Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (30)

I

Най-ранните й спомени бяха свързани с приятелите на Алития, които я слагаха да си легне.

Тримата се хранеха заедно — пици, хамбургери, картофена салата, и отиваха на кино или на мач, преди да се върнат в хотела или в наетите мебелирани стаи.

Кристин чуваше звуците от любенето на големите — задъханото грухтене на мъжа, въздишките на Алития или странните затишия. От бебе се беше научила да не ги прекъсва с плача си, защото веднага биваше наказвана с незабавен и жесток бой от страна на майка си.

Когато Алития излизаше да работи, приятелят — някой от почти безликата поредица мъже, останали в паметта й с юнашките мустаци, приятната миризма или липсващия пръст, чукаше Кристин.

В тези моменти разликите между мъжете напълно изчезваха, защото болката, която й причиняваха, беше винаги една и съща, както и кратките извинения и двусмислените предупреждения. Държеше очите си затворени.

Имаше и такива, които не я докосваха, но те бяха рядко изключение. Чудеше се и дори се тревожеше защо не го правят. В нейния, гледан с широко отворени очи свят на възрастните, причиняването на болка от страна на мъжете беше начин да се спечели уважението и привързаността им.

Или поне средство да се избегне боят.

Когато стана петгодишна, плътта между краката й се беше оттеглила в някаква мъглива забрава, беше безчувствена и изцяло отделена от останалата част на тялото и дори на ума й.

На седем години цялото й тяло беше станало толкова различно от самата нея, колкото географската карта от реалната територия.

Научи се, защото вече имаше собствени клиенти, че трябва да поддържа плътта си чиста и да полага грижи за нея, тъй като така носеше пари на Алития. Изпълняваше поредици от трикове, защото струваха повече и спестяваха наказанията от страна на майка й.

Всичко ставаше все по-лесно и по-лесно, защото тялото вече не й принадлежеше.

Разнообразните усещания се управляваха от закони, на които Кристин се посвещаваше с детския си талант за лесно възприемане. Можеше да усети болка, ако се порежеше или удареше коляното си в масата. Но когато някой мъж й причиняваше болка между краката, в ануса или по зърната на гърдите, все едно, че четеше книга за черната чума, уморила една четвърт от населението на Европа през 1300 година, или вестник — десет души загинали при тежка пътна катастрофа на магистралата.

Удоволствието за нея беше пипа с кренвирш, геврече, телевизионен екран, който да гледа, докато възрастните бяха заети в съседната стая. Топъл радиатор през зимата, уличен пожарен кран със студена вода през лятото, парцалената кукла, която се крепеше на безопасни игли и надежди.

Болката беше Алития.

Житейските й проблеми бяха достатъчно прости. Да се държи на разстояние от Алития, докато не се появят сигналите, че може да се доближи до нея, без това да е свързано с някаква опасност.

Но сигналите бяха двусмислени и измамни. Човек можеше често да ги сбърка.

Когато Алития протегнеше ръка с блеснали очи и весело тръснеше пясъчните си къдрици, можеше предпазливо да се приближи, привлечена от обещанието за странните сладки милувки, които понякога получаваше.

Но щом влезеше в обхвата на ръцете й, очите ставаха жестоки, гласът — дрезгав, и наивността й биваше възнаградена със силно ощипване. Винаги я примамваше с една ръка, а в другата криеше по някаква тайна зад гърба си.

— Познай какво ти е донесла мама!

Малък подарък? Наказание? Колебаеше се, поучена от минали грешки. Но размишленията не помагаха, защото по някакъв тайнствен начин Алития вината беше на крачка пред нея.

Ако се приближеше, скритата зад гърба ръка изскачаше, хващаше я през талията, в ушите й зазвънтяваха тихи ругатни, а силните пръсти на Алития я щипеха и се забиваха в най-болезнените места.

Ако се отдръпнеше страхливо, изваждаше иззад гърба си захарна пръчка и я хвърляше в кофата с боклук.

— Щом така се отнасяш с майка си, по-добре да я изхвърля. Не съм купила проклетото нещо за себе си.

