Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire Brand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и начална корекция
Надя (2013)
Корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Кайл. Любовен плам

ИК „Слово“, Велико Търново, 1997

САЩ. Първо издание

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-471-0

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Точно когато Габи си мислеше, че би могло да стане още по-лошо, започна да вали. Тя изохка, като се опитваше да покрие с дъждобрана си обектива на фотоапарата, и продължи да снима встрани от червените и сини мигащи светлини, за да не развали кадъра.

— Да не си полудяла?! — измърмори слабичкият мъж до нея и я дръпна надолу в мига, когато един куршум профуча покрай ухото й. — Габи, това беше глупаво!

— Затвори си устата и продължи да водиш бележки — отвърна тя разсеяно.

Щракането на фотоапарата бе заглушено от нови изстрели. Вероятно се стреляше с автоматичен пистолет. Нападателят, притиснат в старата сграда на магазина, вече бе убил управителя и отказваше да преговаря.

— Заложницата е бременна. Опитай се да узнаеш името й.

— Ще престанеш ли да ми издаваш заповеди?! — изсумтя мъжът. — Зная как да отразявам събитията.

„О, разбира се, че знаеш — помисли си Габи, — стига те да стават в някой светски салон или луксозен ресторант. И ако това не е дяволски лош късмет! Само Харингтън да е свободен, когато ми трябва фотограф.“

След като бе започнала престрелката на улицата, Харингтън се бе залепил за една полицейска кола и отказваше да се помръдне. Габи нямаше друг избор, освен да му предостави воденето на записките. Тя отметна назад дългата си черна коса. Вече беше цялата подгизнала, джинсите и обемистият й розов пуловер бяха прилепнали към тялото й.

— Не трябваше да допускам Джони да ме уговори да тръгна с теб — продължаваше да мърмори Фред Харингтън, гледайки я злобно през дебелите лещи на очилата си.

— Ако Джони беше дошъл, сега щеше да е някъде отпред, където е колегата от вестник „бюлетин“. За бога, Уилсън, махни се оттам! — изкрещя Габи на високия мъж с вързана на опашка коса, който се движеше по самата огнева линия.

Той я погледна и й махна с ръка за поздрав.

— О, това си ти, Кейн — усмихна се широко.

В същия момент един намръщен полицай го сграбчи енергично и го повали на земята върху фотоапарата му.

— Браво, офицер! — изрева Фред.

Габи го сръга с лакът.

— Предател!

— Глупаците трябва да се потъпкват! Глупак! Лунатик! — викна той към фоторепортера от конкурентния вестник, който беше отведен настрани не твърде любезно от полицая.

— И аз те обичам, Харингтън! — извика в отговор Уилсън. — Хей, Кейн, какво ще кажеш да опишеш тази история и да я връчиш на моя редактор вместо мен?

— Защо не се скриеш някъде, Уилсън? — отвърна му весело Габи.

Той й се изплези и изчезна зад гърба на сърдития полицейски офицер.

— А вие двамата няма ли да се скриете?! — изсъска един от полицаите, които бяха застанали наблизо. — Журналистите са най-голямата напаст…

— Заради тези думи ще напиша грешно името ти — обеща му Габи.

Той се засмя и се отказа да дискутира.

— Ти си луда — констатира Фред, но Габи не му обърна внимание, защото с ъгълчето на окото си тя забеляза как един униформен мъж с пушка в ръка тичаше към сградата срещу универсалния магазин.

— Нещо става! Стегни се и върви при шерифа Джоунс да разбереш какви са намеренията на специалните части.

Фред я изгледа накриво.

— Защо не отидеш ти? Аз мога да снимам.

— Окей.

Габи му подаде фотоапарата и тръгна покрай редицата от полицейски коли.

— Здравей, Теди — прошепна тя, като се добра до снажния шериф. — Какво става?

— Корпусът за бързо реагиране или поне така дочух — замислено изрече той.

— По дяволите, Теди, не го увъртай! И без това имах труден ден. А като свърша тук, отивам на годеж.

— Ти се сгодяваш, Габи? Истинско чудо!

— Не аз, а Мери от редакционната колегия. С нея следвахме журналистика заедно.

— Аха…

Шерифът се намръщи, поглеждайки към покрива на сградата, където леко проблясване на метал издаваше мястото на снайпериста.

— Браво на вас — процеди саркастично Габи.

— Знаеш, че не обичаме подобен род неща — въздъхна той. — Но престъпникът вече е убил човек, а и вътре има бременна жена. Няма начин да преговаряме с него. Няма електричество, нито телефон, пък и той не иска да разговаря с нас. Дяволски проклета работа.

