Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (28)

Глава първа

На следващия ден проявих глупостта да ида през тайния си офис в хангара. Целта ми в действителност беше да видя дали работи алармената система.

Възнамерявах да проведа една тренировка. Сега, когато Хелър подозира, че сме отишли да го убием, най-добре да сме подготвени в случай на негова атака.

Фахт бей беше в хангара. Казах му, че искам да направя тренировка. Той не се съгласи, защото щяла да прекъсне работата на всички. Тъкмо се опитвах да му обясня, че сме застрашени от Хелър, когато капитан Стаб, като видя как размахваме юмруци един срещу друг, дойде при нас.

Мислех, че антиманкото ще застане на моя страна и ще ме защити. Но той беше в много кисело настроение. Не обърна никакво внимание за какво говорим.

Капитан Стаб каза:

— Заплашен съм от въстание на екипажа!

Фахт бей не искаше да има нищо общо с въстания и бързо се изпари, доколкото е възможно да бърза дебелото му туловище. Остави ме сам със Стаб.

— Ти си добър офицер, Грис, ако изобщо има такова нещо като добър офицер. Но не можеш да пъхнеш под носа на някой нещо вкусно и после да кажеш — не, няма да го ядеш. Така не е хубаво. Обеща им да убият този имперски офицер, а после го отлагаш, просто ей така. Това срина духа. Освен това, не е честно.

— Какво мога аз да направя?

— Те отстояват правата си. Ако не получат исканото, не мога да отговарям. Така че най-добре да се съгласиш с исканията им.

— За какви права става въпрос?

— Да могат да пиратстват, естествено.

— Виж какво — казах аз. — Хайде да бъдем разумни. Тези пилоти убийци стават доста нервни, когато влекачът е във въздуха.

— О, това ли — каза Стаб и с лекота отхвърли с жест на дебелата си ръка влекача. — Той няма въоръжение. Не може да носи плячка. Кой ти говори за влекача.

Махна ми с ръка.

Заведе ме в малко помещение в хангара. Всъщност това беше склад, където години наред се бяха събирали боклуци и прах.

Стаб заобиколи големия хълм отпадъци. Посочи към няколко много стари, избелели от времето каси. Имаше страшно много такива.

— Знаеш ли какво е това?

Нямах ни най-малка представа.

— Това е „линеен скачач“. Докато някои други си пренебрегваха задълженията, аз не стоях със скръстени ръце и проучих как се е озовал тук. Бил е напълно разглобен и пренесен от Волтар. И — многозначително добави той, — така и не са го сглобили.

— Какво е това „линеен скачач“? — попитах аз.

— Това е страхотно чудо, ето какво е. Разработени са от волтарианската армия. Използват ги на въоръжение. Могат да повдигнат стотонов блок артилерия, да прескочат вражеската линия и да го поставят зад врага, след което да ги обстрелват в тил.

Съвсем не разбирах. Тук нямаше вражески сили, нито артилерия, която да бъде премествана.

— Мисля — каза Стаб, — че на някой в твоя отдел, може и да е на шефа ти, му е хрумнала хитрата мисъл — понякога и такива неща стават при офицерите, — че това може да се използва при пренасяне на големи количества наркотици през границите на тази планета. Взели са един от армията и са го пренесли тук на части.

— Сигурно така е станало — казах аз и огледах избелелите сандъци.

— Да — каза Стаб, — само че като повечето идеи на офицерите, с които се убиват хора и се оплескват цели операции, това няма да стане. Товарът се повдига с помощта на лъчи и се пренася. Той не е защитен от нищо и може да бъде засечен и от най-елементарния радар. Работи само в атмосфера — защитата от налягането в летателната кабина е минимална и не може да се издига много нависоко. Затова така и не са го сглобили.

— Значи е безполезен — казах аз.

— А, не — каза капитан Стаб. — Това е най-страхотното пиратско оръжие. С лъчите му мога да вдигна цяло село и да отлетя с него. Мога да повдигна цяла банка, да я обера на десет хиляди фута височина и да пусна долу боклука. Ако не носи товар, невъзможно е да го засекат. Така че не е безполезно. Направо е безценно!

Погали един сандък.

— Мога даже да измисля някакво перде, което да покрива товара и да пренасям оръжие за бунтовници. Това нещо е цяло състояние! Но така и не се е намерил един офицер, който да попита един умен и отдаден на работата подофицер какво може да се прави с тази машина. В армията пръскат оръдията с абсорбопокритие. И мисля, че това е известно в Апарата. Не го пише в указанията. В крайна сметка важен е опитът, а не знанията на теория.

Обзе ме чудно вдъхновение как да сложа край на бунта.

— Колко време ще трябва, за да се сглоби това нещо?

— Ами, разглобено е до последния болт. Ако здраво работим в свободното от хвърляне на зарове и пиене време — да речем по два часа на ден — ще ни трябват няколко месеца.

— Започвайте — казах аз. — Веднага започвайте!

— Страхотен си, Грис. Нищо, че си офицер. Ще ти покажем, че когато става въпрос за бизнес, няма равни на нас. Ако някога сглобим това нещо и то проработи, ще имаш доста приличен дял от плячката.

Тупна ме приятелски по гърба и отиде да каже на екипажа.

Олекна ми. Справих се с бунта по съвършен начин.

Но въпреки това съдбата не бе благосклонна. Едва бях влязъл в тунела, който водеше до офиса ми, когато изведнъж ме спря Фахт бей.

— Имам да ти докладвам нещо.

За бога, знаех си, че не трябва да идвам на това място.

— Трябва да ускорим производството на хероин — каза Фахт бей.

— Защо, та вие и сега работите с максимална мощност!

— Знам — каза Фат бей. — Много ми е неприятно да го кажа, но сме на загуба с една торба от двадеста и пет фунта.

— И какво — казах аз. Да ги „бибип“ тези счетоводители.

— Пазачът казва, че някой я е откраднал.

— Ами, просто не са били преброени правилно.

— Не — каза Фат бей. — Никога преди не се е случвало такова нещо, а това е трети случай за последните пет дни. Някой краде от запасите хероин и то сериозно. И то някой от базата.

— Тогава ускорете производството — нетърпеливо казах аз. По дяволите, изобщо не бях в настроение за още проблеми.

— Е, вече знаеш — каза той и ми хвърли странен поглед. — Ще ускорим производството.

И този проблем го реших.

Това ще ме научи как да се движа из хангара. Трябва да имам най-малкото бластер. Жалко, че човек просто не може да хвърли една граната върху всички проблеми, които се появяват. Толкова мислене, отгоре на всичкото това страдание, направо ме заболяваше глава.