Брад Тор
Последният патриот (37)

Глава 37

И двамата мъже, които Намир Ауад беше извикал в кабинета си, бяха високи най-малко метър и деветдесет и тежаха доста над сто килограма.

Имаха смолисто черни коси и къси бради. Тъмните им очи бяха остри и бдителни. Единият беше с дълъг извит нос, който приличаше на човка на лешояд, а носът на другия, очевидно чупен много пъти, беше безформен.

Ауад ги изкомандва на френски. Голямата птица, както Харват кръсти човека с дългия нос, постави подноса с чай на бюрото на управителя на джамията и им наля от вдигащата пара и ухаеща на мента течност. В огромните му ръце каната приличаше на детска играчка.

Другият стоеше неподвижен до вратата и ги наблюдаваше внимателно. Беше скръстил ръце върху слабините си като футболист, който се кани да отбие дузпа. Той не изпускаше Харват от поглед. На моменти, по време на паузите в разговора, Харват си мислеше, че ако понапрегне слуха си, ще чуе как въздухът влиза и излиза със свирене през деформираните му носни кухини.

Клиши су Боа беше бандитски квартал и Харват не можеше да не се запита с какво друго се занимава управителят на джамията Намир Ауад, освен че посредничи при продажбата на откраднатото първо издание на „Дон Кихот“.

Докато водеха с Ауад салонен разговор и пиеха чая си, Харват съзнателно говореше с недомлъвки. Набързо си беше създал нова самоличност и последното, което му трябваше, беше да се издъни, като изтърси някоя глупост по тема, по която се предполагаше, че е експерт.

По традиция с чая Ауад демонстрираше своята добронамереност. Ако му беше отказал, щеше да го обиди. Важното беше човекът да се чувства спокоен.

За щастие, Ауад беше футболен запалянко, а Харват следеше мачовете достатъчно редовно, за да разговаря по темата, докато не приключат с чая.

След като Голямата птица вдигна подноса, Харват взе куфарчето си и го постави на бюрото.

— Да започваме ли? — попита той като го отключи и започна да вади отвътре нещата, които щеше да се престори, че използва, за да установи автентичността на „Дон Кихот“.

— Разбира се — каза управителят на джамията и кимна към един от хората си.

Човекът със свирещите ноздри отиде до металната кантонерка, изтегли едно дълго чекмедже и извади оттам очукано дървено сандъче с големината на портативна пишеща машина. Приближи се към бюрото и го подаде на Ауад, който му благодари и му каза да изчака отвън с Голямата птица.

Управителят на джамията постави сандъчето на бюрото си и повдигна тежкия капак:

— На ваше разположение е. Поне ще бъде, след като извършите плащането.

Харват се усмихна и пристъпи към бюрото. Веднага му направи впечатление, че сандъчето, всъщност, е магическа кутия.

Когато Скот беше малък, баща му беше донесъл от Япония много магически кутии, за отварянето на които бяха необходими повече от сто манипулации. Харват ги харесваше, както и баща му, който беше запален дърводелец. Кутиите винаги му бяха изглеждали като някаква странна метафора на обърканите им, сложни отношения.

Макар че магическата кутия на Джеферсън беше очукана, нямаше начин човек да не забележи прецизната изработка. Елементите й бяха направени от различни видове висококачествена широколистна дървесина. Някога вероятно е била с фино лаково покритие, а месинговите й части са били лъснати до блясък. Определено е била красива и практична част от вещите на Джеферсън в Картузианския манастир.

От времето и лошите условия, при които е била съхранявана, кутията беше загубила блясъка си. Виждаха се и грозни вдлъбнатини, направени с отверка или — което бе още по-лошо — с чук и длето или лост при опитите да бъде отворена със сила.

Харват прекара пръсти по повърхността на кутията и откри почти незабележим, инкрустиран монограм с инициалите „ТД“.

С баща си се бяха опитвали да изработват магически кутии, но те далеч не бяха така хубави, както тази на Джеферсън. Спомни си дърводелската работилница в гаража на дома им и се запита как ли би се почувствал баща му, ако можеше да вземе в ръцете си това произведение на изкуството, принадлежало на такъв виден американец.

