Брад Тор
Последният патриот (64)

Глава 64

Харват се върна в „Бишъпс Гейт“ и намери професора в кабинета си.

— Още ли не спиш? — попита той.

— Има много работа за вършене — отговори Никълс и кимна по посока на кафявия плик и меката брезентова чанта, които Харват носеше.

Харват се приближи до бюрото, сложи плика отгоре, отвори чантата и извади оттам красива дървена кутия, подобна на онази, в която беше съхраняван тома на „Дон Кихот“ в джамията Билал в Париж.

Беше изработена от същата твърда дървесина и върху нея бяха гравирани инициалите на Томас Джеферсън. Харват постави и нея на масата.

— Президентът каза, че знаеш как да я отвориш.

— Една от многото тайни на Джеферсън — отвърна Никълс и се зае внимателно с кутията, забелязвайки възхитения поглед, с който Харват я гледаше. — Истинско произведение на изкуството, нали?

— Така е — каза Харват.

— Запознат ли си с магическите кутии?

— Имах такива като момче — отговори той. — Баща ми и аз дори сами изработихме няколко. Но нищо подобно на тази.

— Какъв човек беше той? — попита професорът, отключвайки междувременно един от скритите механизми, след което се насочи към следващия.

Харват се усмихна.

— Корав като скала. Но аз и майка ми знаехме, че ни обича… много.

— Починал ли е?

— Преди много време — отвърна Харват. — Скоро след като завърших гимназия. Той беше инструктор на морската пехота. Загина при злополука по време на учение.

Професорът вдигна поглед от кутията.

— Съжалявам.

— Аз също.

Секунди по-късно Никълс натисна инкрустираните инициали и отвори капака. Отвътре кутията беше обшита с кадифе и в нея беше подобния на колело кодиращ механизъм на Томас Джеферсън.

Никълс го извади, постави го благоговейно на масата до тома на „Дон Кихот“ и подаде кутията на Харват, за да я разгледа.

В продължение на няколко минути и двамата мъже мълчаха. Накрая Харват наруши мълчанието.

— Значи вече имаш всичко, което ти е нужно. Оттук нататък би трябвало да е вече просто — каза той, връщайки кутията на професора.

Никълс се засмя.

— Изминахме дълъг път, но съм научил, че нищо около Томас Джеферсън не е просто. Наричат го най-големият американски сфинкс и това е най-доброто определение за него, което някога съм чувал. Същият автор прави и находчивият коментар, че когато се вгледаш в лицето на Джеферсън върху монетата от пет цента, той винаги гледа малко вляво. Факт, който лично мен като демократ ме изпълва с гордост.

Този път се засмя Харват. Макар обстоятелствата, при които се срещнаха далеч да не бяха идеални, той беше започнал да харесва професора.

— Нещо ново за Трейси? — попита Никълс.

Харват поклати глава.

— Нищо.

— Съжалявам, че въвлякох и двама ви в това.

— Нямаш вина. Важното сега е да разшифроваш кода на Сфинкса — каза Харват, усмихнат. — Ако той наистина се е натъкнал на липсващи текстове от Корана и тези текстове могат да помогнат на умерените мюсюлмани да реформират исляма, ние трябва да ги намерим.

— Като говорим за това — каза Никълс, — получих имейл от Марван Халифа.

Пак това име, помисли си Харват. Макар президентът да беше гарантирал за него, той си имаше своите съмнения.

— Какво иска този човек?

— Току-що се е върнал от Европа, където работеше по един проект. Трябваше да се срещнем в понеделник в Конгресната библиотека, за да обединим усилията си, но Марван смята, че е попаднал на нещо интересно в проучването си и иска да се срещнем още утре.

Харват стана неспокоен.

— Къде?

— Точно там е проблемът. Марван се безпокои, че някой го следи и не иска да дойде във Вашингтон. Не смее дори да се прибере в дома си. Отседнал е в някакъв хотел и иска да се срещнем някъде наблизо, защото познавал района и там се чувствал по-спокоен.

— Къде е това място?

— Анаполис.

Харват познаваше Анаполис доста добре.

— Къде по-точно?

— Съвсем в стила си — каза Никълс — и не без чувство за хумор, Марван избра място, богато със своя исторически символизъм.