— На мен ли го казваш?

След трите години работа във „Финикс адвъртайзър“ Габи имаше добри познания за тактиката на полицията. Сви се в очакване на смъртоносния изстрел. И той не закъсня. Прокънтя зловещо в тъмнината и Габи потръпна.

— Улучих го! — извика снайперистът.

— Добре, мърдайте! — нареди мрачно шерифът Джоунс на хората си.

— Мога ли и аз да дойда? — попита тихо Габи.

Той я изгледа с леко раздразнение, но и с уважение.

— Разбира се, но после ще сънуваш кошмари.

— Винаги съм имала кошмари — отвърна Габи и побърза да се върне при Фред. — Хайде да направим още няколко снимки и да изчезваме, за да подготвим материала за сутрешния брой.

— Снимки на какво?

— На крадеца.

— Искаш да снимам мъртвец? Абсурд!

Тя мълчаливо взе фотоапарата от ръката му и последва шерифа Джоунс в магазина. Сърцето й се сви при вида на дребната бременна жена с побеляло като тебешир лице, която ридаеше и очевидно бе изпаднала в шок. Въоръженият престъпник лежеше на пода. Някой бе свалил овехтялото му яке и бе покрил главата му. Габи му направи бързо снимка, без да заснеме заложницата. Джони щеше да си оскубе косата, но тя нямаше намерение да прави капитал от ужаса на бременната. Огледа помещението и погледът й се спря върху чантата, която един полицай тъкмо отваряше.

— Двадесет долара — сви рамене той. — Не е висока цена за два човешки живота.

— Прилича ли на професионалист? — попита го Габи.

— Твърде непохватно. Свидетелят, видял го да застрелва управителя, каза, че целият треперел и пистолетът му гръмнал случайно, докато се опитвал да избяга.

— Има ли семейство?

— Да. Той е най-малкият от шестте деца. По-големият му брат е пласьор на наркотици. Майка им излиза от време на време на улицата, за да добави нещичко към социалната си помощ. Жесток свят за деца, нали?

— За някои — съгласи се тя.

Преметна фотоапарата си през рамо и се отправи към шерифа Джоунс, който току-що бе привършил разговора си със заложницата. Зададе му необходимите въпроси и с Харингтън се качиха в белия й открит фолксваген.

— Как можеш да си позволиш такава скъпа кола? — попита Фред на път към офиса.

— Имам богати роднини — усмихна се Габи.

Всъщност това беше вярно в известен смисъл. Семейство Маккайд от Ласитър, щата Аризона, бяха богати, макар да не й бяха точно роднини.

— Нямаше ли един от твоите близки строителна компания в Таксън? Боуи Маккайд?

Габи трепна.

— Той не ми е роднина. Родителите му ме взеха, когато бях малка. Наследи строителната фирма от покойния си баща.

— Има и ранчо, нали?

— О, да — „Каза Рио“. Построено е десет години след Гражданската война. По-голямата част от Югоизточна Аризона е заселена от южняци и през войната за кратко време над град Таксън се е развявало знамето на Конфедерацията.

Тя се засмя.

— Не, вярно е. Семейството на Боуи се е преселило от Югозападна Джорджия. Първият заселник е бил Клиат, който се оженил за мексиканка. В родословното му дърво дори има папаго, което на езика зуни означава „бобово зърно“.

— Доста любопитно — измърмори Харингтън.

— Знаеш ли, че апахи на езика зуни означава враг? И че думата наваджо съдържа звука „В“, а в езика наваджо няма такъв звук? Доскоро едва ли много хора са знаели за тази дума всъщност…

— Спри! — проплака Харингтън. — Не искам да науча всичко за Югозапада в един урок.

— А аз го обожавам — въздъхна Габи. — Обичам хората, езиците им, историята… Бих искала да съм родена тук.

— А откъде си? — попита той.

Тя побърза да смени темата.

— Чудя се какво ли ще направят на Уилсън?

— Надявам се да го обесят на най-близкото дърво. Глупак!

Габи се усмихна.

— Може би ще го направят.

Загледа се в мокрото пътно платно й дъждът неусетно я върна години назад. През една дъждовна нощ в „Каза Рио“ за първи път бе срещнала Боуи. Мисълта за него я изнервяше. В много отношения той бе пълна нейна противоположност. Не можеше да го нарече свой брат, защото семейство Маккайд не я бяха осиновили официално. Бяха я приютили като безпризорно дете и й бяха станали обикновени настойници. Всъщност самата Габи не бе пожелала да я осиновят, за да не се ровят в миналото й. Беше им изложила версията си, че непрекъснато са се местили с баща й и са нямали постоянен адрес. Това поне бе вярно.

