Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (46)

XVII

Измина една седмица.

Когато се събуди в апартамента на Ани, заобиколен от старите й мебели и телевизор на тоалетката, Ник се ядоса, но мълчаливо се примири. Когато тя му обясни, че спи на сгъваемия диван в дневната, на измършавялото му лице просветна искрица от старото му лекомислие.

— Толкова усилия положих да се вмъкна в леглото ти, а ти си в проклетата дневна!

Хуморът му беше слаб, но Ани се надяваше, че е стъпка към подобрение.

Беше ангажирала госпожа Ернандес да помага в готвенето за Ник и заедно с нея да му бъде медицинска сестра. Непрекъснато информираха доктор Вайрует за състоянието му. Беше преценила, че госпожа Ернандес, получила разрешение по всяко време да използва универсалния си ключ, ще бъде по-доволна, ако може да надзирава двамата млади хора и да запази репутацията на сградата. Въпреки че на вид беше строга дуеня, госпожа Ернандес се оказа весела и много интелигентна компаньонка за Ник.

Ани даде на Ник да разбере, че докато е при нея, няма да допусне да се среща със старите си приятели и ако се наложи, е готова да го превърне в затворник.

— В края на краищата — заяви тя — аз имам време. Не работя повече от теб. Може да ти се стори интересно, че за мен няма работа. Отново съм една от безработните в бизнеса.

Като разбра пред каква тежка дилема е изправена Ани, той сякаш за първи път забрави собствените си грижи.

— Каква свиня съм, че не ти се обаждах. Ако само разбирах какво правят с теб… Но аз ти завиждах. Струваше ми се, че си преуспяла и не искаш около себе си мъртва тежест като мен. Сега виждам, че си минала през свой собствен ад.

Въпреки вродената си гордост Ани го остави да я съжалява, защото най-добрият начин да достигне до него беше да събуди покровителствените му инстинкти. Ако решеше, че трябва да я закриля, щеше да й даде добър повод да го държи под око.

— Писна ми да се държим като чужди — заяви тя. — Вече няма да го допусна. Всъщност, щеш не щеш, вече си свързан с мен.

— Както желаеш. — Изтегна се подигравателно в леглото й. — Стига да не наруша стила на любовния ти живот. Що се отнася до моя — с удоволствие бих си починал от него.

Двусмислието на забележката не остана незабелязано от Ани. Докато играеха карти, гледаха телевизия и ядяха сандвичи, тя слушаше киселите му коментари за водещите на предаванията и изпълнителите на сериалите, мръсни клюки за продуцентите в града и не спираше да се удивлява от израза в очите му. Беше пълен със самота и прибулено отчаяние. Разбра, че при нея се намира само една част от Ник. Останалото бе извън обсега й.

Все пак вярваше, че докато го държи под крилото си, няма да направи някоя лудост поради силното си чувство за чест и защото й беше задължен.

Но се боеше, че приятелството му не може да се мери с невидимия хищник, в чиито лапи беше попаднал през ужасните последни месеци.

И Ани си стоеше вкъщи. Излизаше само да купи нещо за ядене и вестници.

 

 

Но днес се налагаше да излезе. Имаше задължение, което не търпеше отлагане.

Преди няколко дни Ник й каза, че започват прослушвания за нов телевизионен сериал. Продуцент щеше да бъде маститият Норман Малкевич. Самият Ник възнамеряваше да се яви за една от мъжките роли.

Ани се заинтересува от главната женска роля. Филмът беше романтична комедия за млада жена, която се омъжва за богат правителствен чиновник с деца на нейната възраст. Става им мащеха, а от особеностите на крехката й възраст и отношението на децата към нея възникват редица комични положения.

Беше роля, която Ани би изиграла с удоволствие. Но ролята идеално подхождаше на здравия енергичен външен вид на една амбициозна млада изпълнителка, която не излизаше от ума на Ани — Тина Мерил.

Ани не беше забравила неповторимия стил на Тина в прослушването й за рекламата на „Дейзи“. Може би това беше възможността, която щеше да помогне на Тина, още повече, че Бари Стейн беше близък с Норман Малкевич и вече представляваше двама от любимите му актьори.

След като изкопчи от Бари обещанието, че лично ще се погрижи Тина да бъде прослушана, Ани потърси името й в регистъра на актьорите и откри, че няма импресарио. Все пак имаше някакъв адрес в Шърмън Оукс. Това значеше, че Тина се е преместила в Калифорния да търси работа.

След името на Тина беше написано в скоби името Скайлър Ръш. Значи бе омъжена.

Когато Ани позвъни на домашния й телефон, обади се бавачка и й каза, че госпожа Ръш следобед ще си бъде вкъщи.

