Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (71)

XII

До обяд оставаше още един час и Кристин си почиваше при басейна.

Днес имаше три срещи — две с пенсионери и една с курортист, с когото се беше запознала преди седмица. Тони беше по работа в Орландо и сега работеше сама.

Очите й се спряха на млад мъж с жена и деца на отсрещната страна на басейна. Приличаше на амбициозен, енергичен млад ръководител на корпорация или на адвокат. Щом почиваше тук, значи имаше доста пари.

Той беше забелязал Кристин още с появата й и през последните двайсет минути очите му се бяха спирали на нея поне десет пъти. Жена му седеше в шезлонг и четеше любовен роман. Целият й бански костюм трябваше да скрие буците тлъстина около талията.

Нямаше да е трудно следобед да пресече пътя му.

Кристин и сама упражняваше занаята си. Всеки умрял пенсионер трябваше да бъде заменен с нов клиент. Всеки обречен на мизерия от изнудването й трябваше да бъде заменен с нова жертва.

Тъй че седеше като търпелив паяк в паяжината си, четеше книга и наблюдаваше през черните очила хората наоколо. Забеляза пълен тромав мъж, който заобиколи басейна и се приближи към нея. Носеше зле скроено карирано спортно сако и папийонка, благодарение на която приличаше на клоун. Въпреки сламената шапка не беше подходящо облечен за топлото време. С облото като месечина лице, безцветна коса и малките лешникови очи приличаше на изпаднал търговски пътник.

Изглеждаше смутен, докато се промъкваше между плажните столове. Но без съмнение се насочваше към Кристин.

— Извинете — започна той с колеблива усмивка, когато стигна до нея. — Чудя се дали бих могъл да разменя няколко думи с вас, госпожице…

Кристин любопитно вдигна очи зад черните очила, като преценяваше поведението му. Хотелски детектив? Частно ченге?

— С какво мога да ви помогна? — вежливо попита тя.

— Ами — отвърна мъжът, — с две думи казано, търся изчезнал човек. Частен детектив съм. Името ми е Дъгас. Но можете да ме наричате Уоли.

Отправи й широка невинна усмивка и протегна ръка. Тя я стисна предпазливо и нищо не каза.

— Търся едно момиче — продължи Уоли, — което е изчезнало преди доста време. Говорих с някои хора, според които пътищата ви може да са се кръстосали в един или друг момент. Бих бил много благодарен, ако ми отделите минута-две.

Кристин продължи да го разглежда зад очилата си, без да проговаря.

— Въобще не бих ви безпокоил — говореше дребният човечец, — ако не знаех, че познавате Тони Пиетранера. Честно казано, той би ми дал сведенията, които ми трябват, но тъй като е извън града, реших, че мога да поговоря с вас. След това няма да ви занимавам повече с проблема си.

Първата завоалирана заплаха не стресна Кристин. Не се боеше от разпита на Тони. Все пак непознатият може би имаше и други козове и тя искаше да разбере какви са.

— Не съм сигурна, че ще мога да ви помогна, господин…

— Уоли — настоя той. — Не си падам по официалностите. Но предполагам, че вече сте го забелязали. — Посочи смешните си дрехи.

Крайниците на Кристин леко помръднаха в шезлонга. От плътта, гласа и позата й започна да се излъчва сексуалност, която трябваше да го обърка.

— Не желаете ли да седнете? — Посочи стола до себе си.

— Много мило — заяви той и се отпусна на шезлонга. Пълното му тяло изглеждаше нелепо в него. — Каква жега — добави той, извади от джоба си носна кърпа и избърса потното си чело под внимателния поглед на Кристин. — Така. Ще ви кажа нещо, което може би ще освежи спомените ви. Това момиче преди години е било отнето от баща му, може би дори преди да се роди. Бащата е мъртъв, но човек, тясно свързан със семейството му, желае, ако е възможно, да намеря момичето. То е приблизително на вашата възраст…

Кристин кимна едва забележимо.

— Прекарало е детството си с майка си — продължи Уоли. — Самоличността на майката е абсолютна загадка. Малкото й име е било Алис, Али, Алития или нещо подобно. Съжалявам, че съм толкова неточен, госпожице, но положението е много объркано.

Избърса отново лицето си.

— Бихте ли искали една лимонада или бира? — приветливо попита Кристин.

— Много мило. — Лицето на Уоли светна от благодарност. — Малко чай с лед ще ми се отрази добре.

Кристин махна на сервитьора и му даде поръчката.

— Та така — отново заговори Уоли. — Момичето, което търся, е било наричано с няколко имена. Хъни, Типи, Тина, Криси… Доколкото съм информиран, едва ли е знаела нещо за баща си и за неговата част от семейството. Преди около десет години избягала от майка си. При това с пълно основание. Майката била истински кошмар.

Кристин се усмихна.

— Типи, Тина… а фамилно име?

Уоли добродушно сви рамене.

— Пак ме хванахте натясно. Използвали са много имена. Крофърд, Томсън, Томас, Дейвис… — Усмихна се на собственото си остроумие. — Историята, наистина е много объркана и не е необходимо да ви отегчавам с всичко. Ще ви кажа само, че младата дама ще бъде много облагодетелствана, ако се свърже със семейството на баща си. — Вдигна иронично вежди. — Освен това според мен ще се зарадва да се срещне с роднините си. Особено със сестра си.