Боуи бе двадесет и седем годишен, когато го зърна за пръв път в конюшнята. През онази дъждовна майска нощ Габи се бе сгушила в празната ясла и трепереше от студ. Той влезе и погали по гривата черния арабски кон в бокса. После си запали цигара и жълтеникавият пламък на кибритената клечка за миг придадена загорялото му лице бронзов оттенък. Косата му бе руса и много гъста. Черният, отлично скроен костюм подчертаваше широките гърди и дългите му мускулести бедра.

Габи неволно се помръдна, вдигайки лек шум, и Боуи се обърна. Очите му се присвиха.

— Кой, по дяволите, е тук?

Габи затаи дъх, но когато Боуи тръгна към нея, тя се надигна и изтръпнала от ужас излезе на пътеката.

— Не съм крадец… — смънка и се опита да се усмихне. — Съжалявам, но навън е толкова студено и влажно, господине… Трябваше да се скрия някъде от дъжда… — добави и кихна силно.

Дълбоките му черни очи я гледаха заплашително.

— Откъде си?

Сърцето й биеше лудо. Не беше очаквала този въпрос, а и не бе свикнала да лъже. Баща й, бивш проповедник, я бе възпитал да бъде честна. Сведе поглед.

— Сираче съм… Търсех един братовчед… Сандърс се казва, но съседът му ми обясни, че семейството се било преместило отдавна. Нямам къде да отида…

Долната й устна се разтрепери. Страхуваше се толкова много — не само от него, а и от пипалата на своето минало.

— Добре, ще те заведа вкъщи и ще оставя на майка си да се занимава с теб. Тя има слабост към момичетата, тъй като не е могла да се сдобие със собствена дъщеря. Впрочем как се казваш?

— Габриела… — заекна тя. — Габриела Кейн. Викат ми Габи.

Погледът й обходи просторната добре поддържана конюшня с широка тухлена пътека по средата.

— Какво е това място?

— Нарича се „Каза Рио“, което означава къща край реката. Преди години реката е минавала оттук, но с течение на времето коритото й се е променило. Имението е собственост на родителите ми, а аз съм Боуи Маккайд.

— Родителите ти тук ли живеят?

— Да. Аз имам апартамент в Таксън. Занимавам се със строителен бизнес.

Това обясняваше тъмния му тен и силните мускули, които трептяха под сакото му. Габи пристъпи на място и кихна отново.

— Хайде да отидем в къщата.

Боуи понечи да хване ръката й, но тя отскочи боязливо назад.

Боуи сви рамене.

— Значи не обичаш да те докосват. Добре. Ще го запомня — добави той и наистина удържа на думата си.

Срещата с Аги Маккайд бе истинско събитие в живота на Габи, защото единствената жена, с която бе общувала по-дълго време след смъртта на майка си, бе собственичката на голямата ферма за състезателни коне в Лексингтън, щата Кентъки, където баща й работеше някога.

Аги хвърли един бърз поглед на кихащата петнадесетгодишна девойка и започна да се суети около нея. Съпругът й Коупланд също посрещна любезно Габи, но Боуи се държеше настрани, изглеждаше раздразнен и сърдит. Тръгна си за Таксън по-рано от предвиденото. Когато по-късно забеляза колко добре Габи се разбираше с родителите му, посещенията му станаха все по-кратки и все по-редки. Очевидно имаше някакви трудности в отношенията си с Аги и Коупланд — проблем, който за Габи не съществуваше. Тя отвори сърцето си за възрастните хора, а и те отвориха сърцата и дома си за нея. За пръв път през живота си бе галена и глезена. Аги я водеше навсякъде със себе си, бдеше над нея, когато я връхлитаха кошмарите и се събуждаше цялата плувнала в пот и обляна в сълзи. Записа я в местната гимназия през есента, помагаше й да преодолее свенливостта и срамежливостта си, да се сдружи със съучениците си. Не криеше привързаността и обичта си. В резултат на всичко това Боуи пък намрази Габриела. Когато тя осъзна този факт, бедата вече бе сторена. Записа се в колежа във Финикс, но й беше трудно там — много по-трудно, отколкото бе предполагала. Остарелите й морални възгледи и нежеланието й за интимност я изолираха от връстниците й. Няколко пъти излиза на срещи, но ужасно се страхуваше да не загуби самоконтрол.