Опакованата захарна пръчка оставаше на дъното на кофата за боклук и непреодолимо я изкушаваше часове, а понякога и дни наред. Можеше да опита да я вземе късно вечерта или рано сутринта. Но ако го направеше, Алития забелязваше и следваше сурово наказание.

Така че оставяше примамката на мира. Едва в края на седмицата съблазнителната пръчка изчезваше с боклука.

Когато разресваше косите на Кристин, които като пищна златна коприна се стелеха по гърба й, чуваше гальовен, мек глас:

— Ти си истинска красавица. Ще се грижиш за мен на старини, нали?

И от пръстите по рамото й се плъзваше топло удоволствие, твърде опияняващо, за да му устои. Но мисълта за собствения залез гневеше Алития. Четката неочаквано удряше силно дъщеря й по главата, докато станалите жестоки пръсти я стисваха за тънката китка.

Последната бисквитка, последните пържени картофи, последното парче пица често отиваха в боклука, въпреки че стомахът на Кристин копнееше за тях! И Алития го знаеше, Алития винаги знаеше всичко. Кристин се научи да крие глада дори от самата себе си, защото той отваряше вратата към мъчителните игри, в които не можеше да победи.

Животът с Алития я превърна в изкусен политик, обучен да се движи по яйчени черупки. Макар да знаеше предварително, че битката с по-силния и по-коварен противник е загубена, стана специалист по свеждане на неприятностите до минимум и печелене на дребни удоволствия и изгоди.

И оцеля.

Кристин не подозираше, че по света има деца, за които думата „опасност“ значи сънувани в кошмар чудовища, тъмна изба, торбалан или смърт, но не и собствената им майка.

Тези деца, ако съществуваха, сигурно принадлежаха към друга раса.

 

 

Минаваха година след година.

Пътуванията им ги водеха от Кливланд до Болтимор, но околният пейзаж почти не се променяше. Винаги представляваше сива уличка пред хотел или къща със стаи под наем в центъра на града, бетонна повърхност на магистрала и паркинг в Маями, където можеше да си играе на плажа, докато Алития държи под око туристите.

Рутината беше неизменна. Гевречета за закуска, хамбургери за обяд, безкрайни периоди сама, докато Алития и приятелят й бяха заети, непознати мъже, чиито ръце, устни и пениси причиняваха болка, която вече не бе в състояние да изпита.

Алития никога не целуваше Кристин за лека нощ. Просто затваряше вратата на стаята й, погълната от присъствието на мъжа в съседната стая.

Кристин нямаше рожден ден. Не знаеше, че такова нещо съществува, докато не го видя по телевизията. В по-късните години й се наложи да си измисли дата на раждане, за да получи номер на обществената осигуровка.

Нямаше Ден на благодарността, нямаше Коледа, освен ако някой от приятелите на Алития не ги споменеше на шега, докато се хранеха в закусвалня или в хотелската стая. Вси светии, Великден и Четвърти юли бяха извънземни ритуали, присъщи на героите от телевизионните сериали.

Кристин не беше получавала подарък от Алития, чиято щедрост се свеждаше до подхвърлянето на няколко монета, когато денят беше печеливш. Научи се да очаква подаръци само от мъжете — малки играчки, гривни, дрънкулки и неподходящи предмети като миниатюрни бутилчици с алкохол, джобни ножове, ключодържатели и пепелници.

Чарли, най-милият от приятелите, обичаше да се облича официално и да вечеря навън. Поръчваше на Кристин детското меню и понякога я водеше на сладолед, като я вдигаше на конче, докато чакаха на опашката. От него получаваше пакетчета с дъвка и панделки за косата. Именно той й връчи церемониално парцалената кукла.

Когато лягаше с нея, беше нежен и бавен.

— Да не ти причинявам болка?

Тя клатеше глава.

— Не.

Обичаше да прокарва дебелите си пръсти през хубавата й коса. В известен смисъл сякаш я боготвореше. Не знаеше как да го разбира.

 

 

Нямаше летни кънки, нямаше кукленски къщи, нямаше мечета. Имаше само дрехи, внимателно избрани от Алития да подчертаят нежното тяло на дъщеря й, гребени, фуркети, миниатюрни гащички и жартиери и, разбира се, мъже.

