Брад Тор
Последният патриот (86)

ГЛАВА 86

ВЪРДЖИН ГОРДА

БРИТАНСКИ ВИРДЖИНСКИ ОСТРОВИ

Близо до Норт Саунд на малкия остров Върджин Горда се намира една от най-добре пазените тайни на света. Достъпен само по море, яхтклубът Битър Енд е последният преден пост преди откритите води на Атлантика.

Там Матю Дод и съпругата му Лиза бяха прекарали своя меден месец и точно на това място Дод беше избрал да се върне. Той беше кацнал на летището на Тортола Бийф и сетне бе изминал пеша разстоянието до залива Трелис, където го чакаше предварително наета лодка. Въпреки че можеше да вземе бързия ферибот до Битър Енд, Дод не искаше да се смесва е хората. Трябваше да бъде сам.

След напускането на Поплар Форест, беше стигнал до едно мъчително заключение. Точно както бе изиграл Андрю Салям, така и самият той беше изигран. Занимаваше се с глупаци, с хора, които не бяха способни да отстояват целите на исляма. Цялата религия беше подкопана от маниаци, които се стремяха към ислямско господство на всяка цена. Те не бяха достойни за клетвата, която Дод им беше дал, нито за позицията си на представители на истинската мюсюлманска вяра в Америка. Те се домогваха до власт зад маската на исляма, вместо заради самия ислям. Те бяха вероотстъпници.

Дод започваше да вярва, че в този гигантски сблъсък нямаше „правилна“ страна, на която да застане. Имаше само правилни действия.

Убиецът се регистрира на рецепцията, носейки само една раница, прехвърлена през рамото му. Вилата на високия бряг с изглед към прозрачните сини карибски води беше същата, каквато я помнеше. Нищо не се беше променило. Докато разопаковаше багажа си, Дод си мислеше за по-хубавите години от живота си.

Спомняше си колко много Лиза обичаше да се гмурка, как лицето й грееше, докато гледаше пъстрите екзотични риби на кея на Битър Енд. Усмихна се, връщайки се към разходките сред цветните корали край брега.

След като се съблече, обу банските си и тръгна бавно по плажа. През последните няколко години беше имало много пясък в живота му — в косата, в очите, в храната, в оръжията му, но не и между пръстите на краката, където беше истинското му място. Приятно беше да чувства как топлината се разлива по тялото му.

Дод вървеше по мокрия пясък, оставяйки вълните да се плискат в краката му. Сетне бавно навлезе в топлата морска вода, докато тя стигна до кръста му. След като погледна часовника си, той се гмурна под повърхността и започна да плува. Носеше се напред е дълги силни движения в продължение на половин час. Когато стъпи отново на брега, беше леко задъхан, а пулсът му учестен. Умът му обаче бе ясен и чист.

Изчисти краката си пред вилата, отвори вратата с мрежа против комари и влезе. Събу банските си и си взе горещ душ. Сетне вчеса косата си назад, уви хавлиена кърпа около кръста си, взе раницата си и една чаша и излезе на верандата, която опасваше къщата. Сложи всичко на масата, седна и включи сателитния си телефон. Докато чакаше сигнал, отвори една от бутилките ром „Арундел“, които бе купил на летището в Тортола и си сипа три пръста в чашата. Той и Лиза бяха изпили най-малко две такива бутилки по време на медения си месец.

Кафявата течност пареше, докато се стичаше надолу, и макар да не беше пил от години, вкусът и усещането бяха приятни и познати като завръщане у дома.

Неговият Коран не трябваше да стои точно до бутилка с алкохол. Знаеше това, точно както знаеше, че не трябва да започва да пие отново. Алкохолът само беше задълбочил тъмнината и отчаянието от загубата на съпругата и сина му, но тъй или иначе бутилката вече беше отворена.

Беше се молил е цялото си сърце за напътствие, но такова никога не дойде. След като се сдоби с устройството на Ал Джазари, той надникна дълбоко в сърцето си и си състави план за действие.

Погледна чашата в ръката си и се засмя. Макар далеч да не беше мекушав, в този момент определено не беше и образец за самодисциплина.

Ислямът действително беше отговорът за Америка. Вярваше в това повече от всичко друго. Само нямаше представа как трябва да стане промяната. Въпреки това знаеше, че Омар с неговите човеконенавистни джамии и Уалид със смехотворната му и корумпирана Фондация за американско-ислямски връзки стояха на пътя й и компрометираха истинския ислям в Америка. Тези двама мъже не бяха част от решението. Те будеха отвращение и несъмнено бяха част от проблема.

Дод си сипа още една напитка. Отпиваше бавно от нея, докато гледаше как часовникът му отброява минутите.

В определеното време, вдигна сателитния телефон и набра личния номер на шейх Омар. Шейхът отговори след първото позвъняване.

— Ти ли си Мажд? — попита той.

— Аз съм — каза убиецът.

— Слава на Аллаха. Много се тревожехме за теб след последното ти обаждане. Тогава почти нямахме време да говорим. Намерили го? Изобретението на Ал Джазари?

— Да.

— Аллах Акбар^[1], братко, Аллах Акбар! — Шейхът беше вън от себе си от радост. — Делото на Аллах и нашето дело са спасени. Аллах Акбар!

— На бюрото си ли си? — попита Дод.

— Разбира се, че съм на бюрото си. Нали се обади по личната ми линия.

— А Абдул с теб ли е?

— Седи точно до мен — отговори Омар. — Точно както беше поискал. Кога ще донесеш устройството?

Дод нямаше намерение да стои на телефона по-дълго, отколкото беше нужно.

— Стойте там и не мърдайте — каза той. — Ще се обадя отново след трийсет секунди.

Омар, макар и разочарован от прекъсването, уважи необходимостта от сигурност. Нещо повече, той беше толкова доволен от своя наемен убиец, че каквото и да беше поискал Дод в този момент, шейхът с радост би откликнал.

— Разбирам — каза Омар. — Ще бъдем тук и ще чакаме. Аллах А кбар! Аллах А кбар!

Дод затвори, докато думите „Бог е велик“ все още ехтяха в ушите му. Като човек на думата, той почти веднага започна да набира цифрите, но това не беше номерът на личната линия на шейха. Това беше номерът на един мобилен телефон, свързан с импровизирано експлозивно устройство, скрито зад бюрото на Омар.