Брад Тор
Последният патриот (5)

Глава 4

Харват се хвърли върху човека, точно когато мерцедесът пред кафенето избухна. Лютив черен дим закри небето, нажежени до червено отломки западаха върху паважа.

От силата на експлозията Харват имаше чувството, че тялото му е притиснато в менгеме. В белите му дробове не остана въздух, ушите му пищяха толкова силно, че беше сигурен, че от тях тече кръв.

Вдигна ръце и опипа първо едното, после другото си ухо. Слава богу, кръв нямаше. Огледа се набързо и като разбра, че не е ранен, съсредоточи вниманието си върху мъжа със синия блейзър.

Внимателно го обърна по гръб, като гледаше да не мести шията му. От една рана на главата му течеше кръв. Харват извади кърпичка от вътрешния джоб на сакото му и леко я притисна към раната. Знаеше, че трябва да внимава, защото човекът можеше да има нараняване на гръбнака.

— Не се движете — каза Харват на френски. — Не мърдайте. Ранен ли сте на друго място?

Човекът го гледаше безизразно.

Харват се канеше да повтори въпроса си, когато Трейси дотича до него.

— Добре ли си? — успя да попита тя, останала без дъх.

— Нищо ми няма — отвърна Харват. Посочи с ръка към човека с блейзъра и каза: — Трябва да обездвижим шията му.

Трейси знаеше, че е прав, но подготовката й като специалист по взривовете си каза думата.

— Възможно е да има второ взривно устройство. Трябва да се махнем оттук, преди да са дошли хората от спасителните служби.

Харват знаеше, че терористите понякога изчакват пристигането на спасителните екипи на мястото на експлозията и тогава задействат втора, дори още по-смъртоносна бомба.

— Трябва му линейка.

— Не — изрече човекът внезапно на английски. — Никаква линейка. Никаква болница. — Той се опита да стане.

— Не се движете — нареди му Харват.

— Скот, да се махаме оттук — настоя Трейси.

Харват погледна към човека със синия блейзър и взе решение. Подхвана го под мишниците и му помогна да се изправи.

Но коленете на мъжа се подгънаха. Харват го прихвана през кръста, вдигна го отново на крака с помощта на Трейси и тримата побързаха да се отдалечат от горящото кафене в посока към ъгъла. Харват непрекъснато се оглеждаше за араби, които биха могли да са замесени в атентата. Ако имаха повече ум, отдавна щяха да са напуснали това място, но той имаше лошото предчувствие, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждаше на пръв поглед.

По тротоара имаше много убити и ранени, както и вътре в онова, което бе останало от кафенето. На Харват и Трейси им се искаше да им помогнат, но осъзнаваха, че не трябва да спират.

Стигнаха до другия край на улицата и свиха зад ъгъла. Чуваха сирените на колите на спасителните екипи, които бързаха към местопроизшествието. Към средата на пряката намериха място, където да сложат ранения да седне. Той беше в шок, погледът му беше замъглен, от раната над челото му още течеше кръв.

След като го настаниха на едни изтъркани от времето стъпала и се увериха, че няма да падне, Харват и Трейси го оставиха да гледа втренчено към улицата и се отдалечиха достатъчно, за да могат да разговарят без да ги чуе.

— Как разбра, че ще избухне бомба? — попита Трейси.

— Арабинът, който паркира мерцедеса, стоеше на отсрещния тротоар. Когато човекът със синия блейзър мина покрай нас, той погледна една снимка и набра някакъв номер на мобилния си телефон.

— Значи атентатът не е случаен. Следили са го. Целта е бил той.

Харват кимна.

— Но защо? Кой е той?

— Точно това искам да разбера — отвърна Харват и извади портфейла, който беше взел от мъжа.

— Претърсил си джобовете му?

— Да кажем, че е професионално любопитство — отвърна той и извади шофьорската книжка на ранения. — Очевидно целта на атентата е петдесет и три годишният Антъни Никълс от Шарлотсвил, Вирджиния.

Трейси хвърли поглед през рамо, за да се убеди, че Никълс не вижда какво правят.

— Вирджиния! Какъв е? Да не е агент на ЦРУ?

— Според визитките му е заслужил професор и учен от факултета по история „Коркоран“ към Университета на Вирджиния.

— Това може да значи какво ли не.

Харват продължи да преглежда съдържанието на портфейла. Там имаше всичко, което може да се очаква — кредитни карти, различни членски карти, малък хартиен плик с магнитна карта с номер на хотелска стая, както и няколко смачкани визитки на различни хора.

Тъкмо се канеше да приключи огледа, когато нещо в последната визитка му се стори познато. Извади я от купчината и я разгледа още веднъж. Беше на застрахователен агент с адрес във Вашингтон, окръг Колумбия, но не това беше важното. Вниманието на Харват привлече телефонният номер.

Беше виждал тези десет цифри и преди. По-точно, беше ги запомнил.

— Знам този телефонен номер.

— Чий е? — попита Трейси.

— Номерът е на частната гласова поща на президента на Съединените щати.

Харват разбра, че който и да е Антъни Никълс, той е нещо повече от професор по история в Университета на Вирджиния.

Тъкмо щеше да сподели това с Трейси, когато тя погледна към мястото, където бяха оставили Никълс и каза:

— Изчезнал е.