Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (39)

Х

„Дейли Вараяти“, 10 юни 1970 година

„Вътрешна информация от студио «Интърнашънъл» дългоочакваната предпремиерна прожекция на новия експлозивен филм на Деймън Райс «Среднощен час» ще се състои довечера в театър «Даял» в Уестуд.

Всички, които си спомнят за сензационните обстоятелства, свързани с избора на Райс, спрял се на никому неизвестната Ани Хавиланд за ролята на страстната главна героиня в партньорство със суперзвездата Ерик Шейн, положително ще поискат да присъстват на предпремиерната прожекция довечера.

Същото ще пожелаят и множеството хора, чули слуховете за тайна връзка между Хавиланд и Шейн, благодарение на която нашата героиня е получила ролята, въпреки че талантът й е някъде по средата между необработен и несъществуващ. Този факт е причинил не малки търкания и скандали по време на снимките, където Деймън Райс, перфекционист както винаги, едва е успявал да откъсне звездите си от правенето на любов зад камерата и да ги накара да се позанимаят с това пред нея.

Каквато и да е истината, тази вечер готовата продукция ще бъде показана пред публика и положително ще налее допълнително масло в огъня на слуховете за филма, които отдавна заливат града.“

Ани затвори таблоидния вестник, хвърли го на пода и хвана главата си с ръце.

— Боже мой — простена тя и очите й се напълниха със сълзи. — Няма ли най-сетне да престанат?

Статията беше просто поредната от дълга поредица, присъстваща във всяка публикация на клюка реките и филмовите издания през петте месеца, изминали от края на снимките.

В началото слуховете смаяха Ани с очевидната си нелепост. Беше се опитала да ги отмине със свиване на рамене. Но тогава — разбра, че нямат намерение да спират.

„Лиан хипнотизира Шейн“ — гласеше заглавието в един таблоид.

„Женска свенгали постига своето“ — твърдеше друг.

„Лиан: Знам какво искат мъжете“ — заявяваше трети над крещяща снимка на Ани, хванала Ерик Шейн под ръка.

Обидите се сипеха непрестанно и ставаха все по-злостни. Всеки, който приемаше сериозно подобни статии, сигурно вярваше, че Ани е сексуална маниачка, далече надминаваща Лиан по егоизъм и необуздани властолюбиви амбиции.

Бездарна актриса, според писанията, тя въртяла Ерик Шейн на малкия си пръст и го била принудила да използва влиянието си пред Деймън Райс, негов стар приятел и сътрудник, за да й даде ролята на Лиан въпреки очебийните й недостатъци като актриса.

И това не беше всичко. Историите грубо внушаваха, че в гонитбата си на успех Ани не оставила на мира нито един мъж от екипа на „Среднощен час“, където преследвала всички с прелестите и изискванията си. Говореше се, че била в близки отношения с продуцента Клифърд Наумс, с Марк Салинджър, със самия Деймън Райс и с всеки от йерархията в „Интърнашънъл“ — от президента Кърт до портиерите на студиото.

Рязката промяна в тона на вестниците — от обикновен скептицизъм, свързан с неопитността на Ани, до сензационните спекулации относно сексуалните й похождения, беше настъпила малко след края на снимките. Безжалостната кампания беше успяла да възбуди огромен интерес към филма и едновременно с това толкова болезнено унижаваше Ани, че тя бе принудена да отказва да дава интервюта за себе си или за „Среднощен час“, и буквално започна да се крие.

Деймън Райс реагира на статиите с иронична усмивка и презрително публично опровергаване на писанията чрез подчертаване на простия факт, че Ани беше получила ролята на Лиан дълго преди пробните снимки на Ерик Шейн. Ерик поддържаше същата версия за събитията. Ето вестниците приемаха тези отрицания като вода в мелницата си.

Ани разбра, че не може да направи нищо, освен да се скрие от бурята до излизането на „Среднощен час“. Тогава талантът и усилията, които беше вложила в образа на Лиан, щяха да станат обществено достояние.

Кръстоса пръсти и се замоли да е оправдала доверието на Деймън Райс. Той е перфекционист, разсъждаваше тя, и няма да приеме нещо по-малко от отлична игра.

Ето вярата в самата нея толкова се разклати от прочетеното, че когато неокончателното копие на филма беше готово, не събра смелост да отиде да го види. А когато Деймън Райс преди един месец я покани да гледа окончателния вариант в главната кинозала на „Интърнашънъл“, отказа, като заяви, че иска да бъде в компанията на обикновената публика, когато за първи път се срещне с Лиан.

