Брад Тор
Последният патриот (12)

Глава 11

Харват придърпа един стол и седна пред Никълс. Мисълта, че ще трябва да го подложи на разпит не му беше приятна, но нямаше друг избор. Всичко това беше част от живота му в миналото, живот, от който се бе отказал, за да започнат всичко наново с Трейси. Но ето че се наложи пак да се върне към него.

Макар че се опитваше да не му обръща внимание, дълбоко в себе си той изпитваше страх, че никога няма да се освободи наистина от стария си живот. И че той ще го преследва като данъчен инспектор до самата му смърт.

За известно време му беше провървяло, беше щастлив. Но след това призракът на миналото го откри седнал в едно парижко кафене заедно с жената, която обичаше, и го приветства като спря пред кафенето един мерцедес с бомба в него.

Въпреки това Харват още не беше готов да отстъпи. След като получеше от Никълс информацията, от която с Трейси имаха нужда, за да докажат, че не са замесени в атентата, можеше отново да се опита да живее живота, който щеше да го направи щастлив, а това означаваше да се отдалечи колкото може повече от миналото си.

Никълс се размърда и Харват го плесна леко по лицето, за да го свести. Трейси познаваше играта и застана зад него, за да не може Никълс да я вижда. Харват се убеди, че човекът се е съвзел достатъчно, и каза:

— Ще започна с три важни неща. Искам да ме слушате много внимателно, защото животът ви зависи от това дали ще ги запомните.

Никълс още не беше в състояние да се съсредоточи, но отвори широко очи от страх, когато осъзна какво става. Опита се да помръдне, но беше здраво завързан за стола. Лицето му пребледня, а дишането му стана учестено.

— Първо — продължи Харват — знам много повече за вас, отколкото си мислите. Второ, задавам въпросите само веднъж. Ако ме излъжете или не ми отговорите, ще ви счупя някоя кост. И трето, ако по някое време се опитате да викате за помощ, ще ви причиня такава болка, че ще ме молите да продължа да ви чупя костите. А сега, ако ме разбирате, искам да потвърдите с едно кимване.

Никълс закима енергично.

Харват постави ръка на главата му, за да го спре.

— Казах едно кимване за „да“. Внимавайте, иначе за вас ще стане много лошо.

Когато Харват отдръпна ръката си, Никълс кимна веднъж и спря.

— Добре — продължи Харват. — Сега ще извадя колана от устата ви. Не забравяйте, че единствените звуци, които искам да чувам, са отговорите на въпросите ми. Разбрахме ли се?

Никълс кимна веднъж.

Харват посочи с глава към него и Трейси извади колана от устата му. Никълс отвори уста, после я затвори и раздвижи челюстта си.

Харват го беше ударил доста силно, но челюстта, изглежда, не беше счупена.

— Как ви е името — попита Харват.

Професорът изговори бавно:

— Антъни Никълс.

— Откъде сте?

— От Съединените щати. Шарлътсвил, Вирджиния.

Дотук добре.

— Как влязохте в стаята?

Никълс го погледна.

— С магнитната карта.

— Магнитната карта е в портфейла ви — отбеляза Харват, — а вие го изпуснахте.

— От хотела ми дадоха две. Другата беше в джоба на панталоните ми.

Харват се упрекна на ум за грешката си. Трябваше да се досети.

— За кого работите? — попита той.

След кратка пауза Никълс отговори:

— Работя в университета на Вирджиния.

Докато беше в Секретната служба, Харват се беше научил да долавя и най-малката промяна в изражението и движенията на тялото, онези почти неуловими признаци, които показваха, че обектът е напрегнат, защото лъже или се готви за нападение.

Паузата и извръщането на погледа подсказаха на Харват, че Никълс не е съвсем искрен.

— За кого още работите?

— За кого още? Какво имате предвид?