Единствената й чувствена тръпка, за зла беда, бе предизвикана от Боуи. Аги го бе увещавала дълго, докато най-накрая той се съгласи да заведе Габи на танци в колежа. Беше мрачен и се държеше хладно, но на Габи й изглеждаше страшно красив. А когато застанаха на дансинга, като че ли между тях запрескачаха искри. Тя цяла нощ не можа да мигне, но постепенно успя да си самовнуши, че само така й се е сторило.

Времето следваше неумолимо своя ход. Вече бе на двадесет и четири години. Работата й като репортер я удовлетворяваше, но копнееше за свой дом и за свои собствени деца. Бе помогнала на Аги да преодолее мъката си след смъртта на съпруга й и Боуи се бе озлобил от факта, че тя не се бе обърнала за помощ към родния си син.

Габи тръсна глава, за да прогони спомените си, и паркира пред редакцията на вестника. Надяваше се да няма някое извънредно събитие, което трябваше да се отрази в последния, момент. Беше изморена и искаше просто да се прибере в апартамента си и да поспи един час, преди да си приготви нещо за хапване. Сети се за годежното парти на Мери и простена. Може би щеше да си измисли някакво извинение и да не отиде. Мразеше подобни събирания.

С Фред влязоха в новинарската стая и Габи с тежка въздишка се отпусна на стола, пред своя компютър. Джони Блейк излезе от офиса си, приближи се и сбърчил гъстите си вежди, изслуша версията на Фред за събитието.

— Накратко, Габи? — обърна се после към нея.

Фред измърка нещо и изчезна.

— Направи ли материала?

— До известна степен.

Джони впери очи в нея.

— До известна степен?!

— Вината е твоя. С Харингтън не ставаме за полицейски репортажи. Ти ни накара да отидем.

— Е, аз не можех да отида, защото съм в ръководството. Шефовете не отразяват престрелки. Опасно е, госпожице Кейн — добави той със заговорнически шепот.

Габи го изгледа враждебно.

— И това казва човекът, заминал доброволно да отразява въстанието в Централна Америка.

— Добре де, какво не се получи както трябва?

Тя му разказа всичко и Джони изстена.

— Поне имам добър материал — успокои го Габи. — Направих снимки и на крадеца, и на полицаите, които бяха заобиколили сградата под дъжда.

— Една снимка на заложницата щеше да струва колкото петдесет на полицаите! — развилня се Джони. — Ти с твоето меко сърце все ще я оплескаш!

— Уилсън от „Бюлетин“ направи много снимки и вероятно е снимал и заложницата — посипа сол в раната му Габи.

— Мразя те! — изсъска той.

Габи се усмихна.

— Но полицаите го избутаха и му счупиха фотоапарата. Сигурно са осветили целия филм.

— Обичам те — поправи се Джони.

— Следващия път не изпращай Харингтън с мен, разбрано? Просто ме пусни сама.

— Не мога да направя това, Кейн. Ти си твърде безразсъдна. Имаш ли представа колко близо си била до смъртта през последните три години? Никога не се въздържаш в подобни ситуации. Слава богу, че те не се случват толкова често. Все още ме побиват студени тръпки, като си припомня банковия обир. Мразя да те изпращам като полицейски репортер.

— Беше само повърхностна рана — напомни му тя.

— Би могла да е смъртоносна — измърмори Джони. — Ти може да не се страхуваш от Боуи Маккайд, но главният се страхува. Размениха си доста остри реплики тогава.

— О, не знаех за това. Е, той никога няма да разбере за днес, затова не е необходимо да се тревожиш… Какво гледаш?

— За вълка говорим, а той — в кошарата.

Габи проследи погледа му. Боуи Маккайд тъкмо влизаше през вратата, като се извисяваше над мъжете и предизвикваше дълбоки въздишки сред жените. Беше в сив костюм, а в ръката си държеше незапалена цигара. Гледаше мрачно и заплашително.

Сърцето на Габи се качи в гърлото й. „Какво търси във Финикс?“ — учуди се тя. Не беше го виждала два месеца — откакто празнуваха рождения ден на Аги в „Каза Рио“. Беше необичайно смущаваща вечер, защото Боуи така я гледаше, че нервите й се опъваха до краен предел.

Дишането й се учести, когато той се приближи. Старата тревожна нервност я обзе отново и Габи се почувства странно. Не беше страх, а по-скоро възбуда…

— Здравей, Боуи — поздрави го неловко.

Той кимна рязко на Джони и я изгледа от глава до пети.

— Ще те заведа на вечеря — рече й безцеремонно, без да отвърне на поздрава й. — Трябва да поговорим.

— Нещо не е наред?

— Не е наред?! — размаха Боуи незапалената си цигара. — Не е наред! Мили боже!

— Нещо с Аги?

— Да, с Аги.

Краката на Габи се подкосиха.