Ауад забеляза интереса на Харват към кутията.

— Тя също се продава. Срещу допълнително заплащане, разбира се.

— Ще уведомя университета — отвърна Харват и сведе очи към предмета, който беше цел на мисията му.

Книгата лежеше на дъното на кутията, обвита в избелял от времето муселин. Извади я внимателно и я постави върху бюрото.

— Може ли? — попита той, пресегна се през Ауад и нагласи настолната лампа така, че да вижда по-добре.

— Моля — отвърна човекът и се измести към другия край на бюрото, за да даде повече простор за работа на госта си.

Харват отвори дипломатическото си куфарче и извади оттам чифт бели памучни ръкавици. Сега част от бюрото беше скрита за Ауад от капака на кутията и отвореното куфарче.

Ауад наблюдаваше Харват, който постла парче бижутерско кадифе на бюрото и много внимателно разви парчето плат от тома.

Както Никълс го беше предупредил, книгата беше в лошо състояние. Харват цъкаше шумно с език и клатеше глава, докато изучаваше оригиналната й подвързия от мека телешка кожа.

— Ако беше в идеално състояние — обади се Ауад, обезпокоен, че клиентът му търси за какво да се хване, за да намали цената — сумата щеше да е много по-висока.

Харват не му обърна внимание и продължи да изследва книгата. Размерът й беше точно такъв, какъвто му беше казал професорът, но се оказа по-тежка, отколкото бяха очаквали.

Той постави до кутията копията от страниците, които Никълс беше получил по имейла, и внимателно отвори на първата страница книгата, която беше на повече от четири столетия.

Ясно се виждаха отличителните знаци на първото издание, за които Никълс го беше предупредил, че трябва да внимава. Тук беше посвещението на херцога на Бехар, потомък на кралете на съседното кралство Навара, както и латинската фраза „След мрака очаквам светлината“.

Харват сравни копията с остарялата книга пред себе си и бавно я прелисти до двадесет и шеста глава. Никълс му беше казал, че само в първото издание се описва как Дон Кихот е използвал краищата на ризата си, за да си направи молитвена броеница. В последващите издания броеницата вече била от шикалки, за да се угоди на испанските цензори от седемнадесети век. Един познавач, който наистина знаел как да провери автентичността на изданието, щял да търси именно това и Никълс беше казал на Харват, който говореше малко испански, точно къде да намери тази подробност.

Отне му няколко минути, но накрая откри текста. Поразително. Предполагаше се, че от оригиналните четиристотин бройки от първото издание на „Дон Кихот“ се бяха запазили само осемнадесет. Това, което Харват държеше в ръцете си, обаче, бе деветнадесетият екземпляр.

Откритието беше още по-забележително и заради тайните, които обещаваше да разкрие. Остана му да провери само още едно нещо.

Известно беше, че Джеферсън е имал навика да слага личния си знак, или по-точно инициалите си, на точно определено място в своите книги. По онова време поставяли сигнатура на определени страници, за да може подвързвачът да подреди ръкописа в правилен ред и да оформи книгата.

За всяка част от книгата имало различна сигнатура, обикновено букви, които следват реда си в азбуката. Личният знак на Джеферсън се състоеше от главна буква „Т“, изписана преди печатното „Д“ на сигнатурата. А след печатната буква „Т“ поставял ръкописно „Д“.

Без да бърза, много търпеливо Харват потърси двата вида означения. Сърцето му се разтуптя, когато намери написаната на ръка буква „Т“ до отпечатаната от издателя „Д“, а после ръкописна „Д“ след печатната „Т“. Този екземпляр на „Дон Кихот“ действително е принадлежал на Джеферсън. Харват беше сигурен в това. Имаше бележки на много страници, но нямаше представа кои от тях съдържаха тайната на кодиращите дискове. Тази загадка трябваше да разреши Никълс.

Харват се насили да си поеме дъх. Сега идваше трудната част. Постави книгата върху бижутерската подложка и предпазливо пъхна другата си ръка в дипломатическото куфарче.

Внезапно от другия край на помещението се разнесе пронизителното пищене на алармено устройство.