Никълс се опитваше да печели време, докато умът му трескаво търсеше убедителен отговор. Харват беше наясно с това. Човекът не беше от службите. Дори и най-неопитният агент, работещ на терен, щеше да бъде по-добре обучен. Никълс беше цивилен.

Харват погледна към Трейси и нареди:

— Очевидно се налага да убедим господина, че трябва да ни вземе насериозно. Запуши му устата. Не искам някой да го чуе как пищи, докато го обработвам.

Никълс се стресна и започна са се мята, като се опитваше да извърне глава и да види какво прави Трейси зад гърба му.

— Не, не, не. Моля ви, не ме наранявайте — извика той. — Работя за Белия дом.

Човекът сведе очи от срам за признанието си и Харват даде на Трейси знак с ръка да не му запушва устата.

— Искате да кажете, че работите частно за президента.

Никълс го погледна, но не каза нищо.

— В портфейла ви имаше картичка с номера на гласовата му поща.

— Откъде знаете?

— Знам — отвърна Харват — защото малцина имат този номер и аз съм един от тях.

— Работите за президента? — попита Никълс.

— Работех. Вече не.

— Тогава за какво е всичко това?

— Вие ще ми кажете.

— Не мога — отвърна Никълс.

— Тогава ще кажете на френската полиция.

— И на тях не мога да кажа.

Харват изду бузи, после бавно изпусна въздух:

— В такъв случай здравата сте загазили.

Умът на Никълс работеше на бързи обороти в търсене на изход от трудното положение.

— Обадете се на президента — каза той. — Той ще поръчителства за мен. И ще ви каже да ме пуснете.

— Не се съмнявам — подсмихна се Харват. — Само че аз и приятелката ми винаги се стараем да се подсигурим. Ще трябва да обясните на французите, че не сме знаели нищо за бомбата.

— Ако ме пуснете — каза умолително Никълс — президентът ще ви помогне. Можете да ми вярвате.

— Сигурен съм, че можем да ви вярваме — каза Харват, като се вгледа изпитателно в лицето му и разбра, че човекът е искрен. — Но не знам дали мога да вярвам на президента.

— Значи ще ме предадете на френската полиция, само за да се спасите?

— Нека да помисля — отвърна Харват и се замисли. — Да, ще го направим. — Обърна се към Трейси. — Край на разговорите с този приятел. Дай ми телефона. Предпочитам да рискувам с френската полиция. Освен това нямаме какво да крием.

— Правите голяма грешка — умолително каза Никълс.

— Съжалявам, професоре — Харват започна да набира номера. — Дадох ви шанс.

Никълс опита друга тактика. Спомни си как президентът му беше дал номера си и му беше казал, че ще направи голяма услуга на народа си. Накрая му хрумна нещо. Погледна към Харват и каза:

— Щом сте бил толкова близко до президента, че да ви даде този номер, значи сте човек, на когото е имал доверие, и който силно обича родината си.

— Все още е така — отвърна Харват и превключи на френски, като говореше на някого по телефона.

Никълс изпадна в паника. Ако го предадяха на френските власти, това щеше да е краят. Трябваше да избира — или да разкаже всичко на човека пред него, или да го запази за френската полиция, която щеше доста да се заинтересува. Молеше се на бога решението му да е правилно.

— Спрете. Ще ви кажа всичко. Само затворете телефона.

— Давам ви пет минути — каза Харват, затвори безжичния телефон и погледна към Никълс. — Надявам се да си струва.

Никълс почака да разхлабят шнуровете, с които беше вързан, но тъй като това не стана, заговори:

— Президентът ме нае, за да разоблича радикалния ислям.

Харват погледна към Трейси с усмивка и после обратно към Никълс.

— Шегувате се.

Никълс поклати глава.

— И как би могъл един професор по история да се бори против тероризма?

Никълс тъкмо щеше да отговори, когато прозорецът на хотелската му стая се пръсна с трясък на хиляди парчета.