Сега съжаляваше за решението си и неуверено се придържаше към него. Тази вечер, когато Лиан щеше за първи път да види бял свят, навсякъде около нея щеше да гъмжи от лъскава холивудска публика, бомбардирана от неумолимия слух, че там, на екрана, Ани не играе, а просто показва бясната си сексуалност, благодарение на която е манипулирала създателите на филма да й дадат ролята.

Искаше само да се завре в някоя дупка, да заспи за двайсет години и когато се събуди, далече от това време и място, да гледа „Среднощен час“ в някоя нощна програма на телевизията, далече от любопитни очи и грозни истории.

Но не можеше да го направи. Трябваше да живее в настоящето и да се справи с положението, въпреки че живото любопитство на света беше съсредоточено върху сразената й вече героиня.

По бузите й се затъркаляха сълзи.

Усети нежно докосване по раменете, което я накара да вдигне глава. Усмихна се през сълзи, защото гледаше в очите на Ерик Шейн.

Той я обгърна с ръце и я притегли до себе си на мекото легло, в което само преди няколко часа му беше принадлежала с цялото си тревожно сърце.

— Дръж се — заговори той с тихия, интимен шепот, който вече познаваше така добре. — Стрелят с тежката артилерия заради предпремиерната прожекция. Ани, ако им се оставиш, ще те сдъвчат и ще те изплюят. Но тази вечер, когато публиката види какво правиш на екрана, ще запеят друга песен.

Тя кимна неуверено и зарови лице в гърдите му. Ръцете й се увиха около голата му талия и го притеглиха по-плътно до нея. Усети, че той я гали с цялото си топло тяло.

От пет месеца познаваше прекрасната амалгама от окуражителни думи на Ерик, тъй пълни с приятелство и уважение, както и красивия начин, по който правеше любов. Въпреки че не можеше да премахне или обясни злобата на всичко написано за нея, беше станал незаменим слушател и съветник.

— От петнайсет години ме наричат сексуален маниак — говореше той. — Няма начин да ги спрем. Божичко, ако през тези петнайсет години бях имал всички жени, за които пишеха, нямаше да имам време да отида до банята. Ани, това е част от играта. Тези хора са свине, но представляват институция в нашия град. Трябва да стискаш зъби, докато решат да те оставят на мира.

Но очите му често ставаха тревожни и объркани, когато четеше вестниците. А Ани усещаше вина, задето нейният срам хвърляше сянка и върху него. В тези статии той приличаше на омаян ученик, а не на завършен професионалист, какъвто беше.

Но той нито веднъж не спомена тази страна на проблема. В неговите представи единствената жертва беше Ани.

— Ерик — каза тя и го прегърна с отчаяна нежност. — Не мисля, че тази вечер трябва да отидем заедно. Това само ще влоши нещата. Всички ще помислят…

— Няма значение какво ще мислят — отвърна той. — Ще отидем заедно да видим тази публика. Искам да погледам физиономиите им, когато станат свидетели на играта ти. Пък и това, че ние ще ги видим — добави той с усмивка в гласа, — не значи, че и те ще ни видят.

Ани разбра какво има наум.

През последните пет месеца беше открила, че Ерик Шейн умее да се крие от журналистите не по-зле, отколкото да играе пред камерата. И сега, когато бяха любовници, използваше находчивостта си да разпростре инкогнито то си и върху нея.

Но прекараното заедно време не успяваше да притъпи засилващото се чувство на самота у Ани. Защото беше започнала да се среща по-рядко с него.

Ерик бе затънал до гуша в снимането на новия си филм и дните му бяха запълнени. Ани прекарваше времето си в очакване Бари Стейн да й се обади по телефона или да прескочи до Западното крайбрежие. Не можа да събере смелост да тръгне сама да си търси работа и когато Бари говореше за липсата на предложения, докато филмовата индустрия очакваше премиерата на „Среднощен час“, тя уморено приемаше неговата версия за събитията.

Посещаваше Бет Холанд в Долината, ходеше на пазар с Дийдъл де Еро, обядва с Норма Крейн и внучките й и се опитваше да се откъсне от безпокойството и тревогата си. Но нищо не помагаше. Дните се влачеха като тежки главоболия.

И все пак вечер телефонът иззвъняваше и гласът на Ерик я обгръщаше и връщаше към живота. Обаждаше се почти всяка вечер, дори когато беше на снимки в Ню Мексико. Приятелските му думи бяха единственото лекарство, което можеше да успокои страданията и да повдигне духа й.

