна предпазливо към ръба на басейна. След изпитанията, които беше изживяла с болките и лекарствата, можеше да понася само топлата вода. Все още беше с пет килограма по-слаба от нормалното и непрекъснато й беше толкова студено, че носеше дебели пуловери и в най-горещите дни.

Марго се усмихна.

— Гледай! Ще ти покажа как.

Отиде до края на ниския трамплин, подскочи няколко пъти с веселото безгрижие на ученичка, обърна се с гръб към водата и направи грациозен скок, точно както правеха приятелите на Ани, когато плуваха в басейна на парка в Ричланд през детството й.

— Хайде! — извика Марго, когато подаде глава от водата и отстрани косата от мокрите си бузи със загоряла ръка. — За бога, Ани, водата е топла като в баня. Хайде, престраши се. Скочи.

— Няма начин — твърдо отсече Ани, седна на ръба и потопи крака във водата. — Никога няма да успея.

— Шегуваш ли се? — изломоти Марго и изплю вода. — И това ми било ученическа шампионка по скокове. Не ме карай да се смея.

— Права си, странно е — рече Ани и замислено се намръщи. — Би трябвало да мога. Но никога не съм скачала по този начин, а като дете ме беше страх. Странно, но никога не съм го правила.

— Значи моментът е настъпил! — засмя се Марго. — Само се накланяш назад, поглеждаш към небето и се отблъскваш. Много е лесно. И малките деца го правят. — Доплува до ръба на басейна. — Виж — каза и леко напръска бедрата на Ани. — Виж колко е топла. Ще свикнеш бързо.

Ани колебливо отиде до трамплина, стъпи на края с гръб към басейна и се замисли.

Припомни си стотиците превъртания и половина, които беше правила в гимназията, гмурканията с винтове, превърнали се в неин специалитет и донесли й цял рафт с купи.

Твърдо решена да преодолее спомена и неспособността, тя внимателно зае позиция, наклони се назад и се оттласна от трамплина.

Видя шеметното завъртане на небето и дърветата и хубавото лице и размаханата ръка на Марго, обгърната, с главата надолу. След това студената вода я обгърна и победоносно заструи по лицето, между гърдите и до бедрата към ритащите й крака, когато изплува на повърхността.

— Най-сетне! — чу смеха на Марго, докато пое от напоения с хлор въздух. — Повече да не си ми казала, че не си правила този скок!

— Наистина не съм — задъхано изрече Ани и изплю вода. — Странно, нещата, стоят толкова отделени в представите на човека. През всичките години, когато тренирах, никога не съм правила този скок, въпреки че е по-лесен от другите. Направо детска работа.

— Говориш като истинска последователка на Пруст — отбеляза Марго и седна на ръба на басейна, а Ани се хвана за него. — Чела ли си Пруст?

Ани поклати глава.

— Нито ред. — Сети се и се поправи. — С изключение на един пасаж, който Деймън ми прочете преди време. За променящите се женски лица.

— Деймън ще се разочарова, ако го чуе — усмихна се Марго. — Пруст е алфата и омегата на разсъжденията му. Разбираш ли, Пруст смята, че всеки човек е изграден от хиляди „малки човечета“, почти като клетките в тялото. Всяко от тях се ражда в определен важен период от живота. И живеят заедно, без да контактуват помежду си или дори да подозират за съществуването си. — Разклати бавно крака във водата. — Причината хората да противоречат на самите себе си, на мненията и постъпките си, се състои в това, че едно малко човече или група човечета, вярват в едно нещо и действат по определен начин, а друго човече, създадено в друго време, се придържа към точно противоположни възгледи, като че ли останалите не съществуват. — Отстрани мокър кичур от бузата си. — Пруст би казал, че част от твоите малки човечета знаят много видове скокове, но има и едно човече от детството ти, което още е живо и което вярва, че само големите деца могат да направят точно този скок. Разбираш ли?

Ани се смръщи, объркана от чутото.

— Вземи например Дейзи от „Плодовитата луна“ — продължи Марго. — Част от нея е научила урока, даден от Даниъл, когато я зарязва. Тази нейна част никога няма да се свърже отново с такъв самовлюбен тип. Но друга нейна част, която още помни и обожава баща си, никога не би признала поражението си и продължава да избира един Даниъл подир друг, без значение какво наказание ще изтърпи. При всеки мъж, когото обича и губи, тя научава урока си, но само на едно равнище. На друго равнище продължава да действа както преди.

