Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (70)

Глава шеста

Разгласяването на състезанието започна със слухове, че може би ще има такова. Това премина в предсказания, че ще бъде отменено. Шумната реклама продължи до момента, в който дубльорът, запитан без заобикалки в една национална телевизионна дискусия — „Цял ден е полунощ“ на Дони Фартсън — свенливо обяви, че има желание да се състезава, за да покаже новото си гориво.

Светкавични заглавия по вестниците!

Два дни по-късно, когато това събитие вече бе отишло на страница трета, се появиха нови заглавия на първа страница. Взирах се в тях мрачно:

ГЕНИАЛНОТО ХЛАПЕ ПРЕДИЗВИКВА СВЕТОВНИТЕ АВТОМОБИЛНИ СЪСТЕЗАТЕЛИ

С увереността, която би могла да се очаква от това блестящо олицетворение на американската младеж, Гениалното хлапе каза:

— Мога да ги разбия!

Скромният младеж после добави:

— Аз съм по-добър от всеки от ония некадърници.

Всичко продължаваше, вестник след вестник. На следващия ден по радиото и телевизията започнаха да се появяват нови реклами. Състезанието щеше да се състои след две седмици на пистата в Сприйпорт под патронажа па Американската автомобилна асоциация и Международната асоциация за състезания.

След още два дни започнаха да се появяват надписи, спускани от самолети. В телевизионните дискусии започнаха да интервюират експертите по автомобилни състезания. В печата имаше изобилие от предсказания на познавачи.

След още два дни продажбите на билети вероятно не са били достатъчно масови, защото по искане на обществото състезанието стана дерби по отстраняване и състезание по комбинирана издръжливост.

Терминът не ми беше известен. Какво беше дерби по отстраняване? Разбрах много бързо. Колите се блъскаха и бутаха една друга, докато останеше само една, способна да се движи със собствена мощност.

Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Но когато всеки спортен коментатор и новинар продължаваше да твърди, че състезанието ще бъде истинска проверка на издръжливостта на новото гориво, отново започнах да се притеснявам. Нямаше нищо нередно с издръжливостта на Хелър.

Гласността за състезанието продължаваше. Но другата гласност също напредваше.

„Дърт илюстрейтид“ предлагаше сто хиляди долара награда на всеки, който би могъл да отгатне какво е новото гориво.

Появи се нова игра, наречена „Гениалното хлапе“. Беше компютърна игра и веднага започна да се продава във всички дрогерии. Който спечелеше, трябваше да носи очила.

Гениалното хлапе — дубльорът — скромно отклони покана за закуска в Белия дом, като каза:

— Твърде съм зает, за да си губя времето с дреболии.

През целия този ураган от реклама Хелър просто продължаваше да работи. Той постави двата контейнера за кислород и водород. Направи каналите, които щяха да регулират притока на газове. Направи лоста, който щеше да вкарва регулирани количества гориво. Очевидно възнамеряваше да използва голямо парче асфалт. Оформи втулката и закрепи всичко на стария двигател. Запали го и кара така около час. Изглежда работеше великолепно. Значи така имаше един час по-малко, преди саботираната част да спре да работи. После той постави двигателя в Кади-то и го покара около половин час. Още половин час по-малко. Може би вече само пет часа и половина? Той очевидно не си даваше сметка, че работи с повредена част. Това беше едната надежда.

След това извади всичкото стъкло от Кади-то и завари две временни подвижни прегради.

Изглеждаше толкова спокоен, докато обикаляше наоколо и си вършеше работата, че от тревога ми пресъхна устата. Дали знаеше нещо, което аз не знаех? Помислих. Може би Мадисън знае нещо, което аз не знам. Отидох до „Мес стрийт“ № 42. За малко да ме стъпчат. Мадисън тичаше наоколо и даваше нареждания на трима различни човека едновременно, а когато седнеше, говореше по три различни телефона едновременно. Каква ангажираност! Той дори не погледна към мен, когато му извиках.

Същия следобед влязох в офиса на Бери. Той бе в рядко добро настроение. Беше толкова нетипично за адвокат от Уолстрийт, че си помислих, че е пиян. Но той каза „не“ — просто бе прекарал цели две нощи, без да се скара с жена си.

— Не се ли притеснявате за другото нещо? — попитах аз.

— Мис Пийс? О, по дяволите, не, Инксуич. Тя надува корема всеки път, като се завърти насам. Човекът винаги си мисли, че той го е направил, а това, разбира се, е невъзможно, но набързо я кара в клиниката за аборти, понякога даже без да е бременна. Този път беше момчето от асансьора. Не, не се притеснявам за това.

— Не, не! — извиках аз. — Другото нещо!

— Няма да има никакъв проблем, Инксуич. Казах му много сериозно да се отърве от госпожица Ашес веднъж завинаги, така че той й купи сухопътна яхта за половин милион долара, истинска красавица. И кой знае, тя може съвсем неочаквано да продаде вилата си в Хеъри Таун и да тръгне на пътешествие и може би повече няма да видя тази натрапница „бибичка“. Вече мога да не се притеснявам за нея. Всъщност днес нямам нито една грижа. Рядък ден. Трябва по-често да има такива дни в календара на съда.