Когато беше в Холивуд, обичаше да я изненадва, като се изпречваше на пътя й, когато най-малко го очакваше. Мотоциклетът му спираше пред нея, когато се прибираше от пазар, и гласът му зазвъняваше между палмите на улица Анита:

— Да ви повозя ли, госпожо?

Често намираше в пощенската си кутия шеговити бележки, понякога й ги носеха на ръка, в тях имаше покана за среща и за някакво малко приключение, което винаги я развеселяваше.

Имаше и скъпоценни вечери, когато той се появяваше късно — очите му бяха изпълнени с желание, което я караше да потръпва от приятно очакване.

Прошепваше някакво неодобрение, че идва толкова късно.

— Какво правиш тук, Ерик? Нямаш ли нужда от сън? Ще се разболееш.

Но дланта му обгръщаше пръстите й с нежна настойчивост и тя тръгваше с него през тъмните хълмове с пламнали сетива. Когато пристигаха в дома му, въздишките й го галеха, докато я носеше към леглото. Целувките му бяха балсам, който изолираше враждебния външен свят и унищожаваше самотата, а усмихнатият му лик изпълваше мислите и душата й.

Настоя да й даде ключ от къщата си. Не смяташе да го използва, защото не можеше да понесе мисълта, че ще се натрапи в личния му живот. Той я убеждаваше да направи компромис и да остане поне един-два дни при него.

Ерик не можеше да се насити на тялото й, но беше не по-малко любопитен за миналото й, за преценките й за живота, за нейните идеали и планове. След няколко седмици на интимност тя имаше чувството, че той е проникнал във всички кътчета на личността й и я попива в себе си.

А когато любопитството му относно миналото й я караше да се връща към Хари Хавиланд и младостта си, не можеше да не си спомни тайнствената Алис Хавиланд и снимките, които беше открила на тавана като малка, снимки, които я бяха изпълнили с толкова силен ужас, че бе избягала панически от тях.

Възможно ли е, питаше се тя, чудовищните лъжи на вестниците да съдържат зрънце истина? Дали не беше прекалено добра в ролята на Лиан? Дали старата стаена заплаха, доловена тогава от погледа на изгубената й майка, не беше се материализирала чрез Лиан?

Не можеше да товари Ерик с тези тревожни мисли. Още повече, че имаше още едно зрънце истина в слуховете за нея и него. В края на краищата нима той не й беше любовник, въпреки че връзката им беше започнала след свършването на „Среднощен час“?

Трябваше да полага усилия да се бори с чувството на вина и да мрази враговете си, а не да търси причините у себе си. Знаеше, че в Холивуд не е направила нищо, което да не посмее да повтори, стига да има такава възможност. И на първо място бяха срещите с Ерик, дарили я с такива вълшебни мигове.

 

 

Ерик беше успял да подкупи директора на театър „Даял“ да запази за него и Ани две ненабиващи се в очи места. Когато театърът се напълни и осветлението угасна, те се промъкнаха вътре и седнаха, незабелязани от изпълнената с очакване публика.

Залата потъна в мрак и от високоговорителите прозвуча тихото съскане на въртящия се филм.

Ани чу гласа на Лиан да си тананика тихичко на черния фон. След това започнаха да се появяват големите букви на надписите и да се разтварят в тъмнината.

„ИНТЪРНАШЪНЪЛ ПИКЧЪРС ПРЕДСТАВЯ: ЕРИК ШЕЙН“

Публиката пое колективно дъх при появата на легендарното име.

„АНИ ХАВИЛАНД“

В претъпканата зала се появи втора реакция, доста неясна, за да бъде точно определена.

ВЪВ ФИЛМА НА РАЙС/САЛИНДЖЪР

„СРЕДНОЩЕН ЧАС“

ПРОДУКЦИЯ НА КЛИФЪРД НАУМС

Започваше.

Ани се изуми от впечатляващата музика, която Райс беше възложил на Кенджи Нишимура — блестящ млад композитор на класическа музика. Звучеше мрачно в тъмнината, докато блестящите отсенки в операторската работа на Дънкан Уърт с магнолиите, дъбовете и висящия мъх на Южна Каролина започнаха да изплуват на екрана.

Гледаше как на екрана минават имената на екипа от актьори и технически персонал, които бе опознала толкова добре — от Айлийн Малер през Джери Фалкоуски до Айлийн де Еро и Анди Ричи. За първи път в живота си четеше надписи, като свързваше почти всяко име с лице.