Кристин чуваше и виждаше повечето от нещата, които майка й правеше с клиентите си, и скоро се научи да ги прави и тя.

Разбра, че макар действията им да са физически, мъжете са раса от фантазьори. Идваха при Алития, за да се преструват, че я наказват или че са наказвани от нея. Изпитваха огромен копнеж към болката и унижението. Кристин се научи да ги понася и нанася.

Поради тази причина собствените й роклички, гащички, обувчици и чорапки се присъединиха към камшиците, въжетата и иглите на майка й и влязоха в големите безчувствени центрове, каквито бяха и гениталиите й. Гласът и тялото й принадлежаха на непознатите, които получаваха удоволствието си от него в тръпчиви проблясъци на контакт, преди да изчезнат в сенките зад дебелите стени, които беше издигнала около себе си.

Това, което принадлежеше на Кристин, бе празнотата, която носеше в същността си. Тя я предпазваше, защото благодарение на нея беше мъртва.

 

 

На девет години представляваше същество извън всяка категория. Често за една седмица печелеше пари колкото някой почтен гражданин, беше невежа по много основни въпроси, познати на по-малки от нея деца, но знаеше истини, които за свое щастие тези деца никога нямаше да научат.

Знаеше как да кара мъжете да потреперват и да се изпразват в панталоните само като си повдигне полата едва сантиметра и се усмихне с премрежени очи.

Не знаеше да играе на дама.

Знаеше как да вземе такси, автобус или метро до далечен хотел, да намери стаята, в която абсолютно непознат мъж я чукаше и й даваше пълен плик с пари, а после успяваше да се прибере сама в тъмното.

Не знаеше да кара колело.

Никога не беше притежавала боички, картинки за оцветяване, кутия за моливи, спестовна касичка във формата на прасенце. Не знаеше какво значи ваканция или летен лагер.

Не беше виждала класна стая.

Въпреки това умът й беше ясен и аналитичен. И си беше изградила собствена философия.

Нямото внимание към телевизионното представяне на реалността я бе накарало да разбере, че човечеството като цяло крие страстите и слабостите си не повече и не по-малко от клиентите, които обслужваше Алития. Уреденият вид на света бе изграден върху непоклатимите основи на насилието и глада така, както чистите дрехи на клиентите прикриваха гузните им мръсни мисли.

Оцеляването значеше яснота. Успехът представляваше движение между илюзиите на другите и набито око за използването им в собствен интерес.

Кристин вършеше женска работа с детското си тяло. Дори не подозираше, че животът й е отнел възможността да обитава света на децата.

Съзряваше с времето и започна да разбира, че притежава природни дарби и интелигентност за живот извън орбитата на Алития.

Знаеше, че е твърде млада да скита сама по света, без приятел, който да я закриля. Тъй че прекарваше времето, като съсредоточаваше остроумието си върху дипломатичните си ходове по отношение на Алития и тихомълком се подготвяше за живота извън тесния свят, който познаваше.

 

 

Тялото й разцъфна рано. На дванайсет години заоблените очертания бяха добавили своята грация към чистата й руса красота.

Алития стана още по-ревнива и все по-често се изкушаваше да я наказва. Но беше започнала да се плаши от празния поглед в очите на малкото момиче и от желязната воля, която долавяше зад кроткото поведение на дъщеря си. Подозираше, че Кристин, ако се ядоса, може да й отмъсти по опасен начин. Тъй че започна да я бие по-рядко и непрекъснато да я следи.

В едно студено кливландско утро каращата тринайсетата си година Кристин се измъкна от мотелската стая, където спяха Алития и приятелят й, като взе всички пари, които можа да намери, и тръгна на автостоп към Маями.

Не взе никакъв спомен от живота си с Алития. Парцалената кукла остана на леглото й в мотела. Изостави и дрънкулките, пръстенчетата и медальоните, които беше събрала.

Но в дъното на малката й чанта, под сгънатите банкноти, откраднати от Алития, беше скрит единственият предмет, с който не пожела да се раздели.

Една снимка.

