Брад Тор
Последният патриот (17)

Глава 16

Повечето американци не знаеха, че преди повече от двеста години Съединените щати, начело с Томас Джеферсън, са обявили война на исляма. По тази причина професор Никълс сметна, че е важно да представи историческите събития, върху които работеше, в съответния контекст.

— Към края на осемнайсети век — започна той — мюсюлманските пирати всявали ужас в Средиземно море и голяма част от Северния Атлантик. Нападали всеки попаднал им кораб, вземали екипажите в плен и искали огромни откупи, за да ги освободят. Към заложниците се държали варварски и те пишели отчаяни, сърцераздирателни писма, в които молели правителствата и близките си да платят на похитителите, каквото поискат, за да ги освободят.

Тези морски разбойници произлизали от народите, които по онова време обитавали земите на Триполи, Тунис, Мароко и Алжир — наречени с общото название Берберски бряг — и представлявали голяма, непредизвикана с нищо заплаха за новата американска република. Преди войната за независимост американските търговски кораби били под защитата на Великобритания. Когато Съединените щати обявили независимостта си и започнали войната с британците, корабите им пазела Франция. След края на войната Америка трябвало сама да защищава съдовете си.

— Така е бил създаден военноморският флот на САЩ — вмъкна Трейси.

Никълс поклати глава.

— Не е станало толкова бързо, колкото си мислите. През 4 г., седемнадесет години преди да стане президент, Томас Джеферсън заминал за Париж като посланик на Америка във Франция. В същата година американският конгрес се опитал да сключи мир с мюсюлманските си противници, като последвал примера на европейските държави, които плащали на берберските държави, вместо да воюват с тях. Но през юли 5 г. алжирски пирати пленили два американски кораба и управителят на Алжир поискал нечуван откуп за онова време — близо 60000 долара. Това било чисто и просто изнудване и Томас Джеферсън, посланик на САЩ във Франция, енергично се противопоставил на плащането на откупи. Предложил на конгреса да се образува коалиция на съюзническите нации, които заедно биха могли да принудят ислямските държави завинаги да спазват мир.

Планът звучеше твърде познато на Харват, който отбеляза:

— Коалиция на желаещите?

— Да — отвърна Никълс. — Но конгресът не проявил интерес към идеята на Джеферсън и решил да плати откупа. През 6 г. Томас Джеферсън и Джон Адамс се срещнали с посланика на Триполи във Великобритания, за да го попитат с какво право неговите съотечественици нападат американски кораби и заробват американски граждани. Посланикът заявил, че това право се основава на законите, дадени им от техния пророк. Казал им, че според Корана всички народи, които не признават тяхната власт са грешници, ето защо е не само тяхно право, но и дълг да водят война с тези грешници, където и да ги срещнат, както и да превръщат в роби онези, които успеят да пленят. Според думите му, всеки мюсюлманин, паднал в тази битка, щял да отиде направо в Рая.

Въпреки това потресаващо признание за преднамерено насилие срещу немюсюлманските народи, и въпреки възраженията на редица бележити американци, включително Джордж Вашингтон, който предупредил, че всяко отстъпление ще бъде грешка, която още повече ще одързости врага, конгресът на САЩ продължил да плаща откупи на берберите. През следващите петнадесет години плащали ежегодно на Триполи, Тунис, Мароко и Алжир по един милион долара и през 1800 г. общата сума вече представлявала двадесет процента от годишните приходи на правителството на Съединените щати.

Джеферсън бил възмутен. Към понесените щети била прибавена и обида. Когато положил клетва като трети президент на Съединените щати през 1801 г., пашата на Триполи му изпратил известие, с което искал незабавно да му бъдат платени 225000 долара плюс по 25000 всяка следваща година. Това променило нещата.

Джеферсън казал на пашата пределно ясно какво може да направи със своето искане. В отговор пашата наредил да отсекат пилона с американския флаг пред консулството в Триполи и обявил война на САЩ. Тунис, Мароко и Алжир го последвали.