Ани стигна до извода, че напоследък не е виждала Тина по телевизията или в реклами, защото е била бременна.

Значи още повече ще иска да получи роля, мислеше тя. И вероятно имаше нужда някой да й помогне. Щом беше безсилна да помогне на себе си, може би поне ще успее да направи нещо за човек, който заслужаваше възможност за изява.

Мина по претоварената магистрала за Сан Диего и се ориентира в непознатите улици до квартала, където живееше Тина.

Паважът беше нажежен от слънцето. Крехките фиданки, посадени преди десетина години по време на невероятното развитие на Долината, не хвърляха достатъчно сянка. В алеите за коли Ани забеляза велосипеди, косачки за трева и малки евтини коли, които я накараха да се усмихне на спомена за Ал Кантийл и процъфтяващия му бизнес.

Къщата на Тина не се различаваше от останалите, но номерът беше ясно изписан. Ани паркира колата на напечената алея за коли и отиде до входната врата. Натисна звънеца и в същия момент чу отвътре бебешки плач.

Младата жена, която й отвори, смаяно разшири очи.

— Божичко! — извика тя. — Ани Хавиланд! Не мога да повярвам…

Преди да успее да изрече още нещо, плачът отвътре се усили.

— Ами заповядайте. — Усмихна се. — Трябва да взема бебето. Не знам на какво дължим честта, но се чувствайте като у дома си.

След секунда Ани се озова в простичка дневна на хора от средната класа. Тина излезе от спалнята и седна да накърми детето, чиито розови ританки подсказваха, че е момиче.

— Как се казва? — попита Ани.

— Натали, Натали Ан Ръш — отвърна Тина. — Името на съпруга ми е Скип, по-точно Скайлър. Работи в кантора за недвижими имоти тук, в Долината.

Ани се сети за Бет и Майкъл в Пасадина и се вгледа в Тина, която носеше приятните белези на скорошно майчинство. Беше леко напълняла, лицето й бе уморено, а хубавата, изпъстрена с лунички кожа — леко пожълтяла. Носеше широк панталон, за да побере разширената си талия.

Очевидно не беше във форма за прослушването, което Ани имаше предвид. Изглеждаше по-възрастна, не приличаше достатъчно на момиче. Изглеждаше омъжена.

При тази мисъл Ани усети, че я бодва завист. Тина имаше спокойния сериозен вид на жена, чиято утроба е дала хубав плод — плод на взаимна любов, предвещаващ щастлив живот.

— Всъщност — започна тя — не би трябвало да ви безпокоя. Не знаех, че имате малко бебе и всичко останало…

Тина любопитно я изгледа.

— Не сме се запознавали, нали?

— Официално не сме. Но в известен смисъл пътищата ни са се кръстосвали…

— Да, спомням си! — Тина се усмихна, белите й зъби блеснаха. Държеше в ръце бебето, което сучеше и не сваляше очи от нея. — Видях ви веднъж в кабинета на Боб Тюдър. Карах се с него за една реклама, която правеха. На одеколона „Дейзи“.

Погледна Ани с очарователна прямота.

— Видях ви в нея. Бяхте страхотна. — Поклати глава. — Наистина страхотна.

Ани се размърда на стола. Не можа да измисли думи, които да не прозвучат неловко.

— Отдавна ли сте омъжена? — попита. — Аз си помислих, че сте дошли тук да търсите работа.

— Не съвсем. — Тина се засмя. — Въпреки че се запознах със Скип именно покрай работата си. Видя ме в едно ревю на Бродуей и ме покани да излезем. Влюбихме се до уши и той ме доведе тук. — Засмя се отново. — Смешно, толкова години се борих да дойда в Холивуд и ето, сега съм на прага му. Но като всяка друга жена в Долината, и аз ще остана там.

Погледна бебето. Ани усети сладкия аромат на пелени, бебешка пудра и неповторимия свеж мирис на бебешката кожа.

— Когато се омъжих, се отказах завинаги — продължи Тина. — Миналата зима се записах в програмата по психология на университета в Лос Анджелис. Надявам се да взема диплома и да започна да се занимавам с обучение на увредени деца. — Усмихна се на мъничката Натали. — Щом тя проходи, ще родя още деца. Десетки! — Вдигна очи. — Обичаш ли децата, Ани?

— О, да — кимна сериозно Ани. — Нямам братя и сестри, но често съм гледала децата на съседите…

Детето се беше нахранило, Тина стана и безцеремонно го подаде на Ани заедно с кърпа, която да сложи на рамото си.

— Защо не я оригнеш вместо мен, докато аз сложа по едно кафе?

Тина изчезна в кухнята, а малкото меко вързопче загука на гърдите на Ани. За миг я обзе странно чувство на самота, смесено с удоволствието да държи дете след толкова години. Усети се напълно изоставена.