Намери я, когато беше осемгодишна. Подаваше се от страничното отделение на един от куфарите на Алития. Тогава живееха с Фил — брутален любовник на Кристин и човек, който непрекъснато се караше с Алития за пари.

Снимката беше извехтяла и кръгла. Показваше младата Алития с едър, около трийсетгодишен мъж.

Мъжът имаше пясъчноруса къдрава коса, дълги вежди и ясни малки очи, които блестяха от снимката със свирепа интензивност, въпреки че изглеждаше пиян.

Носеше вълнена риза под военно яке. Рошава брада покриваше бузите и брадичката му. Пръстите около раменете на Алития бяха дълги и учудващо чувствителни.

Кристин беше впечатлена от странния пронизващ блясък в очите на непознатия. Ако снимката не лъжеше, беше изключителен човек.

От друга страна, беше виждала особен поглед в очите на много мъже. Знаеше, че зад него неизменно трепка простотата на сладострастието.

Върна снимката на мястото й и я забрави.

Две години по-късно видя лицето на мъжа в неделната притурка на „Чикаго Трибюн“.

Кристин обожаваше вестниците. Като дете си изрязваше кукли от тях. Беше очарователно да разрязва света и да го възпроизвежда като своя играчка. Можеше да си осигури късче война или глад, пожар или злополука, като парченце от мозайка зад усмихнатото лице на книжната кукла.

По-късно се научи да преглежда вестниците с някакво свободно плаващо внимание, приспиващо от неспокойните капризи на света, който се носеше пред очите й, без да я докосва. Измъкваше се крадешком в шест сутринта, купуваше вестник и когато Алития и мъжът се събуждаха, я заварваха спокойно да го чете.

И ето че изведнъж от неделната притурка я погледна непознатият от снимката. Изглеждаше по-възрастен и масивен, косата му беше посивяла, но все още притежаваше пронизващия поглед, хипнотизирал почти арогантно камерата.

Кристин прочете, че е известен писател. Казваше се Деймън Райс и романът му „Разказвачът“ току-що беше спечелил наградата „Пулицър“. Авторът на статията смяташе, че Райс е най-добрият жив американски, а може би и световен писател.

В статията имаше биографични бележки. Райс дълги години се беше занимавал с театър и продължаваше да пише пиеси, не по-малко известни от романите му. Два престижни холивудски филма бяха заснети по негови сценарии.

Статията продължаваше с интервю. Възгледите на Райс бяха особени. Впечатлиха Кристин повече с поетичното си красноречие, отколкото със съдържанието, което беше прекалено неразбираемо за детския й ум.

„Хората смятат, че да си човек, значи да си увит в хубава черупка, която да те пази, докато един ужасен ден дойде смъртта и те накаже, като счупи черупката и те вземе със себе си — беше писал Райс. — Всъщност е точно обратното. Само чрез гниенето и разпадането на черупката, само като умираме ден подир ден, ние израстваме, учим се и ставаме нови хора. Поради това — заключаваше той — целият свят е пълен с лъжци, които дълбоко в себе си отричат реалността на живота и времето, защото знаят, че то ще разруши това, което са днес, за да направи възможно съществуването им утре. Под маската на собствените си лица те се крият между събратята си и вярват, че принадлежат към братство от същества, приличащи си като грахови зърна в шушулка. И правят всичко възможно да забравят, че никой не може да умре вместо тях и че независимо дали им харесва, или не, бъдещето им се определя единствено от тях самите.“

Кристин четеше думите безкритично, сякаш бяха молитва от непозната религия. Улови се, че ги повтаря по памет, докато изрязваше статията. Върна се при куфара на Алития, откри снимката, взе я и я скъта заедно със статията в най-тайното си скривалище.

Беше очарована от мисълта, че преди години Алития е кръстосала пътя си с този на Деймън Райс. Знаеше, че Алития известно време е била в театъра. Може би там се е срещнала с него. Може би докосването му до нейния живот чрез снимката и Алития е мистично събитие. Фантазираше си, че това докосване може да е причина за нейното съществуване.

Защо не? И тя имаше светла коса, очите й бяха сини като неговите. А Алития, най-равнодушната от жените, беше запазила снимката му. Защо?

Защото по някакъв начин Райс представляваше нещо по-специално за нея.