Джеферсън смятал, че Америка не трябва да поддържа военноморски сили, освен необходимите за отбрана на бреговете й, но нацията твърде дълго била обект на ислямска агресия и затова решил, че е крайно време на силата да се отвърне със сила.

Изпратил в Средиземно море една ескадра от фрегати, която да даде на мюсюлманските народи, обитаващи Берберския бряг, урок, който никога да не забравят. Конгресът разрешил на Джеферсън да упълномощи американските екипажи да превземат всички кораби и стоки на пашата на Триполи и „да предприемат всякакви отбранителни или бойни действия, които се налагат при воденето на война“.

Когато Алжир и Тунис, които дотогава били свикнали американците да се държат малодушно и покорно, видели, че сдобилите се наскоро с независимост Съединени щати имат волята и мощта да отвърнат на удара, те бързо се отказали от съюза си с Триполи. Въпреки това войната с Триполи продължила още четири години и се разгоряла с особена сила през 1815 г. Именно заради храбростта на американския военноморски корпус по време на тази война в химна на флота е включен стихът „към бреговете на Триполи“, а морските пехотинци все още се наричат „кожените вратове“, защото униформите им били снабдени с кожени яки, за да не могат мюсюлманите да отсичат главите им с ятаганите си, ако вземат кораба им на абордаж.

Джеферсън бил силно обезпокоен от исляма и онова, което неговите последователи берберите вършели в името на своя бог и неговия пророк. Америка имала традиция на религиозна толерантност и дори самият Джеферсън бил съавтор на закона за религиозната свобода, който бил приет първо в щата Вирджиния, но ислямският фундаментализъм не приличал на никоя друга религия по света. Тази религия, основана на идеята за нейното превъзходство, чиито свещени писания не само оправдават, но и повеляват насилие срещу онези, които не я изповядват, била неприемлива за него.

Както вече споменах, един от най-големите страхове на Джеферсън бил, че някой ден същият този ислям ще се върне и ще изложи Съединените щати на още по-голяма опасност.

— Очевидно е изпреварил времето си по този въпрос — отбеляза Трейси.

— Дълго преди да замине за Франция — продължи Никълс — Джеферсън се заел да проучи догмите на исляма и да разбере как радикалната му, войнствена доктрина би могла да бъде победена без нито един изстрел.

— Ето защо е притежавал екземпляр от Корана — вметна Харват.

— Може би — отвърна Никълс. — Предполага се, че Джеферсън е купил Корана през 1765 г., когато е учил право в колежа „Уилям и Мери“. Възможно е да го е изучавал като правен текст или заради някое изследване на религиите. Не знаем със сигурност.

— Не е ли това същият Коран, който един конгресмен мюсюлманин използва, за да положи клетва преди няколко години?

— Да, същият е. Виждате ли, Джеферсън не е имал нищо против исляма. Бил е против ислямизма. Има разлика. Изобщо не го е интересувало дали съседът му твърди, че има двадесет богове, или че изобщо няма Бог, щом този човек нито го е ограбил, нито му е сторил нещо лошо. Но радикалните ислямисти ограбвали и наранявали хората и Джеферсън е трябвало да намери начин да ги спре. В крайна сметка, той е баща на отделянето на църквата от държавата.

Основният проблем с радикалния ислям е, че той е едновременно политически и религиозен. Според тази доктрина двата аспекта са свързани и не могат да бъдат разделени. Ислямистите вярват, че съставените от човека закони са по-нисши и трябва да бъдат заменени от дадените от Бога ислямски закони или шериата, и че всички правителства по света трябва да са ислямски.

— Чудя се как са приели това във Вашингтон — каза Харват.

— Вероятно не много добре — отвърна Никълс. — Освен че призовавал към насилие спрямо всички неверници и за превръщането им в роби, радикалният ислям е отричал всичко, на което е държал Джеферсън. Именно това прави откритието му още по-вълнуващо.

— Значи смятате, че е открил нещо? — попита Харват.

Антъни Никълс бавно кимна.