Брад Тор
Последният патриот (15)

Глава 14

— Порт дьо ла Турнел — чу се глас от другия край на телефонната линия — долния кей, срещу остров Сен Луи. Рон Паркър беше директор на оперативния отдел в една частна разузнавателна организация, известна като „Саргасо Интелиджънс Програм“. Неин председател и основател беше Тимоти Фини, бивш шампион по шутфайтинг^[1] на Тихоокеанската лига, който успешно се занимаваше и с хотелиерство. Харват ги познаваше отдавна и неведнъж им беше поверявал живота си. Освен това те гледаха кавказката му овчарка Булит, която им беше оставил, когато преди шест месеца с Трейси решиха да заминат в чужбина.

„Саргасо“ беше една от няколкото свръхсекретни програми, която Фини ръководеше задкулисно от частния си петзвезден хотел в курорта „Елк Маунтийн“ до Телурид, Колорадо. Подобно на множеството частни военни компании, които подпомагаха американските въоръжени сили в различни горещи точки по света, Фини се бе заел да върши същото, само че в областта на разузнаването. От години се опитваше да убеди Харват да дойде да работи при него.

Предложението беше изкушаващо. Списъкът с елитни клиенти на „Саргасо“ беше като каталога „Кой кой е“ в американското разузнаване. В „Саргасо“ не само събираха и анализираха сведения, те подготвяха агенти, изпращаха оперативни работници на терен и провеждаха операции по целия свят. Разполагаха с първокласен екип, ръководен от двама патриоти, които поставяха любовта си към родината над печалбите и се радваха на успех, който едва ли се бяха надявали да постигнат някога.

Ключът към успеха им беше, че осигуряваха на хората си всички тактически и оперативни преимущества, необходими за да си свършат работата. За тази цел „Саргасо“ имаха верига от конспиративни квартири по целия свят, включително и в Париж.

— Знам, че искаш да се махнеш от Сен Жермен — каза Паркър — но това е най-доброто, което можем да ти предложим.

Харват запамети останалата информация, благодари на приятеля си и затвори телефона.

Петнадесет минути по-късно той, Трейси и Никълс стигнаха до брега на Сена и видяха конспиративната квартира на „Саргасо“. Думата на френски беше peniche — лъскава, излязла от употреба баржа^[2], боядисана в черно. По ирония на съдбата централата на Арабския световен институт — организация, създадена за популяризиране на арабските културни и духовни ценности — се намираше на улицата точно над баржата.

Харват набра кода на таблото в една ниша близо до рубката и ключалката се отвори със свистене. Вратата беше много тежка и предположи, че е бронирана. Почука на един от прозорците при влизането си и забеляза, че не са използвани обикновени стъкла, а плоскости от лексан — непробиваема от куршуми пластмаса. Фини и Паркър бяха свършили отлична работа с обезопасяването на баржата.

Няколко стъпала по-надолу имаше кухня, три самостоятелни каюти, всяка с отделна баня, и голямо помещение, оформено като всекидневна с кът за хранене. Харват се извини и отиде в главната рубка при кърмата.

Затвори вратата и се приближи до една вградена библиотека. Прокара два пръста по горната й част, намери скрит бутон и го натисна. Част от библиотеката се отмести и зад нея се откри тайник. Вътре имаше херметическа пластмасова кутия. Взе я и я постави на леглото.

В кутията намери зареден 45-калибров пистолет „Таурус“ 24/7 със заглушител и два резервни пълнителя. Имаше и неголям кафеникав плик с десет хиляди евро в банкноти. Програмата „Саргасо“ беше подготвена за всякакви случаи.

Той прибра нещата в джобовете си и върна кутията там, откъдето я беше извадил. Включи лаптопа в каютата и изпрати кодирано съобщение на Фини и Паркър, за да ги уведоми, че са стигнали невредими до баржата, след което се присъедини към Трейси и Никълс във всекидневната.

Никълс седеше на канапето, притискайки с едната си ръка торбичка лед към челюстта си, а в другата държеше чаша скоч от добре зареденото барче на борда. Трейси беше при лакирания кухненски плот и държеше оранжево шишенце с хапчета.

Харват отиде при нея в кухненското помещение и тихо попита:

— Какво е това? Добре ли си?

— Ще се оправя — отвърна тя и обви с ръка шишенцето с болкоуспокояващи. — За главоболието са.

Изтърси две таблетки в шепата си и ги пъхна в устата си.

— Извинявай — каза тя и леко побутна Харват, за да отиде до хладилника.

Отвори го и извади малка бутилка минерална вода „Евиан“, развинти капачката и отпи голяма глътка.

— Откога взимаш тези таблетки? — попита той.

— Не се безпокой — отвърна Трейси, мина покрай него и се отправи към всекидневната. — Ще се оправя, наистина.

Непрекъснато получаваше пристъпи на главоболие, още откакто излезе от болницата, но не бяха така силни, а и при Трейси прагът на издръжливост на болка беше много висок. Опаковката беше наполовина празна и той се запита откога ли крие колко много я боли.

Но за това щяха да говорят по-късно. Сега трябваше да се съсредоточи върху Никълс. Взе си бутилка „Евиан“ и се настани до Трейси на малкото канапе срещу човека, когото се бяха опитали да взривят и да застрелят със снайпер в рамките на един ден. Тъй като вече бяха обяснили на професора кои са, не беше необходимо да се представят официално.

— И така, г-н Никълс — започна Харват, — да поговорим върху какво работите с президента и защо някой толкова иска да ви види мъртъв.

— Дълга история.

Харват го фиксира с поглед.

— Направете я по-кратка.