Защото беше баща на детето й.

Спря съзнателно да обмисля тази теория, но я скри в себе си, както беше скрила снимката на място, където Алития не можеше да я намери.

Започна да купува джобни издания на книгите на Райс. Бяха прекалено зрели за нея, но тя ги четеше с религиозна прилежност, както силно набожните деца четат Библията.

И подобно на религиозен фанатик, криещ се в атеистична държава, тя се боеше, че увлечението й по забранената вяра ще бъде открито. Можеше спокойно да крие само по една книга, тъй че след няколко седмици или месеци изучаване на всяка негова творба тя я изхвърляше и купуваше следващата.

Книгите включваха разкази, романи, пиеси и сценарии. Разказваха й странни приказки за мании и бедствия, някои от тях я държаха будна по цяла нощ, защото беше достатъчно дете да се плаши от неща, по-малко трагични от собственото й съществуване.

С течение на времето и наближаването на юношеството увлечението на Кристин по света на Райс ставаше все по-зряло и всепоглъщащо. Връзката между тези сложни творби и младият й ум беше неговото виждане за човешката раса като видиотени по рождение фантазьори и преструвачи, търсачи на удоволствия, които живееха в ужас от насилието, но оставаха слепи за разпадащата се реалност извън подредения им живот.

Райс виждаше хаос там, където другите виждаха леки и поправими пукнатини в бронята на човешкия контрол и човешката власт. А Кристин, прекарала години пред телевизора, наблюдавайки образи на буржоазна осигуреност между сношенията си с грухтящи педофили, разпознаваше истината, уловена от Райс.

Това не беше истина, която заслонява и утешава. Беше истина, която разяжда като киселина и не предлага нищо в замяна на илюзиите, които разрушаваше.

Кристин поглъщаше книгите на Райс една по една и за свое изумление откриваше, че си припомня съдържанието им с такава лекота, сякаш бяха вкусът на привична храна или непогрешимият аромат на трева, дъжд и дим.

Когато дойде време да напусне Алития, Кристин унищожи пожълтялото копие от интервюто с Райс. Не искаше да оставя следи от контактите си с него.

В края на краищата той не принадлежеше на света, който оставяше зад гърба си.

Той беше в бъдещето.

 

 

Кристин щеше да научи, че дипломацията, на която се бе научила през годините, прекарани с Алития, ще й служи добре. И че в живота й ще има малко проблеми, които няма да успее да реши чрез съответно използване на тялото си.

Един час след пристигането си в Маями се запозна с Джони — енергичен млад сутеньор, който й намираше клиенти между туристите, картоиграчите и обслужващия персонал. Настани я в жилище, биеше я профилактично от време на време и не й даваше никакви джобни пари.

Остана при него, докато се организира, като поощряваше арогантността му с невинните си маниери в леглото и безупречната игра на зависимо малко момиченце.

Когато назря моментът, тя избяга с всички пари, които успя да открадне, и си намери нов сутеньор на име Франк, от когото знаеше, че Джони се бои заради по-добрите връзки в подземния свят на Маями. За двайсет и четири часа се сдоби с нов гардероб, по-висока класа клиенти и обещаваща кариера в изнудванията, подпомогнати от крехката й възраст и ужаса на клиентите от законодателното преследване за изнасилване на непълнолетни.

Линията беше очертана. Кристин разцъфна като млада жена и проститутка. Въоръжена от съдбата с таланта да вярва единствено на себе си, тя беше най-добрата си приятелка и закрилница.

Знаеше, че потенциалът й да печели далече надхвърля ограничените хоризонти на Франк. Когато започна повече да й пречи, отколкото да помага, тя се откачи от него, като използва „фамилията“ от Маями да го вкара в правия път.

На шестнайсет години Кристин беше завършена професионалистка с предпазлив и аналитичен поглед върху призванието си. Тъй като работеше извън закона, разбра, че трябва да си прокарва път между четири групи интереси — на сутеньора, на клиентите, на полицията и на мафията.

