Брад Тор
Последният патриот (47)

Глава 47

— Разкажи ми всичко, което знаеш за него — каза Харват, след като изпи два аспирина с чаша вода.

Бертран беше преместен в една от свободните кабини, така че Харват и Никълс да могат да разговарят насаме.

— Откъде да започна? — попита професорът. — Марван Халифа е един от най-уважаваните познавачи на Корана в света. Той е професор от университета в Джорджтаун и ние сме работили заедно, което го правеше идеалният избор за този проект.

— Кога сте работили заедно преди?

— В продължение на пет години. След 11 септември аз написах доклад за Първата берберска война и първата среща на Америка с ислямския тероризъм. Марван ми помогна с някои по-специфични моменти от ислямската история.

— Кога за последен път разговаря с него?

— Изпратих му имейл малко преди да замина за Париж, за да потвърдя срещата ни в понеделник във Вашингтон.

— До каква степен е запознат с работата ти за президента?

— Той знае всичко — заяви Никълс. — Марван на практика беше мой партньор по този проект. Не познавам човек, който да знае повече за Корана от него.

— И президентът нямаше нищо против това? — попита Харват.

— Разбира се. Всъщност участието на Марван в проекта ще придаде голяма тежест на това откритие?

— Защо ви е била нужна допълнителна тежест на теб и на президента?

Никълс го погледна над ръба на чашата си.

— Първо на първо, президентът не желае никакво признание за това откритие.

Харват се засмя.

— На света почти няма конфликт, в който да не са замесени мюсюлмани, и на всичко това може да бъде сложен край почти изведнъж, но президентът Рътлидж не желае да му се приписват никакви заслуги. Това май не ми звучи много логично.

Никълс си помисли, че тонът на Харват е доста непочтителен, но може би нямаше нужда да влиза в безсмислена конфронтация.

— Президентът се тревожеше, че неговото участие може да придаде политически оттенък на откритието и това да накърни истинската му стойност. Ако намерим онова, което си мисля, че ще намерим, определени кръгове в исляма ще направят всичко по силите си, за да дискредитират откритието.

— Искаш да кажеш фундаменталистите — рече Харват.

Никълс кимна.

— Тези хора няма да се предадат лесно и за съжаление са изключително изкусни в изопачаването на истината и фабрикуването на безброй конспиративни теории. Ето защо президентът реши да не се замесва официално. Последното нещо, което иска, е да дава козове на ислямистите.

— Ако тази находка е толкова опасна, ортодоксалните мюсюлмани няма да останат със скръстени ръце, когато бъде огласена.

— В никакъв случай. Бунтовете около датските карикатури ще бъдат нищо в сравнение с онова, което ще последва. Това ще бъде открита атака срещу самата им легитимност и те ще направят всичко по силите си, за да я дискредитират. И колкото и налудничаво да звучи, те ще имат Бог на своя страна.

— Какво имаш предвид? — попита Харват.

— Дори и намекът, че Коранът е незавършен, противоречи напълно на онова, което е учил всеки мюсюлманин. Да допуснеш подобно нещо означава да приемеш, че той е несъвършен. Оттам нататък, разбира се, ще се породят съмнения какво друго е неточно и незавършено в тяхната свещена книга. Това ще бъде изпитание за вярата, което мнозина, било то и сред по-умерените, може би няма да искат да приемат.

— И какъв е тогава планът ви? Просто да огласите нещата публично, надявайки се, че истината ще победи?

— Всъщност това е основният проблем. Ислямските режими, към които бихме могли да се обърнем за тази цел, вероятно също ще се почувстват застрашени. Възможно е дори те да застанат на страната на онези, които се опитват да дискредитират откритието.

Какъв е тогава планът ви? — повтори Харват.

Никълс остави чашата си, пое си дълбоко въздух и каза:

— Ще трябва да се доверим на умерените мюсюлмани, и по-точно на истинските умерени мюсюлмани, такива като Марван. Ако реформаторското движение не започне вътре в самия ислям, то никога няма да бъде прието като легитимно. Ние на Запад можем да настояваме за реформи, колкото си искаме, но не можем да ги натрапим на ислямската общност. Но ако успеем да стигнем до дъното на онова, което е търсел Джеферсън, ще дадем на умерените най-голямата възможна метла, с която ще могат да изметат всичко.

На Харват му се искаше да споделя оптимизма му.

— Кой освен Марван и президентът знае върху какво работиш?

— Никой — отвърна Никълс.

— Никакви асистенти, студенти, приятелка?

— За съжаление, не — каза Никълс, след което стана и тръгна към камбуза.

— Къде провеждаше проучванията си? — попита Харват Професорът напълни чайника с вода и се обърна към печката.

— Навсякъде. Университетската библиотека във Вирджиния, Монтичело^[1], Конгресната библиотека.

— В Белия дом?

— От време на време — каза Никълс. — Носех различни материали и у дома, но по нареждане на президента, не си водех никакви ръкописни бележки. Цялата си работа пазех на едно флаш-устройство.

— Къде е сега то?

— Скрито е в кабинета ми.

Харват го стрелна с поглед.

— Много добре скрито — добави той.

— Информацията кодирана ли е?

— Използвах софтуер с отворен код, динамична кодираща програма, наречена TrueCrypt. Дори да бъда принуден да издам паролата, тя осигурява достъп само до фалшиви документи, истинското съдържание остава скрито. Всъщност програмата беше одобрена лично от президента.

— Използвал ли си изследователски фирми, които да поемат част от проучването?

— Отговорът отново е не — каза Никълс. — Купувах статии за Джеферсън през мрежата, плащайки за тях със собствената си кредитна карта, а след това покривах разходите си със сметката, която ми откри президентът. Книгите, от които се нуждаех и не исках да взимам от библиотеките, купувах през интернет, заплащайки по същия начин.

— Чат-румове? Изнесени лекции по темата? Други учени, с които си контактувал, освен Марван? — продължи да го разпитва Харват.

— Не — отвърна Никълс и си извади лъжица от едно чекмедже в камбуза.

— Тогава информацията трябва да е изтекла от Марван. Който и да е по петите ти, той те преследва, защото колегата ти е казал грешните неща на грешните хора.

— Това е невъзможно. Марван иска този проект да успее точно толкова, колкото и аз.

Харват се канеше да му отговори, когато лаптопът в кабината му даде сигнал за входящо повикване.