— Ами Мадисън? — попитах заплашително.

Всъщност той се разсмя. Точно така. Вероятно първият и последен път, но той действително се разсмя. Нещо като сухо „ха-ха-хи“.

— Инксуич — каза той, — когато имаш толкова опит с Мадисън, колкото мен, това е последното, за което ще се тревожиш. Нямам и най-малката представа какво е замислил, но мога да ти гарантирам, че има за какво да го наричат Дж. Чуруликащото Куку. Та какво мога да направя за теб?

Мислех бързо. Имах си работа с некомпетентни безпогрешни некадърници. Какво ще стане, ако всичко това се обърка? Какво ще стане, ако Хелър наистина спечели? Уф! Ще стане най-известният човек на планетата! С Роксентър и Ломбар ще е свършено, независимо дали се познават или не!

— Можеш да ми дадеш адреса на Фаустино Наркотичи — казах аз.

— Разбира се — каза той и бързо го написа, заедно с телефонния номер.

— Има го и в жълтия телефонен указател като корпорация „Семейни консултации — «Тоутъл Кънтрол»“^[1]

Той бутна към мен картичката. Оставих го с щастливия му ден.

Озовах се пред великолепна нова многоетажна сграда в Бауъри^[2]. Цялата беше от тъмно стъкло и хром. Помислих си, че съм сгрешил мястото и за малко да не изляза от таксито.

— Разбира се, че това е сградата на бандата на Наркотичи — каза шофьорът някак натъжен, че познанията му за Манхатън бяха поставени под въпрос.

— Не виждаш ли Съдебната палата на САЩ и Дирекцията на полицията ей там? А нагоре по онази улица — федералната сграда? Това място преди беше бедняшки квартал, но сега вече прилича на нешо. Това ще ти струва още пет долара за екскурзовод.

Великолепният надпис „Тоутъл Кънтрол“ беше изписан ветрилообразно в чудесна дъга. Във фоайето имаше стенописи на американски флагове, отразяващи еволюцията на САЩ от Бетси Тревата — спокойно шиеща първия флаг с цигара от марихуана в усмихната уста — и после с очарователни малки фрески се изобразяваше как звезда след звезда се добавят съответните наркотици за всеки един щат. Очевидно американската история основно се базираше на наркотиците. Стенописите свършваха на петдесет и четвъртата звезда, където бе изписана и датата на стенописа. Имаше една група ученици на посещение с екскурзовод, но аз си пробих път между тях.

На информационното гише попитах за Фаустино „Примката“ Наркотичи и едно чаровно сицилианско момиче излезе директно иззад бюрото и лично ме поведе в нещо, което мислех за асансьор, докато се затвори плъзгащата врата. Когато останахме насаме, тя натисна нещо, което приличаше на табло с копче за стоп и моята част от пода внезапно се отвори.

Полетях надолу като ракета! Парашут!

Нестабилно се спрях на дъното и се озовах срещу доста голямото дуло на един „Бернадели“ модел 80, калибър 380 — автоматичен пистолет със седем патрона. Лицето над него беше много тясно и сицилианско.

Някой зад мен измъкна моя „Колт Питон“ от кобура на рамото ми и го ръга в гръбначния ми стълб. Друг сицилианец дотърча и ми измъкна портфейла и документите ми.

— О, да го „бибип“ — каза той, — само някакъв си агент от ФБР.

— Един „бибип“ тъп федерален агент — каза сицилианецът с „Бернадели“. — Да се приближи до метален детектор с патлак в себе си! — Той махна с ръка на другите да се отдалечат: — Ти нов ли си или кво? Можехме да те гръмнем! Не видя ли тоалетната? Там си проверяваш бибипаното оръжие.

Върнаха ми документите и портфейла, след като взеха четиристотинте долара от него, за да им платя за затрудненията.

— Ся кво искаш? — попита сицилианецът с оръжието. — Да изплашиш Анджелина до смърт. Нямаш ли никво чувство за благоприличие? Времето за среща с федерални свърши. Два часът. Ако искаш да видиш някой служител, трябва да дойдеш преди два часа. Зелен — каза той на другите двама.

— Искам да видя господин Наркотичи — казах аз учтиво. — Сигурен съм, че не го водите като служител.

— Не, „бибип“. Той е саро di tuti capi и не го забравяй. За кво искаш да го видиш?

— Господин Бери ме изпрати — казах аз.

Той се обърна към един компютър, натисна го и се появи празен екран.

— О, бибип — каза този, който ми беше взел оръжието. — Ей това е добър патлак. Чистак нов — върна ми го.

Мъжът, който ми беше взел четиристотинте долара, също ми ги върна.

