Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (117)

LVIII

Франк зави от Бенедикт Каньон Драйв в стръмната сляпа улица. Надяваше се да завари Деймън вкъщи.

Трябваше да говори с Райс. Не можеше да чака повече. След като прекара цяла вечер в кабинета на Мартин Фароу, зачетен в досието на Кърт, и остатъка от нощта вкъщи, в обмисляне на прочетеното, той чувстваше, че единствен Райс може да му даде някакво обяснение. Но приток на клиенти го задържа цяла сутрин в кантората и едва сега успя да се измъкне.

Папката в личната каса на Фароу беше хвърлила нова светлина върху всичко. Върху Кърт, върху самия Франк и най-вече — върху Ани.

В папката имаше десетки документа, свидетелстващи как Кърт е преследвал млади актриси, скъпи проститутки и дори невинни жертви, нямащи нищо общо с киното.

Десетки плащания за мълчание, десетки дребни съдебни дела…

Техниката на Кърг беше изнасилване и физически побой, последвани от бързо откупуване, изнудване или сплашване, а понякога и от обвинения в проституция. Беше използвал Мартин Фароу и колегите му като съучастници и юридически щурмоваци в продължение на петнайсет години.

Белоснежната му репутация прикривайте най-нечистоплътния интимен живот в историята на Холивуд. На Франк му прилошаваше при мисълта за страданията на жертвите му.

Ани бе една от тях.

Била е изнасилена, пребита и обвинена в проституция, за да я принудят да оттегли обвиненията си срещу Кърт. Тихомълком и били предложени десет хиляди долара, които Ани, съвсем в свой стил, бе отхвърлила.

Франк прекара безсънната нощ в безсилна ярост, искаше му се да върне Кърт от гроба, за да го удуши със собствените си ръце.

Пребледнял от гняв, той не можеше да изхвърли от мислите си мъките и униженията, които бе изтърпяла Ани. Това беше нейна, лична болка, която вероятно не беше споделила с никого, а я бе връхлетяла малко след като бе навършила двайсет години — невинна новачка както в Холивуд, така и в света на възрастните.

Мислеше си за завръщането й в Ню Йорк след причиненото от Кърт. Мислеше за мрачната решимост, с която бе работила с Рой Диран, за сценичната й кариера, за рекламите и най-сетне за връщането й в Холивуд, за да получи от Деймън главната роля в „Среднощен час“ — избор, хвърлил в недоумение всички в „Интърнашънъл Пикчърс“.

Ползвайки предимството на човек, запознат отвътре с нещата, Франк разбираше защо го беше направил тъкмо Райс. Той беше неконтролируем, с голямо влияние в холивудското кино, талант, чиито отношения с „Интърнашънъл“ вероятно открай време са били нелеки…

Франк просто усещаше мълчаливата ярост на Ани, планираното й отмъщение. Дали се беше добрала до Райс благодарение на сляп късмет, или от самото начало го бе набелязала за цел? Представяше си неудържимата решимост, с която се беше борила и постигнала ролята на Лиан.

След отказа й да вземе презрително подхвърлените от Кърт пари той вероятно я беше включил в черния си списък. Ако знаеше какво е решила, никога нямаше да й позволи да работи в Холивуд.

Но тя го бе надхитрила. Чудакът Райс би й дал ролята при всички обстоятелства.

Гневът на Франк се смеси с гордост за Ани, когато си представи върха, който така целеустремено беше завзела, и победата й над Кърт въпреки цялото му могъщество.

Сега си припомни и грозната рекламна кампания, която бе окаляла личния живот на Ани, но прослави „Среднощен час“ още преди да се появи по екраните. Дори тогава му беше изглеждала изкуствена и странна, особено след като видя играта й. И още повече, след като се запозна с нея в болницата.

