Брад Тор
Последният патриот (24)

Глава 24

Не беше трудно да разпознае Рене Бертран, когато той се появи в уречения час. Беше странна птица дори за чудатия свят на букинистите.

Екстравагантният търговец, висок към метър и седемдесет, беше облечен контешки в бял копринен костюм с жилетка. Единственото по-тънко нещо от мършавото му тяло бяха тънките като нарисувани с молив мустачки над почти несъществуващата му горна устна. Косата му, разделена на път от лявата страна на главата, беше зализана назад с брилянтин. Чифт сиви очи играеха нервно насам-натам под двете прекалено оскубани вежди. В джоба на жилетката му имаше часовник със златна верижка. Краката му бяха обути в лъснати до блясък обувки в черно и бяло. От джобчето на сакото му се подаваше кърпичка в ярък цвят.

Около очите му имаше тъмни кръгове. Харват се запита дали единствената причина за параноята на Бертран беше притежанието на една от най-ценните книги в света или имаше и нещо друго.

Харват изчака колкото може по-дълго и накрая пристъпи към мъжа.

— Мосю Бертран?

— Да? — отвърна букинистът на английски със силен акцент.

Харват беше мислил как да действа. Никълс му беше обяснил, че Бертран е много предпазлив. Беше показал на професора само копия от първите няколко страници на „Дон Кихот“ с посвещението на Сервантес към херцога на Бехар — една фраза на латински, която гласеше: „След мрака очаквам светлината“ — и, разбира се, саморъчно написаната бележка от Томас Джеферсън.

Бертран положително не носеше книгата. Щеше да я държи на сигурно място, докато не договори цената и не си получи парите.

— Аз работя с професор Никълс — каза Харват.

— Той защо не е тук?

— Събира останалата част от парите.

Рене Бертран се усмихна. С времето зъбите му бяха пожълтели от цигарите и кафето.

— Много хубаво, но все още очаквам от него приемлива оферта.

Харват забеляза, че Бертран се поти.

— Добре ли сте, мосю?

Бертран продължи да се усмихва.

— Офертата, моля — каза той.

— Готови сме да добавим сто хиляди към конкурентното предложение.

— Евро? — попита Бертран.

— Естествено — отговори Харват. — Освен това съм упълномощен да ви дам това — каза той и потупа джоба на сакото си. — Десет хиляди евро в брой веднага, само за десет минути от времето ви.

— За какво са ви тези десет минути?

Сега беше ред на Харват да се усмихне.

— За да ви обясня защо трябва да сключите сделката и защо Университетът на Вирджиния е най-подходящото място за тази много специална книга.

Търговецът присви очи.

— И десетте хиляди остават за мен независимо от решението ми?

— Точно така — кимна Харват.

— Покажете ми парите.

Харват извади плика от вътрешния си джоб, дискретно го отвори и му показа пачката банкноти.

— Дали няма някое кафене наоколо?

Бертран обичаше да работи с университети, особено с американските. От опит знаеше, че имат повече пари, отколкото разум.

— Има едно наблизо — отвърна той. — И без това ми трябва тоалетна. Да побързаме. Имам среща с конкуренцията след тридесет минути.

В шпионажа оперативните агенти се научават да забелязват и след това да използват слабостите на разработвания обект. За Харват Рене Бертран беше — ако използваме изтърканото клише — отворена книга. Щеше да спечели купища пари от продажбата на „Дон Кихот“, но десет хиляди евро за десет минути беше изкушение, на което той не можеше да устои. Шпионите често блъфират, като се възползват от доверчивостта на другите. Най-сигурният начин да държиш хората под контрол е да ги помолиш за услуга.

Харват постъпи точно така. Сега, за да заработи планът му, трябваше да изведе Бертран от сградата.

Десетте хиляди евро бяха стръв, която търговецът беше налапал. Без съмнение той смяташе Харват за глупак, но скоро щеше да разбере кой, всъщност, е глупакът.

Двамата си проправяха път през тълпата по пътеката между щандовете към предната част на Гран Пале. Оставаха им към шестдесет метра от входа, когато Харват усети нещо твърдо да се опира в кръста му.

В същото време някакъв мъж се приведе към ухото му и прошепна предупредително:

— Ако направиш някоя глупост, ще дръпна спусъка и ще ти прекъсна гръбнака.