Брад Тор
Последният патриот (21)

Глава 20

БЕЛИЯТ ДОМ

Президент Джек Рътлидж току-що беше привършил със сутрешния си брифинг, когато главата на началника на кабинета му, Чарлз Андерсън, се показа на вратата на Овалния кабинет.

— Саудитският престолонаследник^[1] иска да говори с вас по телефона, сър — каза той.

— Имаш ли представа какво иска? — попита президентът, сетне мина зад бюрото си и седна на стола.

— Не, сър. Да му кажа ли, че ви няма?

— Не, ще приема разговора.

Андерсън излезе и Рътлидж вдигна телефона.

— Добро утро, ваше височество.

— Добро утро, господин президент — отвърна престолонаследникът Абдула бин Абдул Азиз от двореца си в източната част на Рияд. — Благодаря ви, че приехте разговора.

— Разбира се, ваше височество. За нас винаги е удоволствие да чуем приятелите си от Саудитска Арабия.

— Надявам се, че вие и дъщеря ви Аманда сте добре?

— Да, добре сме — отвърна Рътлидж, който помнеше обичая на арабите да се поинтересуват от здравето и благосъстоянието на събеседника си и семейството му, преди да заговорят по работа. — Как сте вие, как е семейството ви?

— Всички са добре, благодаря.

— Радвам се да го чуя.

— Господин президент — каза принцът. — Мога ли да бъда откровен с вас?

— Разбира се — отвърна Рътлидж.

— Научих, че търсите нещо, което не ви принадлежи.

Рътлидж изчака принцът да продължи, но тъй като той мълчеше, попита:

— Бих искал да бъдете малко по-конкретен, ваше височество.

— Господин президент, ислямът е една от трите големи религии. Той носи успокоение и утеха на милиард и половина души по света. Тревожа се, че може би се опитвате да разклатите вярата на тези хора.

— И как, по-точно, се опитваме да го направим? — попита Рътлидж.

— Не говоря за Америка като цяло — поправи го саудитският лидер. — Имам предвид конкретно вас, господин президент. Вас и личната ви вендета срещу миролюбивата ни религия.

Президентът си напомни, че разговаря с държавния глава на чужда страна, която активно пропагандира и финансира радикалната уахабитска идеология, възприета от множество терористи по света, но все пак си оставаше държавен глава.

— Няма никакво загубено откровение на Мохамед, господин президент.

Рътлидж не можеше да повярва на ушите си. Откъде, по дяволите, саудитците знаеха какво търси?

— Добре, че ми казахте, ваше височество. Благодаря.

— Саудитска Арабия винаги е била добър приятел на Съединените щати — гласът на принца прозвуча предупредително.

Е да, как не. Президентът не му отговори, въпреки че много му се искаше да му „благодари“ за петнадесетте терористи, изпратени от саудитците на 11 септември, безбройните саудитски граждани с изтекли визи в Америка, арестувани и обвинени в тероризъм, и още безброй примери, които говореха, че Саудитска Арабия е всичко друго, но не и приятел на Съединените щати. Докато Америка се нуждаеше от саудитския нефт, трябваше да се отнася любезно със Саудитска Арабия.

— Америка цени приятелството на страната ви, ваше височество. Мисля, че са ви информирали неправилно.

Престолонаследникът издаде звуци на неодобрение.

— Източниците ми са абсолютно надеждни. И предупреждението ми, господин президент, е съвсем сериозно. Ако желаете доброто на нашите два народа, ако желаете доброто на Америка и милиард и половина мюсюлмани по света, ще преустановите безплодните си търсения. Загубеното откровение на Мохамед е просто една приказка, нещо като чудовището Лох Нес за ислямския свят.

Чудовище, наистина, помисли си президентът, и щом принцът си беше направил труда да се обади и да му даде такъв „приятелски“ съвет, значи той и Антъни Никълс се приближаваха до целта. И колкото повече се приближаваха, толкова по опасно щеше да става.