Мислите на Франк му причиняваха болка. Завесите падаха една подир друга от очите му, но прекалено бавно, прекалено колебливо. Подозираше, че Кърт не го бе извикал случайно последния път по такъв неубедителен повод. Сигурно имаше причина за тази среща и за момента, в който бе осъществена.

Каква беше тя? И защо се беше самоубил Кърт?

Във всеки случай, ако Кърт бе възнамерявал да разруши връзката му с Ани, с положителност беше успял. Оръжията му бяха надживели смъртта.

Франк изумено поклати глава. Възможно ли беше човешко същество да е толкова коварно? И толкова зло?

Трябваше да говори с Деймън Райс.

Паркира колата в алеята. Едва тогава се сети, че може би трябваше да се обади да провери дали Райс си е вкъщи. Просто беше решил, че ще е там в очакване на „Оскар“-а. Но можеше и да е в кабинета си в „Интърнашънъл“ и да отговаря на поздравленията за номинацията.

„Е, здраве да е — помисли Франк. — Ще опитам.“

Крачките му се забавиха, когато изведнъж се сети, чу и Ани може да е вътре с Деймън. Сви рамене и продължи. Късно беше да цепи косъма на две.

Отвори му Кончата, икономката, която поднасяше кафе на Франк по време на тъй отдавнашните му посещения при Ани.

Неизвестно защо, изглеждаше уплашена, когато го поздрави.

— Вкъщи ли е господин Райс? — попита той.

— Аз… Не, господине, няма го. — Надничаше страхливо на фона на сенчестия интериор на къщата.

— В кабинета си ли е? — настоя Франк. — Бих желал да разговарям с него. Може би трябваше първо да се обадя.

Тя поклати глава.

— Не е в кабинета. Аз… — Поколеба се неловко.

— Случило ли се е нещо? — заинтересува се Франк.

Тя въздъхна.

— Господин Макена, не знам дали трябва да ви казвам всичко това. Но няма към кого да се обърна. Говорих със секретарката на господин Райс… Но, моля ви, влезте.

Франк влезе в антрето и надникна в дневната. Отдавна не беше идвал. Всичко си беше както преди. Същите издънени дивани с мексикански шалове вместо покривала, същите необичайни произведения на изкуството на кръглата масичка за кафе заедно с книгите и тефтерите на Райс, петната от стотиците чанти с уиски…

— Какво е станало? — попита отново той.

— Нещо се е случило — отвърна тя. — В къщата… има промени. Преди един час дойдох… елате да ви покажа. Вие сте адвокат, може би знаете какво трябва да се направи.

Последва я по коридора към стаята на Марго. Посочи писалището. На него имаше сгънат вестник и ученическа тетрадка.

Погледа за момент вестника и сви рамене. После отвори тетрадката. От нея паднаха сгъната рецепта и стара снимка на жена с малко момиче на плажа.

Хвърли поглед върху страниците на тетрадката. Бяха изписани с равен почерк. Бележките бяха лични и много интелигентни. Нищо чудно — бяха на Марго.

Франк отгърна последната страница. Видя списък с имена, който го озадачи, и писмо.

„Скъпа Ани,

Знам, че никога няма да прочетеш тези редове. Сбогувам се с теб по най-добрия начин, който знам, тук, в самотата, откъдето думите ми не могат да те достигнат. Донякъде съжалявам, че през цялото време, докато бяхме заедно, така и не успях да ти кажа, че те обичам. Иронията на съдбата пожела сега, когато събитията наближават своя край, да се надявам от дъното на душата си да не научиш колко много те обичах, а най-вече защо. Единствено се радвам, че намерихме пътя една към друга. И към Деймън.

За жалост, не успях да предвидя всичко. Нашето щастие бе тъй изкусително, че за пръв път си позволих разкоша да му се поддам. Свалих гарда си и сега ще заплатя цената.

Убих трима души, за да защитя теб и себе си. Но вече знам, че нищо няма да се получи. Дълго време съм била заблуждавана от собствените си умения, но съдбата ме застигна. Толкова години карах мъжете да играят по свирката ми, а ето че дойде време аз да съм жертвата.