— Е, извинявай, че те нарекох зелен — каза този с „Бернадели“-то, като нервно го дръпна настрана.

Той отиде до някакъв вътрешен червен телефон.

Вдигна слушалката. Каза:

— Бихте ли казали на господин Наркотичи, че тук имаме един посланик на Бери под прикритието на федерален агент?

Отведоха ме до вратата на друг асансьор и след малко летях нагоре.

Един млад мъж, който приличаше на реклама за дрехи в „Екзекютив мегъзин“, ме посрещна на асансьора. Придружи ме вежливо през една огромна банкетна зала, украсена с кошници с пари и голи брюнетки, които ги държаха. Значи това беше мястото, в което официалните лица на Ню Йорк получаваха парите си всяка съботна нощ! В дъното на залата имаше голяма врата. Той леко ме бутна вътре.

Беше голям офис със стенописи на Сицилия. Топла изкуствена слънчева светлина изпълвайте стаята. Под един сенчест купол седеше много дебел мъж, чиито пръсти изглеждаха метални от пръстени. Той стана и се поклони. Очевидно това беше Фаустино. Беше толкова дебел, че човек трудно можеше да види очите му.

— И как е моят добър приятел господин Бери? — попита той.

— Много добре — отвърнах аз. — Днес е особено щастлив.

— Сигурно има много трупове около него — каза Фаустино. — Аз, аз съм само дребна риба. Бери, той действа в цели държави! Цели населения. Седни. Искаш ли пура?

Нямаше никакво място за сядане, но беше мило от негова страна да ме покани. Пресякох всичките италиански встъпления. Минах на италиански, за да го накарам да се почувства у дома си.

— Просто имам нужда от двама снайперисти. Само за един ден.

— Коя дата? — каза той, като с лекота превключи на друг език. Казах му.

— О, не знам — каза той. — Много натоварена дата. Но не беше необходимо да идваш чак дотук за това. Трябваше само да се отбиеш в отдел „Личен състав“ на 50-ия етаж.

— Мисля, че господин Бери искаше някой да се погрижи за здравето ти — казах аз. — Нещо коментираше, че напоследък изглеждаш доста безгрижен.

Той сякаш пребледня. Набързо надраска нещо на някаква картичка. Изглеждаше много доволен да види, че си тръгвам.

В отдел „Личен състав“ един очарователен млад мъж изслуша молбата ми.

— Тази дата — каза той с отработен акцент, — е препълнена. Това не е ли денят на дербито по отстраняване и издръжливост в Сприипорт? Да, така е.

Е, не разбирам…

Дадох му картичката от Фаустино. Той незабавно започна да натиска компютри, сякаш се опитваше да им направи дупки в клавиатурата. Истински разстроен, каза:

— Не мога да намеря двама наемни убийци за тази дата!

— Аз моля само за снайперисти — казах. — Просто обикновени снайперисти, които са добри стрелци.

Той отново се върна към компютъра. С облекчение намери двама. Казах му къде трябва да се дойдат и как. Защото си бях направил точни планове.

Той обеща, че ще бъдат там.

Върнах се във фоайето. Спрях на информационното гише.

— Много съжалявам, Анджелина — казах на момичето, — нямах намерение да те изплаша. — Не беше типично за мен, но исках отношенията ми с тези хора да са добри. Тя беше доста красива.

— Извинете, сър — каза тя, — но моля ви, измитайте се от фоайето. Пак задействахте всички детектори за оръжие!

Тръгнах си. Като стана въпрос за оръжието и понеже бях едновременно възпитаник на Апарата и предпазлив по природа, влязох в едно точно копие на бар в Бауъри от старите времена, който, предполагах, беше там заради туристите. В една кабина проверих „Колт Питон“. Разбира се, онзи „бибип“ беше пъхнал зад гърба ми един експлозивен куршум в затвора точно пред пълнителя. Изтеглих го внимателно и го изхвърлих в един плювалник. Точно тогава си дадох сметка, че човек не бива да се доверява твърде много на мафията, макар тя да организираше много неща в страната. Ако се бях опитал да убия Фаустино, пистолетът щеше да избухне в ръката ми. Те не бяха честни.

Но аз бях постигнал онова, за което бях дошъл. Ако Хелър спечели състезанието, ще си тръгне от него на крилца!

Даже ако карбураторът ми изневери, нямаше да има значение. Щях да поставя двама снайперисти със заглушители на пушките да гърмят гумите му една по една, докато не остане ни една! При условие, че дотогава вече не е стигнал до болница.

Бъди сигурен в резултата, имаха навик да казват преподавателите ни.

И Мадисън, и Бери може да са луди, но аз все още бях с всичкия си.

Самата мисъл за Хелър, който ще успее след всичката тая реклама, беше оскърбление за душата ми.

Един самолет теглеше огромен надпис над Батъри и съветваше всеки да гледа как Гениалното хлапе се състезава в събота, само след десет дни.

Тая измет нямаше да го види как побеждава. Исках да съм сигурен в това!