Лицето на Кристин представляваше маска на учтив интерес. Седяха мълчаливо, докато сервитьорът постави чая с лед върху салфетка до Уоли.

— Господин Дъгас… Уоли — усмихна се Кристин. — Имената, които ми споменахте, не ми говорят нещо. Познавам много момичета, но всички си имат фамилни имена. Като нормални хора.

Уоли кимна и отпи от чая.

— Точно това е проблемът ми. Онази жена… майката, да я наречем Алис, се омъжила в едно малко градче. Родила дете и когато напуснала мъжа си, го оставила при него. Момиченце. Малко след това родила второ дете, също момиче. Тъкмо него издирвам. — Завъртя в ръце чашата с чая. — Тъй че първото дете е израснало при бащата, а второто — при майката. Майката била твърде долнопробна особа, тъй да се каже, и поради това семейството на съпруга й не я приело. След това бащата така и не се сдобрил с роднините си, но добре се грижил за дъщерята до деня на смъртта си. — Погледна Кристин. — По-късно първото момиче добре се справило с живота. Сега е в развлекателния бизнес и е широко известна. От майката години наред няма никаква следа. Тъй че семейството издирва второто момиче и иска да възстанови отношенията си с него.

— Това семейство има ли име? — Гласът на Кристин беше спокоен.

— В момента тази информация е поверителна. Между другото, точно такива ще бъдат и всички сведения, които евентуално ще ми дадете. — Усмихна се. — Освен това момичето, което търся, положително не е и чувало за баща си и семейството му. Това прави издирването интересно. Като на кино. Отдавна изгубени роднини и тъй нататък. — Изпи на голяма глътка остатъка от чая и изтри устни с кърпата. — Мога да ви кажа следното. Момичето, което търся, е младо, русо, красиво, вероятно прилича на вас, госпожице, ако не възразявате. Отгледана е от много болна, изпълнена с насилие майка. Избягала като дете и оттогава живее сама. Не смятам, че животът й е бил лек… — Завъртя шапката си в ръце. — Тъжна работа. Едното момиче, отгледано от любящ баща, умрял от сърце, когато била осемнайсетгодишна, а другото — от жестока майка, която вероятно е била луда. И двете момичета не подозират за съществуването на другата сестра. Едното толкова щастливо, а другото… — Бавно поклати глава. — Човек не може да не се възхити на човешката природа. Втората дъщеря, онази, която търся, също се е погрижила добре за себе си. Станала е уважавана професионалистка. Една от най-добрите в сферата на дейността си. Справяла се добре с хората и била направо безупречна. Но знаете ли, това се среща много често сред малтретираните деца. Манипулиране на хора, контрол върху събитията… това е естествено. От съвсем малки те се научават да бъдат политици, дипломати, за да избегнат побоищата. — Очите му я загледаха двусмислено. — Тъй че, когато пораснат, у тях няма страх. Контролират се много добре. Нищо не може да ги смути. Болката е изцяло погребана в тях.

Кристин мълчеше. Уоли въздъхна.

— Като си представя какво причинява животът на младите момичета… Разбира се, това е и въпрос на късмет. Едното момиче изживява щастливо детство и погребва баща си в градското гробище, а другото скита от град на град с майка си, живее като бежанка, понася мъчения, които човек трудно би могъл да си представи…

Гласът му заглъхна.

Кристин не помръдваше. Слънцето грееше върху тънките й рамене, които блестяха от капчиците лосион. Ясните очи гледаха Уоли през очилата. Малките бикини, които носеше, разкриваха гладка кожа, чийто аромат напояваше въздуха. Уоли замислено се взираше в шапката си.

— Знаете ли какво? — приключи той. — Може би сте се срещали с нея, без да разберете. Може тогава да е носила друго име. Вероятно имате представа коя е. Ако ви е удобно, бих желал да поговорим за спомените ви. Местата, на които сте били, хората, с които сте се срещали. Всичко ще си остане между нас, това се разбира от само себе си. Може да обядваме…

Кристин най-сетне свали очилата и заразглежда посетителя с очи, непроницаеми като проблясващи звезди. В изражението му се четеше молба и заплаха. Прецени внимателно положението. Същевременно забеляза нещо в разказа му за семейството, бащата и сестрата, което я очарова.

Реши да захапе въдицата, но предпазливо.

— В момента, съм много заета. Въпреки че не си личи — добави тя със смях. — Днес имам ангажименти и не съм сигурна дали ще успея да се освободя. Защо не ми кажете къде сте отседнали? Може би ще намеря време да се отбия довечера…

Уоли с благодарност й даде номера на стаята в мотела си.

— Много мило от ваша страна — отвърна той. — Сигурен съм, че няма да съжалявате.

Изправи се и се ръкува с нея, преди да се затътри към изхода. Усещаше очите й върху гърба си.

Когато той изчезна от района на басейна, Кристин насочи вниманието си към младия баща, който пляскаше с децата си в басейна. Запамети лицето му, защото нямаше намерение да го остави да се изплъзне.

Но мислите й оставаха при дребния детектив с престорената смутеност и интелигентните очи.

Бяха се обикаляли един друг като родени врагове, готвещи се за неизбежна схватка.

Времето да влезе в схватката бе дошло.