Брад Тор
Последният патриот (34)

Глава 34

Първото нещо, което Харват забеляза при влизането си в джамията беше окаяното й състояние. Макар, че вярващите се бяха постарали да й придадат по-приличен вид, нищо не можеше да скрие факта, че се молят в стар склад, който е трябвало да бъде разрушен още преди двадесет години. Които и да бяха основателите на джамията, те явно не получаваха нищо от щедрите парични дарения на Саудитска Арабия, вероятно защото версията на исляма, който се изповядваше в джамията „Билал“, не беше достатъчно „чиста“ за фанатизираните уахабити.

Харват ненавиждаше уахабизма, екстремистката държавна религия на саудитците, както и начина, по който те разнасяха отровата си из целия свят, като харчеха за това милиарди долари всяка година.

Не по-добри от уахабитите бяха радикалните деобанди^[1], които ръководеха повече от петдесет процента от джамиите във Великобритания. Техни верни последователи бяха и представителите на талибанския режим в Афганистан.

Войнстващият, ортодоксален ислям, независимо дали се изповядва от уахабити, деобанди или други секти, беше най-големият идеологически проблем, пред който беше изправен светът. Мюсюлманите бяха мнозинство в шестдесет и три страни. Мюсюлмански правителства или общности бяха замесени в двадесет и осем от тридесет и шестте сериозни конфликта в света.

Хората извън исляма непрекъснато повтаряха, че той трябва да се реформира, но вътре, където трябваше да започнат промените, не се правеше почти нищо. Ако Томас Джеферсън наистина беше успял да открие изгубените текстове на Корана, и ако тези текстове можеха да откъснат исляма от войнствените, ксенофобски тенденции, то сега светът се нуждаеше от тях повече от когато и да било.

Мислите на Харват бяха прекъснати от брадат мъж на средна възраст, облечен със сиви панталони и черен плетен пуловер.

— Ас саламу алейкум — каза той и подаде дясната си ръка.

— Съжалявам — отговори Харват, като се стараеше да играе ролята си добре. — Не говоря френски.

Мъжът се усмихна:

— Това означава „Мир вам“. И не е на френски, а на арабски.

Английският му беше добър, макар и с акцент.

— Оо, — каза Харват, все едно чак сега е разбрал. Усмихна се и се здрависа с мъжа. — Благодаря.

— С какво мога да ви помогна?

— Търся мосю Намир Ауад, управителя на джамията.

— Аз съм — отвърна Ауад. — Вие трябва да сте асистентът на професор Никълс от Университета на Вирджиния.

— Кип Винецки — представи се Харват. Това беше едно от имената, които беше използвал и преди.

Ауад посочи към куфара на колелца.

— Дълго ли смятате да останете при нас?

Харват погледна куфара и се усмихна учтиво.

— Не, сър. Професор Никълс ми е купил билет за обратния полет тази вечер. Иска да подготвя всичко за пристигането на „Дон Кихот“.

Намир Ауад беше човек с чар и Харват си напомни, че трябва да бъде нащрек.

— Изненадах се, когато мосю Бертран ми каза, че професор Никълс няма да дойде — отбеляза Ауад. — Не желае ли професорът лично да провери автентичността на толкова ценно нещо?

Харват бе подготвен за този въпрос.

— Приключенските романи от края на шестнадесети век не са силата на професора.

— Затова е избрал вас?

— Точно така — отвърна Харват и побутна с пръст очилата си, които се бяха смъкнали на носа му.

Управителят на джамията не даде с нищо да се разбере дали му е повярвал или не.

— Може да оставите чантата си тук — каза Ауад. — Никой няма да я пипне.

Харват не се съмняваше в това, но чантата му беше нужна.

— В нея има някои неща, които може да ми потрябват при проверката на книгата.

— Както желаете — каза домакинът му и с жест го покани да отидат в кабинета му.

Харват го последва. Носеше очила и перука и освен това ходеше леко прегърбен. Дегизировката му завършваше с едно камъче в дясната обувка, което го караше да куца. В момента Скот Харват приличаше на всичко друго, само не и на борещ се с тероризма оперативен агент.

Вратата на кабинета на Ауад беше в традиционен ислямски стил — по-ниска и по-широка в сравнение с тези на запад — и тя като че ли беше едно от малкото подобрения в сградата.

Както и очакваше Харват, вътре кабинетът изглеждаше така, както вероятно беше изглеждал още преди шестдесет години. Основната мебелировка се състоеше от евтино метално бюро в единия край и два метални стола. На бюрото беше поставена ръждясала настолна лампа с извито рамо, която подсилваше светлината на висящите от тавана флуоресцентни лампи, от които се чуваше леко жужене.

По стените бяха окачени произведения на изкуството с цитати от Корана, които възславяха Аллах. В няколко издраскани библиотечни шкафа се виждаха множество екземпляри на Корана, Хадиса и други ислямски текстове. Имаше компютър, принтер, телефон, метална кантонерка и всичко, което човек очаква да види в един кабинет.

— Да ви предложа чай? — попита Ауад.

— Да, моля — отговори Харват. — Благодаря.

Ауад мина зад бюрото и докато вдигаше телефона, махна с ръка на Харват да седне.

Харват остави куфара си до вратата и после седна на един стол. Френският беше вторият му език. Беше го учил в основното училище под строгото ръководство на монахините от френския орден „Свещено сърце“ и сега слушаше с интерес Ауад, който поиска чай и повика двама мъже.

Това, че покани други хора, не беше необичайно, особено като се имаха предвид обстоятелствата. Но нещо в начина, по който Ауад го погледна, когато ги повика, го обезпокои. Нещо не беше наред.

Няколко минути по-късно двама едри мъже почукаха и влязоха в кабинета на Намир Ауад. Фактът, че единият от тях носеше миниатюрен поднос с чай не можа да разсее безпокойството, обзело Харват.