— Разбирам мисълта ти — отбеляза Ани. — И все пак тя израства. Променя се. Доказват го децата й и начинът, по който ги обича. Към края просто повече не е способна да повтаря грешките, които е правила в началото, не мислиш ли?

— Точно така — кимна Марго. — Малките човечета могат да се атрофират и да умрат с течение на времето. Точно както преди минута онази част от теб, която смяташе, че не можеш да направиш скока, умря. Също като клетките в тялото. Някои умират и се заменят от друга по-бързо от останалите. По същия начин за една нощ човек може да възприеме мнение, което допреди една година е смятал за абсурдно. Казват, че старите навици умират трудно, но смайващото е, че наистина умират. И тогава ставаме нови хора, колкото и да сме се вкопчили в старото. — Марго се разсмя и сви рамене. — Вече започвам да говоря като даскалица. Трябва да внимавам.

— Не — възрази Ани, твърдо решила да разбере какво иска да каже Марго. — Смятам, че си права. В известен смисъл колкото и упорита да е Дейзи по отношение на себе си и съпрузите си, тя все пак се е променяла, без сама да го осъзнава. И трагедията е, че катастрофата я убива тъкмо когато е готова да изживее нещо съвсем ново и да бъде свободна.

— Точно така — сериозно потвърди Марго. — И това е противоположният цикъл на луната, от който е започнала. На плодовитата луна. Луната, която носи промени и нов живот. Начинът, по който си го представям, е, че кривата на живота й е като дъга, извадена от кръг. Разбира се, катастрофата я прекъсва завинаги. Но дори да беше продължила да живее, никога нямаше да опише пълен кръг. Щеше да се отклони от началната си точка и да продължи в леко различно направление. — Млъкна и затърси подходящи думи. — Като орбитите в ранните книги на Деймън, които не са пълни, а винаги се отклоняват в нови направления. Към неизвестното. Орбитите на Деймън много приличат на групите малки човечета, които бавно се трансформират при Пруст.

Ани кимна. Неутралната й усмивка прикри една току-що хрумнала й мисъл.

Идеите, които бяха обменили за Дейзи от „Плодовитата луна“, проникнаха у нея много по-дълбоко, отколкото Марго можеше да предположи.

Изминаха почти четири месеца, откак Ани и Франк бяха станали любовници. Въпреки че посещенията на Франк през деня бяха станали много редки, тя всяка седмица прекарваше по няколко вечери с него.

По време на почти всичките си лениви следобеди се мотаеше в къщата с Марго или Кончата, мислеше за Дейзи и за новата съдба, която й бе определил Деймън, но тайно оставаше в плен на следваща си вечер с Франк. И когато той се обаждаше кога ще дойде да я вземе, донасяше със себе си огромно успокоение от напрежението, което се бе натрупало в чувствата й след последната им среща.

Но го опозна достатъчно, за да разбере, че Франк и тя са с много различни темпераменти, устремени към различни кариери. Може би вечното мълчание на Франк издаваше вътрешното му убеждение, че тя не е за него и никога няма да бъде.

Тъй че тя живееше, разкъсвана от противоречието да остави Франк на съдбата му, въпреки че разбираше, че все по-голяма част от нея му принадлежи.

Но вече нямаше път назад, защото се бе поддала на чара на Франк Макена повече, отколкото бе полезно за нея.

Марго се намръщи, защото забеляза, че Ани трепери въпреки топлата вода.

— Хайде, излизай — рече тя и протегна нежната си ръка да изтегли Ани. — Стига за днес.

Помогна на Ани да излезе от басейна със смайващо силните си ръце и постла хавлия на плочките.

— Заболя ли те нещо? — попита тя и посегна към брезентовата си торба за шишето с медицински лосион. — Кажи ми честно.

— Не — призна Ани. — Чувствам се прекрасно.

— Така трябва — окуражи я Марго и започна да втрива лосиона по болните места на кръста на Ани.

Нежните потупвания облекчиха болката и Ани се замисли, че Марго, която вече познаваше толкова добре, днес беше в типичната си форма. Винаги насърчаваше Ани да поема все по-големи физически натоварвания, а след това се упрекваше за това, като през цялото време знаеше, че съветите й са разумни и полезни.