Тина се върна с кафе на поднос и погледна въпросително Ани.

— И така — рече тя. — Какво те носи насам?

— Ами — започна Ани, като леко потупваше гръбчето на бебето — това едва ли има значение, след като вече не си в занаята и очевидно се чувстваш добре. Чух за една роля. Никога не биха я предложили на мен, но е добра за теб, поне така ми се стори. Исках да разбера дали няма да искаш да се явиш на прослушване.

Усмивката на Тина беше блага, но задълбочена.

— Много мило от твоя страна — каза тя. — Но както сама отбеляза, вече не съм в занаята.

Загледа се в непознатата, която държеше дъщеря й. В зелените очи затрепкаха искрици.

— Но, Ани… нали мога да те наричам Ани? Ти не ме познаваш. За теб аз съм никой. Защо си правиш такъв труд заради мен?

Ани се изчерви.

— Тина… нали мога да те наричам Тина? — добави тя през смях. — Искам да те питам нещо. Защо скъса с професията? Само заради брака си ли? Ти имаше… имаш голям талант.

Тина въздъхна. Усмивката й се смени със замислено изражение.

— Разбрах, че талантът не е достатъчен. Поне за мен и за хора като мен. Трябва да понасяш да се отнасят с теб като с роб, изложен на продан. Трябва да целуваш толкова задници, извинявай за израза. Знаех, че имам талант, достатъчен да се справям с работата, но не и с хората. Разбираш ли какво искам да кажа? Трябваше да водя истински войни само за да се добера до справедливо прослушване. — Лицето й се разведри. — Някой ден може да си опитам късмета в малък общински театър, стига да имам свободно време. Сигурно ще е забавно. Но да вляза отново в съсловието — не. — Сви рамене, без да сваля очи от Ани. — Но аз говоря за обикновените хора като мен. За теб сигурно е трудно да си представиш моите проблеми. Преди един месец гледахме със Скип „Среднощен час“. Оттогава е непрекъснато възбуден. Луд човек. Ани, та имаш много особен талант. Просто разтърсваш хората. Имаш голямо бъдеще. И трябва да си горда с това. — Въздъхна. — Но за простосмъртни като мен прекарването на най-добрите години в борба за реклами и телевизионни сериали не е привлекателна идея. Нездравословно е. Сега съм много по-добре, много по-щастлива. Със съпруг, дом и дете. Наистина.

Ани определено се почувства зле, докато слушаше простичките красноречиви думи. Тина добре знаеше коя е и какво иска. И беше толкова великодушна. Едва ли бе забравила колко несправедливо постъпиха с нея, като дадоха на Ани ролята в рекламата на „Дейзи“.

Ръчичките на бебето леко мачкаха блузата на Ани. Чу я да смуче ушички и усети, че шава неспокойно.

— Мисля, че още е гладна — рече Ани и я подаде обратно на Тина.

— Яде като ламя — засмя се Тина. — Бащичко.

Кимна към семейна снимка на масата. Скип Ръш беше приветлив, рус и атлетичен млад мъж с блестящи сини очи.

— Прилича и на двама ви. — Ани погледна бебето.

Тина изгледа детето с майчински критичен поглед, пълен с обич и хумор.

— Според Скип има моя темперамент. И чу дробовете й. Може пък да стане певица. Слава богу, че поне спи като Скип. И земетресение няма да я събуди.

Оголи гърдата си и я даде на детето, което започна тихо да суче. Двете представляваха изпълнена с покой гледка.

След миг на болезнено колебание Ани събра смелост да каже това, което искаше.

— Тина — започна тя, — изгледах касетата с твоето изпълнение на ролята в рекламата за „Дейзи“. Един следобед останах сама в кабинета на Хал Пари и я пуснах. Ти беше… наистина беше фантастична. Честно казано, това е причината да съм тук днес, след толкова време. Тогава реших, че заслужаваш ролята. И че трябваше да я получиш. Когато аз се впуснах подир нея, бях чула, че прослушванията вече са свършили. Бях отчаяна, но това не е оправдание. Всички бяхме отчаяни. Почувствах, че ти беше измамена. Оттогава неспирно мисля за теб.

Замисленото изражение пак изплува на интелигентното лице на Тина. Не отговори веднага.

— Бедното момиче — най-сетне рече тя. — Онази случка май е навредила повече на теб, отколкото на мен. Слушай, Ани. Това е част от играта. Някой губи, за да спечели друг. Естествено, тогава бях много разстроена. Но после видях как ти се справи с ролята. Не я беше получила случайно. Не разбираш ли? Талантът ти трябва да се изявява. Не бива да смущаваш нощите си с нещо, което е било неизбежно.