Името на Марк Салинджър изпълни екрана и надписите свършиха. Ани отново стисна ръката на Ерик.

Камерата започна да следва Тери от гарата по тесните пътища към дома му. Носеше куфар и походката му беше ритмична и незабързана. И тогава, сякаш изпратена от съдбата, на пътя му се изпречи Лиан на колело, с прилепнала по предпазливата си женственост семпла рокля. Препречи пътя на Тери, усмихна се и го заговори.

От този миг нататък сърцето на Ани спря.

Слушаше диалозите си като в кошмар. Звучаха ужасно приповдигнато, като Моцарт в изпълнението на третокласен музикант с десетдоларова цигулка. Гласът й звучеше неестествено, южняшкият й акцент бе нелеп. Отврати се от лицето и изражението си. Всяко движение на тялото й изглеждаше ненавременно и любителско.

Дланите й залепнаха от пот, задъхваше се.

Усети как Ерик още по-силно стиска ръката й. Дали се опитваше да успокои ирационалния й страх, или искаше да я утеши в оправдания срам?

След известно време един човек стана и напусна салона. Последва го възрастна двойка — съпругът подкрепяше жена си за лакътя, докато минаваха по пътеката.

Някой се изкашля. Иначе мълчанието остана оглушително.

На Ани й се стори, че ще умре.

Филмът се влачеше бавно и смазващо към шокиращия край.

Ани се осмеляваше да погледне екрана само когато лицето й беше извън камерата. Когато се появяваше на екрана, можеше да гледа само с полуизвърнати очи.

Изпълнението на Ерик като мъж, който почти преднамерено се саморазрушава чрез оръжието на Лиан, беше хипнотизиращо. Всеки негов поглед и жест бяха разтегливи, многопластови и заредени с мрачна многозначителност. Никога досега не беше играл така блестящо.

Едва сега Ани можа да забележи видимите резултати от безкористните му усилия да помага на играта й. Разбра, че той ги е пресметнал и с оглед качеството на филма.

„Среднощен час“ продължаваше. Ани не спираше да се учудва на силата и блясъка на филма. Но собственият й лик я измъчваше, струваше й се, че всяка сцена, в която се появява, е провал.

Когато филмът свърши, ръкоплясканията бяха вежливи, но продължителни. Ани не се осмели да ги разтълкува.

Стоеше с Ерик в един тъмен ъгъл и чакаше зрителите да се разотидат. Всички изглеждаха бледи и замислени.

Нищо чудно, помисли тя. Още бяха под впечатлението на ужаса в разказа на Деймън.

Много от тях вземаха от анкетните карти, попълваха ги набързо и ги пускаха в кутиите, поставени от студиото. Не посмя да си представи какво пишат.

Театърът се изпразни и Ерик я поведе към къщи. Притискаше се към него, нощният въздух ги охлаждаше, докато се носеха с мотоциклета по Булеварда на залеза и крайбрежната магистрала към Малибу.

Когато стигнаха, още не беше се осмелила да проговори.

— Е? — рече той и затвори вратата, зад нея. — Не ме дръж в неведение. Как ти се стори?

Тя се опита да поеме дъх, за да отговори. Не можа да намери думи.

— Толкова ли бях слаб? — попита той.

— Ти ли? — извика тя и смутено се изсмя. — О, Ерик, как можа да ми зададеш такъв въпрос?

Не я разбра. Стоеше, загледан в нея, в усмивката му се примесваха смущение и истинска болка.

— Хайде сега — продължи той. — Можеш да проявиш малко снизхождение. Беше истински динамит на екрана. Засенчи ме напълно, точно както предсказах, че ще стане. Два часа ги държа на нокти. Смили се, Ани. Толкова ли лошо играх?

— О! — Обви го с ръце, прекалено развълнувана, за да запита дали е искрен. — Колко те обичам!

Той нежно я потупа, осъзнал какво изживява, и готов да я поддържа, докато мине най-лошото.

След секунда щеше да се вземе в ръце и да му каже колко свръхчовешки прекрасен е бил в тази сложна и изцеждаща силите роля и как до края на живота си ще е благодарна, че щастливата съдба й е позволила да работи с него.

Но сега можеше само да се притиска към тялото му, да притегля все по-близо с тънките си пръсти гърдите му към лицето си и да се вслушва в ехото на трите думи, които въпреки предпазливостта се бяха промъкнали през всички задръжки и стигнаха до устните й.