Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (40)

XI

На другата сутрин се събуди в прегръдките на Ерик. Къщата беше хладна и сънена. Приглушеният тътен на прибоя само подчертаваше атмосферата на ритмичен, незабързан покой.

Ани полежа, загледана в спящото му лице. Изглеждаше, като че ли крие безкрайни светове, в които се случваха непредсказуеми неща. Какви ли сънища го вълнуват сега, зачуди се тя, какво ли го озадачава, или може би тревожи? Никога нямаше да разбере, а и той сам едва ли щеше да ги помни, когато се събудеше за новия ден.

Измъкна се тихичко от леглото и мина боса през кухнята към задната врата.

На верандата отвън лежаха вестниците.

Отвори вратата към спокойната утрин, внесе ги и ги остави на кухненската маса.

Насили се да си направи кана с кафе, също като дете в коледна утрин, което нетърпеливо си мие зъбите, преди да се втурне към елхата с подаръците.

Най-сетне седна и погледна първата страница на „Таймс“.

Първото, което видя, беше собственият й лик. В ъгъла на страницата, ограден с каре.

„Ангел на секса кара публиката на предпремиерната прожекция да занемее“ — гласеше малко заглавие. „Подробности и коментари на страница 38.“

Преди Ани да успее да обърне на страницата, видя, че се намира и на първите страници на „Дейли Вараяти“ и „Хералд-Икзаминър“. Странната фраза „ангел на секса“, кой знае защо, фигурираше и в трите заглавия.

Върна се към коментара на „Таймс“. Беше подписан от Уолтър Аткинсън, най-влиятелния филмов критик в Холивуд.

Очите й се понесоха по параграфите, заобикалящи голяма нейна снимка в прилепналата рокля на Лиан и по-малки фотографии на Ерик и Деймън. Докато търсеше частта, посветена на нея, остана с впечатлението за възхладни похвали за сценария на Деймън.

Най-сетне намери преценката за изпълнението си.

„Госпожица Хавиланд може и да не е актриса, пишеше Аткинсън, но представлява ярко екранно присъствие, каквото не съм виждал от години. Тя излъчва почти непоносимо чувствена котешка незадоволеност, толкова дълбоко вкоренена в плътта й, че на практика не я усеща. Човек усеща наличието на чудовищна сексуалност, посветена само на собствения си триумф, на кристализирало в чист вид зло, облечено в тяло и скрито зад лице на мадона.“

Ани се намръщи и продължи да чете.

„Човек не може да не поздрави Деймън Райс за откриването на този ангел на секса, каквито и главоболия да му е струвало това на снимачната площадка и извън нея. Хавиланд определено си струва да се види. С тези сребристи очи, гъвкави крайници и похотлив маниер тя може да стане един от големини секссимволи на своето поколение, истинска наследница на Бардо, Монро, Мансфилд и други подобни.“

Ани прочете и другите две критики, без да спре да се черви и те, подобно на първата, бяха вежливо одобрителни към Деймън Райс и хладно почтителни към изпълнението на Ерик Шейн като обличаха похвалите си в стереотипните фрази, често използвани от критиците.

Най-отличителната черта на статиите бе конструкцията им, която заедно със снимките привличаше вниманието към сексуалното въздействие на филма и към Ани като негов център. При все това очебийно се въздържаха да хвалят играта й или дори да признаят, че е игра, а не сексуално представяне на самата себе си пред камерата.

Всичко беше много странно. Прозвището „ангел на секса“ от материала на Аткинсън в „Таймс“ фигурираше в текстовете и заглавията и на другите две статии. Как беше възможно?

И трите статии изглеждаха предварително планирани, имаха своеобразен глуповат и блудкав тон.

— Не си изненадана, нали? — Гласът на Ерик беше нежен. — Правят същото с мен от петнайсет години. Това им е работата, Ани. Оплюй някой филм, направи услуга на приятел, измисли някакъв лозунг. Пет пари не дават за самия филм и за труда, който сме вложили в него. Те са критици.

Докато се мъчеше да я утеши, в гласа му звучаха презрение и умора от света. Но когато вдигна очи, тя забеляза, че чете критиките с истинска тревога, точно както беше преглеждал безмилостните залпове на антиреклама, които я преследваха през последните месеци.

Нещо не беше в ред и Ани го знаеше.

Разбираше го и той.

Но беше схванал отчаянието й, защото обърна лицето й към себе си и я погледна нежно в очите. Коленичи да я целуне, започна да я гали по раменете, косите и бузите.

Но тя знаеше, че това няма смисъл. Светът не можеше да бъде лесно сразен. Той се беше опълчил срещу нея и нямаше да я остави, докато не го победеше със собствени средства.

Веднъж и завинаги.