За мен всичко свърши. Най-много съжалявам, че няма да съм с теб и да те наблюдавам как твориш и как мечтаеш, но на собственото си бъдеше обръщам гръб с въздишка на огромно облекчение. Отивам в пустинята при татко. Той знае как трябва да се постъпи.

Бъди щастлива. Болката е вече зад гърба ти и времето е твой приятел. Вярвай ми, аз знам. Затова мога да въздъхна спокойно и да кажа — сбогом, Ани.“

Франк изчете бавно цялото писмо. Разгледа по-внимателно тетрадката и книжата, преди да се обърне към Кончата.

— Деймън видя ли всичко това?

— Не знам. Обадих се в телефонната служба на господин Райс, но за мен нямаше съобщение. Казаха, че е заминал за пустинята и е оставил съобщение госпожица Суифт да отиде при него. Мислих, че е при роднините си в Айова… Объркана съм. Все пак трябва да ви кажа нещо, господин Макена.

Той вдигна въпросително вежди. Жената изглеждаше много разстроена.

— Ще ви обясня поверителни неща, защото няма към кого да се обърна. Става дума за нещо, което и аз не би трябвало да знам. Може би сте чували за слуховете, че господин Райс планира да… да… Ако реши да не живее повече…

— Да.

Франк беше слушал историите, но никога не беше ги приемал сериозно, особено след като лично се запозна с Деймън, който очевидно бе избрал бавното самоубийство с алкохол. Не би се самоубил е оръжие.

— Верни са, господин Макена — продължи Кончата. — Работех за господин Райс, когато се строеше къщата в пустинята. В задачата й част, откъдето се захранва отоплението, има бутилки… с газ. Много опасен… Не знам как се казва. Сложени са в специален килер и са свързани с тръбите за отопление. Но за да се отвори килерът и да се пусне газта трябва специален ключ. Той стои тук, в Холивуд, като предпазна мярка господин Райс да не направи някоя глупост, докато е в пустинята, след като пийне повечко.

Франк кимна. Добър предпазен механизъм за пияница, които никога не знае какъв импулс ще го налегне в различните степени на опиянението.

— Е — въздъхна тя, — ключа го няма. Когато дойдох днес, къщата ми се стори някак променена. Някои неща не бяха по местата си, а също и книжата, които ви показах. Разтревожих се и проверих за ключа, но го нямаше. Току-що говорих със секретарката на господин Райс, но и тя нищо не знае. Та сега се чудя какво да правя. Може би трябва да се обадя в полицията…

Франк мислеше трескаво.

— Кога дойдохте тук?

— В един часа. Може би малко след това.

Райс не би се измъкнал от леглото преди девет или десет. Имаше още време. Дали?

Едно беше сигурно. Райс бе видял нещата върху писалището на Марго. Затова беше заминал. И вероятно бе преполовил пътя до Аризона.

— Добре, Кончата. Радвам се, че ми казахте всичко това. Веднага ще се погрижа за всичко. Но има още нещо — къде е Ани?

Тя сви рамене.

— Сигурно е в апартамента си. Не знам.

Той отиде до телефона и набра номера.

„Здравейте — зазвуча записът на Ани. — Аз съм Ани. В момента не мога да се обадя, но ако желаете да оставите съобщение…“

Франк затвори очи и се помъчи да си спомни името на хазяйката на Ани. Не успя.

Когато ги отвори, Кончата стоеше объркана до него и очевидно го чакаше да поеме инициативата.

— Добре — каза той. — Стойте тук. Не се отдалечавайте от телефона. Ако някой позвъни, кажете на телефонната служба да ми предава съобщенията, когато се свързва с тях. Ще ви се обадя.

— Къде отивате?

— В пустинята.

— Какво ще стане?

Франк поклати глава и тръгна към вратата. Не знаеше отговора на този въпрос.