Брад Тор
Последният патриот (45)

Глава 45

ПАРИЖ

Дод намери управителя на джамията „Билал“ в кабинета му.

— Полицията ще дойде всеки момент! — изкрещя той на френски, когато убиецът влезе в кабинета му с ритник.

— Да — отвърна Дод, затваряйки вратата след себе си, — но не и преди да съберат достатъчно голям отряд. Вашият квартал, между другото, няма много добра репутация. Полицията се страхува да припарва тук, точно както и всеки друг.

Намир Ауад погледна оръжието на неканения гост.

— Какво искаш?

— Какво търсеше американецът тук?

— Какъв американец?

Дод извади заглушителя изпод ризата си и започна да го завинтва към дулото на пистолета си.

— Какво търсеше той тук? — повтори убиецът.

— Не знам за какво говориш — заекна Ауад.

Дод не обичаше да го лъжат. Той вдигна своя „Хеклер & Кох“ и стреля в стената, точно над главата на управителя на джамията.

— Кажи ми защо американецът е идвал тук или следващият ми изстрел няма да бъде в стената.

Ауад се вгледа в черната брада на мъжа, дрехите му и характерната ислямска шапчица.

— Ти приличаш на мюсюлманин.

— И съм такъв.

— В такъв случай не можеш да ме застреляш — заяви Ауад. — Забранено е мюсюлманин да убива друг мюсюлманин.

За момент Дод се замисли за жена си и детето си и си представи смъртта им. Очите му станаха студени.

— Онзи, който помага на неверник, вече не е мюсюлманин — каза той.

— Не съм помагал на никакви неверници — възрази управителят.

— Разкажи ми за Рене Бертран.

Погледът на Ауад се насочи нагоре и вдясно.

— Не познавам такъв човек.

Дод вдигна пистолета си, преди още другият да е доизрекъл лъжата си, и простреля рамото му.

Ауад изрева от болка и притисна раната с ръка. Секунди по-късно върху пуловера му започна да расте тъмно влажно петно. Той дръпна ръката си и едва не припадна при вида на кръвта.

— Американецът дойде за книгата — изплака управителят. — Той дойде за книгата.

Отговорът му изненада наемния убиец:

— Бертран е оставил книгата при теб?

— Моля те, трябва да повикам линейка — примоли се Ауад.

— Ще имаш нужда от катафалка, ако не отговориш на въпросите ми — заплаши го Дод.

— Книгата ми беше дадена за съхранение от нейните собственици.

— Искаш да кажеш от хората, които я откраднаха — поясни убиецът.

Управителят на джамията кимна енергично. Той губеше много кръв и не искаше да бъде прострелян отново.

— Моля те, нуждая се от линейка! — повтори Ауад.

Дод не му обърна внимание. Беше погълнат от собствените си мисли. Убиецът не можеше да повярва, че книгата е била в джамията през цялото време. Само ако знаеше!

— Ние щяхме да ти платим много повече за тази книга.

Ауад беше объркан.

— Вие?

— Да, глупако — извика убиецът и отново вдигна пистолета си. — Кой беше той? Как Бертран е установил контакт с него? Трябва да имам тази книга.

Ауад започваше да се унася.

— Вече я няма. Американецът я открадна — каза той, сочейки дървената кутия върху шкафа.

Убиецът тръгна в указаната посока.

— Моля те — простена Ауад. — Позволи ми да повикам линейка.

— Мълчи — отсече Дод.

Той отвори капака и погледна вътре. Един старинен том лежеше върху старо парче плат. Корицата беше грапава и избледняла.

Дод разбираше от много неща, но редките книги не бяха едно от тях. Помнеше само какво му беше изпратил Рене Бертран по електронната поща. Когато отвори „Дон Кихот“ и разгърна първите няколко страници, не разбра за какво говори управителят на джамията. Изглеждаха същите като онези, които бе видял.

Но след като прелисти още няколко, разбра какво се беше случило. Първите няколко страници бяха залепени, вместо да бъдат пришити към тома. Книгата беше фалшива.

— Глупак — изрева той и се обърна с лице към Ауад.

Управителят на джамията отвори уста да отговори, но разяреният убиец изпрати в нея четири приглушени изстрела.

Матю Дод почака, докато дишането му се успокои, сетне избърса всички повърхности, до които се беше докосвал. Излезе от кабинета, сетне от джамията и се спря на улицата.

Омар беше виновен за това, за всичко това. Ако беше го послушал още в началото, въпросът с книгата щеше да бъде вече приключен.

Заваля студен дъжд, но той не можа да охлади гнева на Дод. Никълс и хората му бяха сложили ръка на книгата. Убиецът можеше да обвинява, когото си поиска, но в крайна сметка, той се беше провалил и вкусът на провала никак не му харесваше, особено когато залогът беше толкова голям.

Тръгна надолу по улицата. Трябваше да се овладее. Беше толкова погълнат от яда си, че почти пропусна да види тъмносиния опел, който профуча покрай него. Вътре имаше двама мъже, които приличаха на северноафриканци.

Решавайки, че мъжете и колата не представляват заплаха за него, той не им обърна внимание и отново се замисли за книгата.

Малко по-нататък опелът зави зад ъгъла и изчезна от погледа му.