Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (62)

III

Когато се събуди, стаята беше потънала в сянка. Разбра, че е ден по ивиците светлина, процеждащи се през щорите на тавана. Бяха едва видими, но я пронизаха като нож.

Застена още преди да започне да мисли. Представи си, че някъде до нея трябва да има копче за повикване, но с шинираната си глава не можеше да се обърне да го потърси. Интензивността на болката в лицето и стомаха замъгляваше опитите й да мисли.

В полезрението й се появи мъжка ръка с дълги, пожълтели от тютюна пръсти, протегна се към копчето и го натисна. После сложи подвижния модул в ръката й.

Вдигна очи и видя Деймън Райс, надвесен над нея. Сините му очи грееха.

— Ето го, хубавице. Дръж го здраво. Ще ти потрябва.

Познатият дрезгав глас беше като безсилна ласка в разгара на корабокрушение.

Реши, че възпитанието я задължава да се усмихне, но маската правеше подобен поздрав невъзможен. Само очите изразиха благодарността й.

Опита се да каже „здравей“, но той поклати глава.

— Тихо, малката. Не се опитвай да говориш. Не се опитвай да се движиш. Хирурзите са те омотали и цялата си в шини и гипсове. Чакат те трудни времена, но ще се оправиш.

Пристигна сестрата, последвана от хирурга:

— Имате ли нужда от лекарство? — попита докторът и бързо премести поглед от изтерзаните очи на Ани към монитора, поставен някъде зад системата.

Има ли балонът нужда от въздух? — помисли тъпо тя.

— Разбира се, че има нужда от лекарство! — чу хриптенето на Деймън Райс. — Знаете колко време мина, откак й дадохте последния път. За бога, човече, не я карайте да ви отговаря. Просто й дайте лекарството, и то по-бързо!

Усети ръката му да стиска здраво нейната, докато лекарят приготвяше спринцовката.

— Тихо, малката. Не се тревожи. Аз съм тук. — Гласът на Деймън беше благ, но докоснат от неугасналия гняв към хирурга.

Това събуждане беше не по-малко болезнено от предишното, но някак по-поносимо, защото й беше познато. Ани чувстваше пронизващата болка, която се разпространяваше по ръцете и краката към горната част на гръбнака и обратно. Нетърпимата болка в стомаха се прибавяше към оловната тежест на безнадеждността.

Разбра с ужас, че е счупена горната й челюст, и се зачуди дали зъбите й бяха здрави. Чудовищната маска на лицето приличаше на демонска лапа върху кожата й. Не усещаше катетрите в себе си, но тръбичката в носа определено й пречеше.

Биха й нова инжекция и за кой ли път я налегнаха злокобни видения. Лекарството беше почти толкова кошмарно, колкото болката, която приглушаваше. Внезапен проблясък й подсказа, че това е логично. Само адът може да съперничи на ада.

Очите й гледаха безпомощно Деймън Райс, който търпеливо се взираше в нея.

— Не се тревожи — каза той. — Държа докторите под око. Вече не си в списъка на пациентите в критично състояние и започваш да укрепваш. Претърпяла си коремна операция, но всичките ти органи функционират нормално. Оправили са счупваният и гърбът ти е опериран, но още не са свършили. Днес следобед ортопедът отново ще дойде. Ще стоя при теб през цялото време.

Едва успя да мигне за благодарност. Откога ли е тук? — попита се тя.

Нещо в усмивката му й подсказа, че знае тайната й.

— Загубих… — Гласът й бе дрезгав, устните едва се движеха.

— Знам, хубавице. Знам.

Погледът в очите му излъчваше нежност, на каквато не предполагаше, че е способен.

— Събери сили да преживееш тази бъркотия колкото може по-търпеливо. Бъдещето ти е като отворена книга. Ще имаш толкова деца, колкото поискаш. Засега стига. Помни, че няма да мръдна оттук. Ако си съгласна, мигни един път.

Вместо отговор тя затвори очи и заспа.