Брад Тор
Последният патриот (38)

Глава 38

Намир Ауад се завъртя към вратата. Беше стреснат и не разбираше какво става.

За секунди Голямата птица и Свирчо се втурнаха в помещението с ръце, пъхнати застрашително под саката им.

Харват размаха ръце във въздуха и заобиколи бюрото, като куцаше.

— Вината е моя — извика той и се заклатушка към мястото, където мъжете се бяха привели над куфара му. — Извинете ме.

Свали ръкавиците си и се зае да отвори ключалката с шифър, която държеше ципа на куфара му. Оглушителният вой продължаваше. Другите хора в джамията занадничаха в кабинета на управителя, за да видят какво става. Ауад извика на Голямата птица да затвори вратата.

Накрая Харват успя да се справи с ключалката и дръпна ципа на куфара. Измъкна едно устройство с размера на дистанционно за отваряне на гараж, натисна няколко бутона и пронизителният вой спря.

— Уф — въздъхна Харват с облекчение и провеси устройството на ремъчето, за което го беше завързал. — Само си представете какво щеше да стане, ако се беше случило в самолета. Май трябва да му извадя батериите.

Голямата Птица и Свирчо го изгледаха кръвнишки.

Харват вдигна устройството малко по-високо, за да го видят добре. Беше евтина аларма, която се прикрепваше към прозореца на автомобила. Задействаше се при чупене на стъкло, клатене или, както беше в конкретния случай, чрез дистанционното към ключодържателя на колата, което Харват бе натиснал, докато беше в другия край на помещението. С помощта на Трейси беше успял да подсили сензорното устройство и да замени част от материала, от който беше направен куфара, с нещо като кръпка, която в действителност направи възможно задействането на алармата чрез дистанционното.

— Окачва се на дръжката на вратата — излъга Харват — за да не може някой да се вмъкне в хотелската ти стая.

— Мосю Винецки, свършихте ли? — попита Ауад, който вече се беше върнал при бюрото си, за да се увери, че нищо не се е случило с „Дон Кихот“.

— Всъщност още не — отговори му Харват и закуцука обратно.

— Моля ви, побързайте. Скоро започва вечерната молитва.

Харват отново сложи ръкавиците си, избута нагоре очилата си и мина покрай управителя на джамията.

Зае се с титулната страница на книгата, като я сравняваше непрекъснато с копието, което Рене Бертран беше изпратил по имейла на Никълс.

Най-после затвори книгата, внимателно я уви в избелелия муселин и я постави обратно в кутията на Джеферсън. Затвори капака, събра нещата си и започна да ги прибира в дипломатическото куфарче.

— Е? — попита Ауад и повдигна вежди. — Доволен ли сте?

— Да, изданието е автентично. Но е в много лошо състояние.

— Мосю Винецки, както ви казах… — започна Ауад.

Харват, който затваряше куфарчето си, вдигна ръка.

— Цената е съобразена със състоянието на книгата, това ми е ясно. Мога да ви кажа, че нито професор Никълс, нито университета ще бъдат доволни от това, което видях тук тази вечер.

Намир Ауад не беше никак глупав. Той каза с усмивка:

— Мосю, и двамата знаем, че в университета страшно ще се зарадват да получат книгата.

Харват не отговори.

— Ето какво ще ви кажа. За още двадесет хиляди с удоволствие ще ви дам и тази красива дървена кутия.

— Пет — отвърна Харват, като наблюдаваше как Ауад прокарва ръка по капака.

— Петнадесет — предложи Ауад.

— Десет и това е последното ми предложение.

Управителят на джамията протегна ръка:

— Съгласен съм.

Харват стисна ръката му и взе куфарчето си.

— Ще информирам професор Никълс и той ще се обади в университета да преведат парите по сметката на Рене Бертран.

— Чудесно — отвърна Ауад, изпрати госта си до вратата и му помогна да вземе куфара си. — Мисля, че отвън ви чака такси, нали?

Човекът беше добре информиран.

— Да.

— Чудесно. Желая ви приятен път и щом мосю Бертран потвърди, че е получил парите, ще предадем книгата заедно с кутията на професор Никълс.

Харват кимна и се отправи със Свирчо и Голямата птица към предната част на склада. Джамията започваше да се пълни с хора.

Усмихна се на двамата бабаити на Ауад, които спряха прииждащите богомолци, за да може Харват да излезе навън. Отново го изгледаха кръвнишки.

Навън въздухът беше студен и свеж. Харват можеше да види дъха си. Стисна дръжките на куфарчето и големия куфар и се огледа в двете посоки, преди да пресече улицата.

Таксито беше още на мястото си, само на няколко метра от него. Когато се приближи, видя, че е празно и се отправи към кафенето. Искаше му се да се махне час по-скоро от Клиши су Боа. Веднъж щом се добереше до конспиративната квартира на „Саргасо“, щеше да се почувства далеч по-добре.

Харват влезе в мръсното кафене и поспря, за да привикнат очите му с мъждивата светлина. Докато се взираше в полумрака, ноздрите му изпълни миризмата на тютюн, примесена с аромата на ябълка. На възглавниците край ниските маси бяха насядали мъже, някои плащаха сметката си, други довършваха кафето си и дръпваха за последно от наргилетата, преди да се отправят към джамията за вечерната молитва.

В края на барплота видя Муса, шофьора на таксито. Младият човек беше застанал близо до един по-възрастен мъж с плетена шапка и гъста червена брада.

Когато Харват се приближи, мъжът с шапката го погледна и очите им се срещнаха. В лицето му имаше нещо познато. Беше по-скоро чувство, което Харват не можеше да си обясни. Колелцата в мозъка му заработиха на бързи обороти в опита му да се досети къде беше виждал този човек. Имаше нещо в очите му.

Внезапно в ума му проблесна: Гран Пале!

Харват вече беше захвърлил куфара и тичаше към вратата, когато Матю Дод измъкна оръжието изпод ризата си.