Човечността в думите на Тина погали Ани. Но не можа да проникне дълбоко, където бе скрита болката й. Знаеше, че онова, което започна на пиянския купон у Хал Пари, е отнело част от нея, въпреки че откри пътя към бъдещето й. И че тази отнета частица може би никога нямаше да се върне.

Погледна щастливата и спокойна млада жена, която седеше срещу нея и държеше бебето до гърдите си. Каква ирония! Тина, която не беше успяла да пробие, се стараеше да утеши Ани — едно от най-сензационните имена във филмовия свят!

Ирония и въпреки това беше съвсем логично.

И тя носи своите белези, мислеше Ани. Но е цяла. Мога ли и аз да, кажа същото за себе си?

На този въпрос нямаше отговор.

— Не трябва да ме съжаляваш дори за секунда — продължи Тина и погледна бебето с блеснали очи. — Благодарна съм на актьорството, че ми помогна да се запозная със Скип. А това е премията ми. — Докосна бузката на Натали. — Нещата се уреждат както трябва. Имам всичко, каквото съм искала, Ани.

Немият въпрос отново изплува в ума на Ани. А аз? Имам ли всичко, каквото искам? Ще го имам ли някога?

Насили се да се усмихне.

— Виждам, че е така. Завиждам ти, Тина.

Тина се вгледа в гостенката си и в очите й блесна остър интелект.

— Чета вестниците — рече тя. — Сигурно страдаш ужасно. Писанията им не са верни, нали?

Ани поклати глава и примирено сви рамене.

— Разбрах го още като гледах филма. Влагаш огромна амбиция в тази роля. Всеки глупак може да забележи, че въобще не си като нея. Техниката ти очевидно е била готова, когато си получила ролята.

— Благодаря. — Усмивката на Ани се върна. — В твоите уста това значи много, Тина.

Настъпи пауза.

— Не се предавай — най-сетне продума Тина и залюля сънливото вече бебе в ръцете си. — Не ми се е налагало да се тревожа за капаните на успеха, но виждам, че ония от Холивуд стрелят с тежка артилерия. Не им позволявай да те уплашат, Ани. Талантът ти те задължава. Бъди добра към него и съм сигурна, че ще те изведе от неприятностите. — Смръщи се майчински към Ани. — И, за бога, не се тормози за неща, които отдавна са в миналото. Щом аз мога да го надживея, можеш и ти. — Лицето и внезапно засия. — Слушай, защо не останеш за вечеря? Скип се връща към пет. Ще получи инфаркт, като те види в плът и кръв. Какво ще кажеш?

Ани се изправи.

— Бих искала да остана. Но при мен живее един болен приятел. Звучи като извинение, но не е. Наистина е много зле и трябва да се погрижа, за него. Но някой ден с удоволствие ще дойда да видя всички ви — кимна към бебето — и колко е пораснала Натали.

— Дадено — съгласи се Тина и я изпрати до вратата. — Почакай само секунда.

Забърза към кухнята и се върна с лист и писалка.

— Напиши на Скип един автограф. Ще бъде бесен, че не те е заварил, но поне ще има с какво да се хвали пред колегите си.

„На Скип Ръш, написа Ани, и прекрасното му семейство.

С най-добри пожелания, Ани Хавиланд.“

— Кажи довиждане, Натали. — Тина вдигна бебето, докато Ани затваряше мрежестата врата зад гърба си.

След минута Ани се озова на магистралата.

Чувстваше се опустошена и лишена от надежда. Както още навремето беше решила, Тина се оказа човек, който инстинктивно й допадаше и би й станала приятелка. Но съдбата за втори път бе изкопала пропаст между тях.

Съмняваше се, че ще успее да събере сили да посети отново уютната малка къща и да слуша Тина да я окуражава, потънала в свят, който самата Ани желаеше толкова силно, но не можеше да има.

Беше дошла да помогне на Тина, да се бори за нея и дори да я съжалява. Но не и да й завижда.

Ани се насили да остави неудовлетворението зад гърба си. В края на краищата не можеше да върне времето. Единствената възможна посока беше напред. Имаше достатъчно проблеми с бъдещето си.

Но дали точно такова бъдеще й трябваше?

Каква мъчителна съдба, мислеше тя, вечно да се бориш задъхана, без прекъсване, когато единственото нещо, което наистина искаш, е да избягаш от този лудешки свят, да се скриеш в тихия си дом и да затвориш вратата.

Но подобни убежища бяха за другите. Не за нея. Това, което беше започнала преди три години, не можеше да се спре. Беше извън контрол, тя — също.

Тежките мисли не я напуснаха през целия път към къщи.

Но когато се прибра, бързо ги забрави, защото завари госпожа Ернандес, която я очакваше с изписано на лицето безпокойство.

Ник беше изчезнал.