Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (25)

XXV

3 септември 1969

Два дни след пристигането си в Холивуд тя се облече консервативно, преметна най-голямата си чанта през рамо и отиде с колата до „Интърнашънъл Пикчърс“, където беше разбрала, че от десет години насам Деймън Райс заема един кабинет.

Присъедини се към група туристи и така прекрачи студиото. Когато се озова вътре, се отдели от групата и се отправи към административната сграда, в която преди две години беше попълнила формуляра за злощастните си пробни снимки за „Три наведнъж“.

Всичко си беше същото. Сградата бе безлична като всяка административна сграда в кой да е американски град или предградие. Единствената разлика се състоеше в това, че всяко от имената на указателя за стаите струваше незнайна сума долари и бе познато на милиони хора.

Най-ироничното беше, че от апартамента си на последния етаж Хармън Кърт контролираше не само „Интърнашънъл Пикчърс“, но и по-голямата част от самия Холивуд.

Ани се намираше под носа му в буквалния и преносния смисъл. Лесно намери целта си в указателя: „Райс, Деймън. 6 С“. Пое дълбоко дъх и влезе в асансьора.

Шестият етаж бе покрит с убито оранжеви килими.

Коридорът беше тих. Ореховите врати бяха затворени. Прозорци нямаше. Очевидно недостъпността бе много съществена за продуцентите, режисьорите, сценаристите и шефовете на отдели, които работеха тук.

Вратата, която търсеше, беше в края на коридора.

„ДЕЙМЪН РАЙС“

Буквите бяха четвъртити и скромни.

Ани бутна вратата.

В чакалнята имаше малък диван, маса, отрупана със списания, голяма кантонерка и писалище, на което седеше секретарка и говореше по телефона.

— Съжалявам, че ви задържам — каза тя в слушалката, спокойно загледана в Ани. — Сигурна съм, че днес ще се заеме с това. Защо не опитате да се обадите към четири? Мисля, че дотогава ще има нещо за вас. Добре. Довиждане.

Затвори телефона и погледна Ани с подозрителен от дългогодишен опит поглед. Ани се усмихна с предварително планирано изражение на очаквателна неувереност.

— Какво мога да направя за вас? — попита секретарката.

— Закъснях малко — обясни Ани. — Движението по магистралата беше страшно задръстено. Надявам се, че господин Райс не ме е забравил.

Секретарката видимо застана нащрек.

— Съжалявам, госпожице… как, казахте, ви беше името?

— Ани Хавиланд. Щях да дойда по-рано…

— Имате ли среща с господин Райс? — Жената разгърна страницата на тефтера със срещите, като имитираше неувереност, каквато не чувстваше.

— Ами да. — Ани убедително изигра учудване. — Не е ли… искам да кажа, не сте ли я записали?

— Често казано, не. — Видялата и патила секретарка, без съмнение, беше чувала всички възможни извинения.

— Ами… не знам какво да кажа — запелтечи Ани. — Във вторник вечерта господин Райс ме покани да дойда днес сутринта. Беше… искам да кажа… каза ми го съвсем определено…

Секретарката вдигна вежди.

— Разбира се — продължи Ани, — ако не сте ме записали, трябва да има някаква грешка. Всъщност ние се видяхме на един прием. Може би е сметнал, че разговорът ни е неофициален…

Бързата искрица в очите на секретарката каза на Ани всичко, което искаше да знае. Другата жена признаваше, че Райс може да е бил пиян или почти пиян, когато е поканил красивата непозната в кабинета си. Вероятно не помнеше нищо.

И сега невярващата на ушите си посетителка стоеше срещу нея, видимо обидена от грубостта на Райс, но прекалено благородна да каже на секретарката му, че началникът й е бил пиян, когато е уредил срещата.

— Може би — продължи Ани с огорчен глас, — може би, ако му оставя при вас бележка… Може би друг път… Разбира се, както той реши. Но бих искала да знае, че съм идвала.

Секретарката въздъхна.

— Защо не седнете, госпожице Хавиланд? Ще поговоря с господин Райс и ще видя дали мога да разплета тази история. По какъв въпрос е срещата ви?

— Как по какъв? — реагира Ани, сякаш въпросът беше излишен. — Във връзка със „Среднощен час“.

— Много добре. — Секретарката се изправи. — Седнете, моля.

Изчезна в кабинета и затвори вратата след себе си. Веднага след това Ани чу отвътре буботещ мъжки глас. Веднага позна необичайния тембър. Райс сигурно говореше по телефона или при него имаше човек.

В чакалнята беше тихо. Сърцето на Ани се качи в гърлото. Планът й не се простираше по-далече от този момент.

Разгледа писалището на секретарката. Беше празно, с изключение на писалката и тефтера със срещите.

Очите й се спряха на кантонерката.

С отчаяна решителност заобиколи писалището и отвори страничния шкаф. Молеше се да й останат няколко секунди, докато секретарката чака да настъпи пауза в разговора на Райс и да му разкаже историята й.

Ани намери това, което очакваше. Имаше куп фотокопирани ръкописи, повечето изпратени вероятно от продуценти или импресарии с надеждата да заинтересуват Райс да им сътрудничи.

Ани бе обзета от вдъхновение и набързо прегледа папките с по-нови на вид листа с еднакъв размер и обем.

Естествено, на най-долната лавица имаше десетина копия, които можеха да бъдат само от един оригинал.

Разгърна най-горната папка. В нея имаше копие на „Среднощен час“, без съмнение предназначено за някой от сътрудниците на Райс или за импресариото на някой от именитите изпълнители, който щеше да прави пробни снимки за една или друга роля.

Като четеше наум молитви, Ани измъкна папката, скри я в огромната чанта, която бе донесла специално за тази цел, изтича до бюрото и седна на мястото си.

Времето едва се влачеше. Опита се да нормализира дишането си.

Най-сетне секретарката се върна.

— Съжалявам, госпожице Хавиланд. Господин Райс наистина не знае нищо за среща с вас. Ако желаете, можете да оставите бележка или да ни се обадите по всяко удобно за вас време.

Ани стана и продължи да изобразява сломена откровеност.

— О, всичко е наред — каза тя. — Всъщност грешката е моя. Трябваше да се обадя вчера или онзи ден. Знам колко е зает. Вероятно дори не ме помни. Съжалявам, че ви обезпокоих.

Беше толкова убедителна, че секретарката я изгледа с искрена симпатия.

— Не се извинявайте — отвърна тя. — Случва се непрекъснато. — В гласа й прозвуча тъжно примирение. — Моля ви, не се притеснявайте да му се обадите, когато решите.

— Добре. — Ани храбро се усмихна, въпреки че прекрасно знаеше, че Деймън Райс няма да намери време за нея и след милион години. — Довиждане и благодаря.

— Довиждане, госпожице Хавиланд.

В асансьора Ани въздъхна с облекчение.

Беше се сдобила с ръкописа на „Среднощен час“.

Не знаеше какво ще прави с него, но поне бе в ръцете й.

По пътя към къщи с усмивка помисли за отчаяната си маневра. Чудеше се какво я бе прихванало, за да предприеме такава мелодраматична акция.

Ускори колата, защото сетивата й горяха. Трябваше да се прибере час по-скоро.