Очевидно мислеше за Ани, за душевното й и физическото спокойствие. Вече добре познаваше нараненото й тяло и бързите, леки удари, с които го масажираше, бяха по-ефикасни от всякога. През цялото време показваше ненатрапливо внимание и непрестанна загриженост.

От време на време Ани се питаше дали на Марго й е лесно да бъде толкова свръхчовешки мила и внимателна, още повече, че носеше в себе си някаква несподелена мъка.

Може би Марго беше гений на добротата или просто най-милият човек на света.

Ани не знаеше.

 

 

Знаеше само, че през изминалите седем седмици Марго беше дар божи. Без нея те щяха да бъдат истинско изпитание за Ани.

Разсъжденията за Пруст бяха само поредният пример за помощта й в подготовката на Ани за ролята на Дейзи. Точно както беше помагала на Деймън при самото писане на сценария, сега помагаше на Ани да вникне в собствените си измерения, което щеше да й помогне да създаде саморазрушителния образ на Дейзи и да изгради отново личното си и професионалното си самочувствие.

Това беше двойно предизвикателство, което успокояваше нервите на Ани и изискваше крайна интелигентност и тактичност от страна на Марго. Но товарът, който споделяха, ги сближи извънредно много.

Двете млади жени бяха нещо повече от приятелки. Всъщност метафоричната сестринска връзка, натрапена им от Деймън с непрекъснати шеговити приказки, че има две намерени дъщери, беше извънредно подходяща.

Като много сестрите не споделяха най-срамните си тайни, но се разбираха така добре, че можеха да прекарат заедно часове, без да се налага да разговарят.

Ани никога не говореше с Марго за Ерик Шейн, но знаеше, че тя едва ли е пропуснала да схване кой е източникът на страданията й.

По същия начин Марго така и не призна, че в безгрижния й живот в Айова сигурно е имало някакво петно, но Ани беше убедена, че е наранена не по-малко от нея, и поради това естественото им взаимно привличане достигаше до сърцата и на двете.

През тези кратки седем седмици се бяха превърнали в малко символично семейство. Деймън им беше като истински баща с шегите, закачките, киселите настроения, безсънието и дори с периодичните си пиянства, след които двете ядосани момичета го слагаха в леглото като грижовни дъщери.

Нуждаеха се от всички подражания на едно семейство, защото, когато Марго и Ани не го глезеха непрекъснато, Деймън изпадаше в продължителна ярост, която правеше пиянствата му тежки, а настроението — лошо.

„Интърнашънъл Пикчърс“ неизвестно защо бавеше финансирането на „Плодовитата луна“ и все отлагаше всичко с неубедителни оправдания за инфлация, синдикални проблеми, вложения на корпорацията в нефт и така до безкрайност. Деймън не им вярваше.

— Мръсниците са замислили нещо, извинете ме за езика, момичета — гневеше се той, — и няма да им се размине, дори това да е последното дяволско нещо, което ще направя в проклетия си живот. Ако трябва, ще ида в „Парамаунт“, Кълъмбия или дори в „Метро Годдуин Майер“, ще ида и няма да ми мигне окото. Ще ме посрещнат с отворени обятия. Над единайсет години пълня гушката на Хармън Кърт и послушниците му. Ако сега се опитат да ме прецакат — ръмжеше той, — ще отида да правя бизнес другаде.

Но въпреки войнствеността си беше загрижен и Марго и Ани го знаеха. Беше изпратил Клифърд Наумс да сондира другите големи студия и продуцентски компании и научи, че те проявяват прикрито, но упорито нежелание да снимат „Плодовитата луна“ с Ани Хавиланд в главната роля.

Въпреки че Деймън отказваше да го признае, негласният консенсус във филмовия свят беше, че независимо от природния талант на Ани, тя е негодна да играе, след като истинското й лице вече не съществуваше. Въпреки голямото любопитство към външността й то не можеше да превърне филма в касов успех, особено в отсъствието на име като Ерик Шейн до нейното.

Освен това „Плодовитата луна“ беше толкова мрачна и трагична история, че никой не желаеше да се обвързва финансово с нея. Холивуд, контролиран от корпоративни гиганти, заинтересувани единствено от финансовия резултат и нищо неразбиращи от филми, бързо се ориентираше към по-леки продукции, далече от яростния умствен стил на Деймън.

Въпреки това, повтаряше непрекъснато Деймън, парите са красноречиви. Всичките му досегашни филми се бяха оказали с големи печалби. Ломотеше нещо за заговор срещу него и не позволяваше на Клиф или някой друг да разсейва подозренията му.

