Брад Тор
Последният патриот (62)

Глава 62

БЕЛИЯТ ДОМ

Каролин Ленард посрещна Харват на входа за автомобили на кръстовището на 17-а улица и авеню „Пенсилвания“. Президентът беше наредил Харват да получи свободен достъп до кабинета му и да не бъде претърсван. Познавайки естеството на работата, която Харват бе вършил за президента, Ленард предположи, че той ще бъде въоръжен. Вероятно тежко въоръжен.

След като подвижните заграждения бяха спуснати, Ленард се качи при него в колата и му помогна да мине през останалите КПП-та. Паркираха на алеята между Държавния трезор и източното крило на Белия дом.

— Трябва ли да оставя стиковете си тук? — попита Харват, като се тупна по хълбока.

— Ако зависеше от мен — да, но президентът нареди да получиш пълен достъп. Така че, изборът е твой — отвърна тя и слезе от колата.

Харват предпочиташе винаги да има поне едно от оръжията си на разположение. Не че някой можеше да влезе с взлом в колата му в Белия дом и да вземе оборудването му, но известна доза параноя винаги помагаше на хората от неговия бранш да оцеляват. Реши да задържи пистолета, който носеше на кръста си.

Докато пресичаха улицата, Ленард съобщи по радиото, че идват. За Харват чувството да бъде отново в Белия дом беше странно. Беше прекарал много нощи тук, докато работеше за Сикрет сървис, и не за първи път му правеше впечатление колко тайнствено тиха може да бъде тази сграда — почти като църква.

Не срещнаха никакъв персонал, докато вървяха към главния асансьор и Ленард натисна копчето за третия етаж.

— Солариума? — позволи си да предположи Харват.

Жената поклати отрицателно глава в отговор.

Когато вратата на асансьора се отвори, звукът на удрящи се билярдни топки даде отговор на въпроса му. Ленард го поведе по централния коридор към игралната зала в южното крило на резиденцията.

Докато се приближаваха, Харват се вгледа в двамата агенти по сигурността — мъж и жена, които стояха на пост отпред. Не познаваше нито един от тях. Те го удостоиха със същия кратък изпитателен поглед, с който той беше посрещал гостите на Рътлидж, докато работеше тук. Знаеше, че те живеят според принципа: Бъди учтив към всеки, но имай план как да го убиеш. Харват до ден-днешен се ръководеше от това правило.

— Извинете ме, господин Президент — каза Ленард, след като почука на вратата на игралната зала. — Скот Харват е тук.

Рътлидж, с навити ръкави и без вратовръзка, остави билярдната щека на масата „Брунсуик“ и каза:

— Най-после тук да дойде човек със собствено мнение. Как я караш, Скот?

— Добре съм, сър — отвърна Харват, пристъпвайки към президента, за да се ръкува с него.

— Би ли искал бира? — попита Рътлидж, след като Ленард излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Харват се потупа по хълбока, за да покаже, че носи оръжие.

— Грижиш се за талията си, значи? — пошегува се президентът и тръгна към един малък хладилник. — А какво ще кажеш за една диетична кола?

— Да, благодаря — отговори Харват.

Рътлидж взе кутия диетична кола за Харват и бутилка бира „Сейнт Паули Гърл“ за себе си и ги отвори. Подаде кутията на Харват и чукна бутилката си в нея.

— Наздраве.

— Наздраве — отвърна Харват.

— Знаеш ли, че президентът Линкълн е бил голям поклонник на билярда? — попита президентът.

— Не, не знаех — отговори Харват, който един-два пъти беше играл билярд с Рътлидж по време на път, но никога в игралната зала на Белия дом.

— Наричал е билярда здравословна научна игра, която дава отмора на иначе уморения ум. Защо не вземеш една щека да поиграем малко.

Харват отпи от диетичната си кола, свали сакото си и си избра щека. След което спечели жребия да играе пръв. Решиха да играят на Осма топка^[1]. Харват отдавна беше научил, че ключът към успеха в билярда беше същият като в голфа. Всичко се свеждаше до плавен замах и прецизен удар.

Изтегляйки щеката силно назад, търсейки по-голяма ударна сила, той изстреля бялата топка силно напред. Чу се впечатляващ шум, когато началната топка срещна останалите, изпращайки три от тях в джобовете. След кратък оглед на ситуацията, Харват се почеса и отстъпи ред на президента.

— Отдавна очаквах тази среща — каза Рътлидж.

Харват се облегна на щеката си и отново отпи от колата. Макар да беше решил да остави лошото в миналото, във въздуха между тях тегнеше напрежение.

— Знам това, сър — отговори той.

— Скот, исках да ти кажа лично колко много съжалявам за случилото се. Ако знаех, че някаква опасност грози теб или хората, които обичаш, щях да те предупредя.

— Господин Президент… — започна Харват, но Рътлидж го спря.

— Аз сключих сделка с терористите — продължи той — и ти лично пострада от това. Макар че те да нарушиха споразумението, аз не ти съобщих за това и по този начин ти попречих да защитиш хората около себе си. Това беше грешка и аз поемам пълната отговорност за нея.

Ти неведнъж си доказвал своите качества пред правителството и страната си. Неведнъж съм казвал колко си ценен за нас и въпреки това, когато бях притиснат до стената, аз не потърсих помощта ти и те принудих да избираш между това да защитиш близките си и да бъдеш заклеймен като предател, за което съжалявам.

След телефонния разговор с президента от Париж, Харват не беше очаквал отново да говорят за това. Искреното извинение на Рътлидж говореше за силата на характера му, пред която Харват винаги се беше възхищавал.

Президентът заобиколи масата, приближи се към него и отново протегна ръка.

— Искам да я приемеш, само ако наистина приемаш извинението ми.

Харват не се нуждаеше от дълъг размисъл и нови аргументи. Решително и без колебание той стисна ръката на президента и му прости.

— Добре — каза Рътлидж, подготвяйки се за следващия си изстрел. — А сега, след като решихме този въпрос, мога да ти дам онова, за което си дошъл.