Брад Тор
Последният патриот (63)

Глава 63

Айдън Озбек седеше в дома си на изгасено осветление в компанията на бутилка „Мейкърс Марк“. Това беше един от най-лошите дни в живота му.

Огнестрелната рана на Расмусен беше по-сериозна, отколкото си мислеше. Без турникета към панталоните му щеше да изгуби твърде много кръв и имаше късмет, че все още е жив.

И след това Стефани Уитком. Гърлото й беше прерязано от ухо до ухо. Когато я намери, тя беше вече мъртва и не можеше да направи нищо за нея. Тялото й лежеше на задната седалка на пикапа му, завито с одеало, докато караше Расмусен към най-близката болница, зарязвайки го в студа на входа на Спешното отделение.

Расмусен щеше да направи същото, ако беше на негово място. По-добре беше само единият от тях да се компрометира и да се налага да обяснява как се е стигнало до огнестрелната рана. Освен това имаше опасност някой да открие тялото на Стефани Уитком в деналито.

Брус Селек, директорът на Националната секретна служба, изпадна в бяс, когато Озбек му се обади и му обясни защо трябва да се види с него в Ленгли, колкото може по-скоро. Когато му разказа какво се е случило, Селек едва не го разкъса на парчета. И заслужено. Озбек беше превишил правата си и последствията бяха ужасяващи. Един агент беше мъртъв, друг в болницата, а провалът на импровизираната операция здраво щеше да раздруса цялата агенция.

Всъщност провеждането на операции на територията на Съединените щати беше абсолютно забранено. Няма значение какъв беше залогът. Озбек се беше издънил както никога досега.

Агенцията трябваше да даде някакво обяснение на болницата за огнестрелната рана на Расмусен, за да избегне разследване, да потули по някакъв начин убийството на Уитком и да реши какво да прави с тялото й. Тя все пак имаше семейство, приятели. Не можеше просто да изчезне. Освен това ЦРУ не обичаше да си върши работата по този начин.

Селек сам разпита Озбек и след това изпрати „ненужния му задник“ у дома, заповядвайки му да не се връща на работа, докато Агенцията не реши какво да прави с него. И това като че ли не беше достатъчно, защото когато се прибра у дома, Озбек получи съобщение по гласовата си поща от ветеринарния лекар. Шелби най-накрая бе отстъпила пред болестта и си беше отишла. Озбек беше съкрушен.

Макар да нямаше какво да направи за кучето си, поне не искаше то да умре без него. Беше постъпил егоистично, оставяйки го да се мъчи толкова дълго. Трябваше да сложи край на страданията му още преди дни, ако не и преди седмици. И макар да знаеше, че е повърхностно в този момент да мисли за смъртта на кучето си, болката по него подсилваше кошмара от смъртта на Стефани.

Шокът от преживяното започваше да отслабва и той нямаше никакво намерение да се справя с вината за убийството й сам. Точно затова бутилката „Мейкърс Марк“ стоеше на масата пред него. Вече беше преминал през първата фаза на скръбта — отричането. Мисълта „Това не може да е вярно“ пробяга многократно през ума му, докато караше тялото на Стефани Уитком към Вирджиния.

След това дойде фазата на гнева. А Озбек я владееше до съвършенство. Той имаше много гняв у себе си и не го пестеше. Насочваше го в грешна посока, знаеше това, и Селек едва не го фрасна в лицето, за да го накара да се гневи сам на себе си.

От гнева премина към третата фаза — пазаренето, но дори и сделката му с Бог имаше отмъстителен оттенък. Озбек Му предложи всичко, което поиска, стига да му даде възможност да си уреди сметките с Матю Дод. Докато пиеше третата си чаша, вече беше станал много красноречив, и разпалено убеждаваше Бог, точка по точка, защо трябва да му позволи да убие едно животно като Дод. В този момент звънна телефонът. Обаждаше се един от колегите му на име Биърд.

— Звучиш ужасно — каза Биърд. — Да не те събудих или нещо такова?

— Нещо такова — отвърна Озбек. — Какво има?

— Две неща. Сложихме „примки“ на имейл-акаунтите на Марван Халифа, както беше поискал, и току-що се натъкнахме на съобщение.

Озбек остави чашата си.

— Входящо или изходящо?

— Изходящо.

— Значи е жив.

Биърд направи пауза.

— Това е второто нещо. Италианците са идентифицирали тялото на Халифа по стоматологичните данни, които им изпратихме. Той е мъртъв. Те са категорични в това.

— Тогава какъв е този имейл? — попита Озбек.

— Някой изглежда го използва, представяйки се за него.

— Как по-точно?

— Халифа очевидно е имал някаква среща в Конгресната библиотека, насрочена за понеделник. Онзи, който се представя като Халифа, е преместил срещата за утре в Анаполис.

— Сигурен ли си, че това не е имейл, който е бил написан по-рано и по някакъв начин изпращането му е било забавено?

— Абсолютно. През последния час е имало две размени на съобщения.

— С кого контактува той? — попита Озбек.

— Антъни Никълс.

Това трябва да е Дод, помисли си Озбек и стана толкова рязко, че едва не преобърна масата. Представя се за Халифа, за да може да стигне до Никълс.

— Знае ли някой друг за това?

— Не — отвърна Биърд. — Никой друг освен теб.

— Нека така да остане — нареди Озбек.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще видя — каза той. — Просто ми изпрати копия на всички съобщения.

— Веднага — отзова се Биърд.

Озбек затвори телефона и зави капачката на бутилката бърбън.

Неведоми са пътищата Божии, помисли си Озбек, но и мълниеносни. От Него би излязъл изключителен агент на ЦРУ.