Сърцето на Ани се свиваше. Вярваше, че параноята му е оправдана, но знаеше, че заговорът не е срещу него, а срещу нея.

Знаеше, че Хармън Кърт е жив и здрав и още се намира на върха на холивудската финансова йерархия. Беше достатъчно интелигентна да разбере, че неочакваното й получаване на ролята на Дейзи беше станало зад гърба на Кърт и той сега реагира с цялото си финансово могъщество.

Разбира се, не можеше да каже всичко това на Деймън. Щеше да й отговори, че е луда, или да се втурне направо в кабинета на Кърт с касапски нож в ръка и да го убие на място.

Но споделяше недоверието на студията във възможностите й да изиграе главната роля. Ако Деймън дадеше ролята на Дейзи на друга актриса, снимането на „Плодовитата луна“ щеше да мине безпрепятствено. Но той не искаше да я слуша.

— Далече от истината си, дете. Хората ще се стекат към кината именно защото ти участваш, а не въпреки това. Ти си моята звезда, която ще направи филма продаваем. Не, хубавице, проблемът не си ти.

Но тя знаеше.

 

 

При така стеклите се обстоятелства присъствието на Марго Суифт в живота на Деймън се оказа безценно. Тя с голи ръце поддържаше нормалните рамки на все по-неуравновесеното му и сприхаво поведение. Успокояваше го с хумора си, с твърдото си чувство за равновесие и с безупречните си организационни способности.

А когато не се занимаваше с всичко това, Марго се разхождаше, караше колело, плуваше или работеше с Ани, като я поддържаше бодра и ангажирана, така че продължителните нощни бдения, предхождащи снимките, да не разколебаят самоувереността й.

Изглежда, Марго беше родена да подкрепя Ани и Деймън в очертаващото се голямо изпитание и за двамата.

С нарастването на близостта й с Марго Ани започна да споделя с нея повечето от скъпите си спомени за Хари Хавиланд. Въпреки че почти не споменаваше неясната фигура на майка си, която я бе осъдила на изолация в Ричланд и властваше над младежкото й въображение, говореше откровено за годините на самота и за своя изненада откри, че Марго я разбира и споделя част от горчивината й.

— Знам какво представляват малките градчета — каза Марго. — Всеки знае всичко за всички. Задушаваш се до смърт. Научих, че единственото място, където могат да те приемат, е големият град, където никой не знае коя си, пък и никой не се интересува. Когато нямаш дом, навсякъде си у дома си.

— Хайде сега — възрази Ани, — ти имаш прекрасно семейство. Знаеш, че обичаш да се връщаш там.

— На гости — допълни я Марго с усмивка. — Не бих могла да живея повече там. Смятах да се върна да преподавам, но няма да стане. Видяла съм прекалено много неща. Нека останат в миналото ми. Там са на сигурно място. — Засмя се. — Деймън успя да изтръгне родния край от момичето.

— И все пак имаш приятни спомени, към които да се връщаш.

— О, да — кимна Марго. — Когато бях малка, тримата ми братя много ме глезеха. Бях като принцеса в ръцете на великани. Но когато поизраснах, не ми беше приятно да бъда дребосък. Не можех да върша тежката работа, с която се занимаваха братята ми, а толкова исках да бъда момче като тях. — Поклати глава и се засмя. — Божичко, каква мъжкарана бях на единайсет години! Направо не ми се мисли. Но след няколко години направих пълен кръг и отново ми беше приятно да бъда красивата малка принцеса на гимназията с големи, горди братя, които се грижеха за мен. Момчетата в училище се страхуваха да ми дръпнат плитките, за да не пострадат.

Забеляза изпълнения с копнеж поглед на Ани.

— Да не би да засегнах чувствително място?

Ани се усмихна и се отърси от унеса.

— По някакъв странен начин ми напомни за баща ми. Или поне ме накара да мисля за него. Старая се да не се замислям върху факта, че съм сама на света.

— Да, ти си случила с баща — рече Марго, която често се беше възхищавала на благите замислени черги на Хари на снимката върху шкафчето на Ани. — Това е нещо, за което трябва да си благодарна. Добрите бащи не се срещат всеки ден. Но помни, ти въобще не си сама на света. Сега имаш нас. Деймън и мен.

Ани се усмихна с благодарност. Копнееше да повярва изцяло на думите на Марго, но не можеше.