Вече знаеше, че всеки сутеньор има слабо място. Един беше алчен, друг — наркоман, трети — комарджия. Но всички бяха егоцентрични, арогантни и пълни с презрение към жените. Вярваха, че проститутките по природа са отстъпчиви, омагьосани от тях и предсказуеми. Точно тук беше ахилесовата им пета. Поради тази причина една интелигентна жена винаги можеше да ги превземе с изненада и да ги води за носа както си иска.

Колкото и да беше странно, клиентите бяха от същото тесто като сутеньорите. Защото в своите фантазии, които разиграваха с проститутките, и те разкриваха драгоценната си илюзия за жените — независимо дали ги виждаха като палачи, въоръжени с камшици и високи токчета, или като раболепни жертви. Бяха лесни за управляване и дори за изнудване, защото се откъсваха от реалността чрез сексуалната сила на фантазиите си и бяха готови на всичко, за да ги прикрият.

Мафията беше ключовият фактор в управлението. Нейните властелини се отнасяха с хората в този бизнес без оглед на пола им. Една умела професионалистка можеше да впечатли мафията със своята надеждност, с чувството си за логика и справедливост, с достъпността на услугите си и със своето самоуважение.

Мафията се грижеше за проблемите с полицията.

Веднъж осъзнала тези истини, Кристин трябваше само да заостри уменията си и да се грижи да става по-красива с всеки изминал ден.

Сменяше сутеньорите си толкова често, колкото намереше за добре. Разучаваше слабите им места и ги омагьосваше със специалните си трикове, като се преструваше на зависима. Когато преставаха да й бъдат полезни, прекъсваше връзките си с тях. Ако за това се налагаше упражняването на някаква форма на насилие, не се колебаеше да го пусне в употреба.

Тогава се появи Тони. Тя вече се славеше по Източното крайбрежие и Средния запад като надеждно и честно момиче, което умее да се грижи за себе си, не допуска да го лъжат и е експерт по изнудване.

Тони доста трудно я отне от Джоузеф Мансини — патриарх между сутеньорите, който управляваше десетки жени. Изтъргува я с наркотици за хиляди долари. Смяташе, че тя ги заслужава. Беше поразително красива, щеше да върши работа още най-малко десет години, говореше като образован човек и както знаеше от собствен опит — беше бомба в леглото.

Но не подозираше, че след първата им нощ заедно Кристин откри у Тони онези признаци, които търсеше отдавна. Дивият и неспокоен поглед в очите му я убеди напълно. Той не само щеше да я защитава и да бди над кариерата й. Щеше да се остави да бъде управляван от нея.

Алития вече приличаше на сянка в спомените й като образ от друг живот. Не беше чула нищо за нея от деня, в който избяга. Струваше й се, че е било преди векове. Болката, причинена от Алития, отдавна беше удавена от силната воля и отправения към бъдещето поглед на дъщеря й.

Миналото бе престанало да съществува за Кристин. Само един символ се открояваше от годините на детството й и продължаваше да живее във въображението й.

Лицето на Деймън Райс.

Купи отново книгите му. Прочете ги внимателно и тъй като умът й съзряваше с всеки изминал ден, разбра нова част от идеите му. По този начин тя израстваше с него и съвършенството на неговото изкуство започваше да блести все по-ярко поради промените в мисленето й.

Беше забравила детските си фантазии, че той й е вдъхнал живот. Как би могъл един-единствен любовник да бъде отделен измежду стотиците мъже, които бе имала Алития? А и самата Алития имаше сини очи и руса коса и Кристин ги бе наследила от нея.

Не, въпросът за нейния баща завинаги щеше да остане неизяснен. Най-добре беше мъжът, отговорен за нейната поява на бял свят, да остане фантом.

Освен това харесваше й самотата на сираче. Тя потвърждаваше теорията на Райс, че е предопределена за съдба, по-различна от тази на другите хора, и че ако отхвърли илюзиите, в които човешката раса се бе вкопчила по такъв жалък и егоистичен начин, ще открие пътя си към тази съдба. Трябваше само да приеме насилието, което я съпътстваше.

Грижеше се за тялото си, образоваше ума си, спестяваше парите си. И чакаше. Знаеше, че никой ден ще стигне до свой кръстопът и тогава ще научи предназначението на живота си.

Чакаше.