Брад Тор
Последният патриот (88)

ГЛАВА 88

За огромна изненада на Харват в другия край на верандата стоеше един от най-високопоставените служители на Министерството на отбраната, Имад Рамадан, който държеше в ръката си пистолет ЗИГ Зауер със заглушител.

Той беше средно висок, оплешивял мъж на около петдесетина години, с подобно на каца туловище, гъста побеляла козя брадичка и тъмни очи.

— Доста си се отдалечил от Вашингтон, Имад — каза Харват, насочил своя Глок, готов за стрелба.

Чувайки глас отзад, Дод се завъртя рязко и едва не се строполи на земята. Успя да се подпре на масата пред себе си, но беше толкова пиян, че продължи да се олюлява.

— Който и да си ти — каза Рамадан, — това не е твоя работа.

— Защо? Да не би да е работа на Министерството на отбраната? — попита Харват и се прицели в главата му. Поразително беше до какви високи правителствени нива бяха достигнали ислямистите и колко голямо влияние имаха. Но въпреки това Харват нямаше да се поколебае да го убие, ако се наложи. Възможно беше даже Военноморският флот да му даде медал за това. — Нека да отгатна — продължи Харват, когато Рамадан не отговори. — От Министерството на отбраната нямат никаква представа, че си тук. По някакъв начин ти си се добрал до класифицираната информация за местонахождението на господин Дод. И какво обясни на министъра на отбраната? Че си в отпуск по болест?

— Млъквай — каза Рамадан.

След съмнителните му постижения като ислямски апологет и активист, чиято вярност към исляма беше над всичко, сега Рамадан можеше да бъде наречен и предател. На Харват му се искаше да го удуши с голи ръце.

Погледна към Дод. Той продължаваше да се олюлява леко.

— Какво стана с устройството, което ни отне в Поплар Форест?

Дод мълча известно време и накрая изфъфли:

— Погрижил съм се за него.

— Какво означава това? — попита Рамадан заповеднически.

— Направих каквото беше правилно.

— Правилно за кого?

— За моята религия.

— Твоята религия! — възкликна Рамадан. — За какво говориш?

— Какво направи с устройството? — намеси се Харват, макар да знаеше, че това не е най-добрият начин за водене на разпит. — Къде е то?

— Кой го е грижа? — промърмори Дод.

Повече хора, отколкото можеш си представиш, помисли си Харват, но моментът не беше подходящ за спорове. Онова, което му трябваше сега, бяха отговори и затова смени посоката на разговора:

— А томът на „Дон Кихот“ и останали неща, които взе от дома ми?

— Всички тези неща вече ги няма.

Точно от това се страхуваше президентът, а в интерес на истината и Харват. Дод и неговите екстремистки съучастници нямаха никаква причина да задържат материалите, които бяха толкова опасни за тях. Въпреки това Харват трябваше да е абсолютно сигурен, че убиецът казва истината, и за тази цел той трябваше да е изцяло в ръцете му, на някое тихо място, за предпочитане в открито море на борда яхтата му. Но преди това трябваше да си разчисти сметките с Рамадан.

— Сложи оръжието на земята, Имад — заповяда той. — Веднага!

Служителят на Пентагона не му обърна внимание и се обърна към Дод:

— Знаеш ли, че шейх Омар и Абдул Уалид бяха убити вчера при експлозия?

— Да — смотолеви Дод с изцъклен поглед.

— Така си и мислех — отвърна Рамадан и стисна по-здраво дръжката на пистолета си.

— Имад, няма да повтарям повече — каза Харват. — Свали оръжието си или аз ще сваля теб.

Рамадан отново не му обърна внимание и продължи да разпитва Дод, като този път използва мюсюлманското му име:

— Мажд — каза той по-меко, сякаш говореше на дете, — унищожено ли е наистина устройството на Ал Джазари?

Харват забеляза, че Дод започна да се олюлява още по-силно. Устните му се мърдаха, но не се чуваше никакъв звук. Въпреки че олюляването му до голяма степен се дължеше на изпития алкохол, в този случай имаше и друга причина.

Много мюсюлмани се поклащат напред-назад по време на молитва. Скот многократно беше виждал това в джамии, а същото движение правеха и атентаторите-самоубийци малко преди да се взривят.

Харват погледна към Рамадан:

— Откъде знаеш за устройството на Ал Джазари? Каква общо имаш с това?

— Нима си мислиш, че шейх Омар и Абдул Уалид са били сами. Тук става дума за нещо много по-голямо, отколкото можеш да си представиш.

Харват не се и съмняваше в това, но вниманието му беше привлечено от очите на Рамадан. Изразът им беше станал по-решителен. Той щеше да убие Дод, дори ако това означаваше сам да бъде убит. Харват долови промяната и разбра, че трябва да действа.

И тъкмо когато пръстът му засили натиска върху спусъка, Дод залитна още веднъж назад и след това експлодира в серия от светкавични движения. Той преобърна дървената маса пред себе си и се хвърли към Рамадан, който едва успя да отправи изстрел преди Дод и масата да се стоварят върху него.

Харват също стреля, но беше твърде късно. Дод беше мъртъв. Куршумът на Рамадан бе минал през носа му, излизайки през тила. Изстрелът на Харват беше също толкова точен. Безжизненото тяло на Имад Рамадан лежеше на верандата, докато потъмнелите дъски на пода ставаха ярко червени от кръвта му.