Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (32)

Глава пета

Понеже пуловерът ми целия бе в кал, Прахд взе една бяла престилка и ме наметна.

— Искам да ви разведа из болницата, защото има проблеми — каза той.

Настръхнах. Как може да има проблеми? Аз сам бях изработил плановете. Отне ми много време.

Последвах го навън. Опашката постепенно се придвижваше в чакалнята и всичко изглеждаше спокойно.

Тръгнахме но един коридор. Операционна, не напълно обзаведена. Приемни кабинети, не напълно обзаведени. После много врати. Отделения. Огромен брой. Понечих да вляза в едно.

— Не — каза Прахд. — Пълно е.

— Вече толкова много пациенти?

— Не, не. Всички отделения и стаи са пълни с оборудване. Екипажът и аз работихме цяла нощ. Но успяхме само да сменим етикетите и да ги преместим. Тук има достатъчно оборудване и запаси, за да се поддържат няколко болници, и то години наред. Това исках да ви покажа. Нямаме място за пациенти. Всичко е заето за склад. Имам нужда от още една сграда, където само да държа оборудването. И едно голямо хладилно помещение, когато започна да изграждам култури и клетъчни банки.

Той не знаеше. Натиснах един бутон. Откри се стълбище. Заведох го долу в мазето.

Беше цял болничен комплекс, сам за себе си. Имаше и много индивидуални стаи.

 

Той беше удивен.

— Какво е това? Тайна болница под болницата?

— Точно така — казах аз. И му казах за главния план за промяна външността на гангстери и издирвани.

— Приличат на килии — каза той.

— Това е, за да могат да се чувстват като у дома си — казах аз. — Ще можеш ли да се справиш?

— О, никакъв проблем. Просто трябва да върви и горната болница.

— Тя е за прикритие.

— Но това все още не оправя проблема със складовото пространство, офицер Грис. Нито с хладилното помещение. Дори напротив, така стават още ни необходими заради повечето култури, които ще фибва да разработвам, смяната на отпечатъци от пръсти, ларинкси и така нататък.

Виждах, че се държи като муле. Качихме се горе, където си бе устроил офиса. Беше хубав офис. Имаше телефон, при това свързан. Обадих се на строи-телна компания „Мудлик“ и веднага ме свързаха с директора.

— Мисля, че едно от финансовите условия на доктора не е изпълнено.

— Разходите надхвърлиха очакванията — каза той.

— Ще ми трябва още един голям склад и хладилно помещение.

— Ако има още половин милион щатски долара, разходите ще бъдат покрити — каза той.

Боже мой, тази болница ми излизаше много скъпо!

— При същите условия — казах аз.

— При същите условия — съгласи се той.

— Направете плановете и започвайте работа.

— Ти си богат — отбеляза той.

— Но гледай ти да не станеш прекалено богат — казах аз. — Около болницата има страшно много кал.

Затворих. Е, все пак милосърдните болници си имаха добрите страни.

Сега комисионната ми ще бъде половин милион щатски долара.

Станах и се приготвих да тръгвам. Носът продължаваше да ме боли.

— Като дойдат хората от „Мудлик“, само им кажи какво искаш и гледай веднага да започват. Аз имам друга работа.

Прахд изобщо не се опита да стане.

— Не искате ли да чуете новините от Волтар? — попита той. — Знам колко присърце взимате добруването на страната си.

На хората им се говореше. Пак седнах.

— На Волтар всичко е нормално — каза Прахд. — Времето беше прекрасно, всички храсти бяха разцъфнали.

Знаех, че говори за къщата на вдовицата Таил. Застанах нащрек.

— Нали знаете, че бях започнал да работя върху вдовицата Таил — каза той. — Сигурен съм, че ще сте доволен да чуете, че работата приключи успешно още преди отпътуването на „Бликсо“.

Повече от подозрителност, отколкото от любопитство, попитах:

— Каква работа?

— Знаех, че се интересувате от къщата й, а интересът ви към нея бе очевиден. Така че, направих точно това, което вие бихте искал, офицер Грис. Проблемът се наричаше нимфомания — болест, при която мислиш само за секс.

О, боже, колко беше прав!

— Така че, като начало аз й уголемих яйчниците. Сега може да има три пъти повече оргазми, при това много по-силни.

По дяволите! Никой мъж от Нафуканите Хълмове вече няма да е в безопасност! Благодаря на небесата, че съм тук, на Земята. Но чакай. Той каза „като начало“.

— И си продължил?

— Ами да, разбира се. Тъй като сте част от прочутия род на Гирант Слахб, исках като ваш подчинен да изпълня докрай професионалните си задължения.

Чаках и очите ми все повече се свиваха. Подозрението е органичен фактор в Апарата.

— Нимфоманията — учено каза той, — често се причинява от стерилност. Затова направих преглед и както очаквах, овулацията наистина беше възпрепятствана, вследствие на което клетката не може да се отдели и да бъде оплодена. Тъй че, отстраних препятствието.

Аха. Значи е овладял положението. Ако вдовицата Таил роди дете, това ще я озапти.

Прахд щастливо се усмихваше — истински професионалист.

— Помните ли първия път, когато имах честта да се запозная с вас? Точно имахте полов акт с нея, в къщата. Е, ами аз взех малко от вашата сперма…

— Я чакай! — казах аз с внезапно притеснение. — Ти се сношаваше с нея цял ден и половина! Отъде знаеш, че не е твое?

— О — каза той и махна с ръка, — професиалната етика не ми позволява да използвам собствена сперма. — Изобрази една професионална усмивка на съжаление. — Кой целулог не знае конфигурацията на собствената си сперма? Лесно е да се определи. Както и да е, тя беше готова за овулация, макар че овулацията беше невъзможна, така че сложих една от нейните яйцеклетки в епруветка с един от вашите сперматозоиди. А ето и добрата новина. Всичко мина много успешно. И точно преди да замина, проверих със сигурност, че няма нищо друго в утробата й и вкарах вече развиващия се ембрион.

В мен се надигаше ужас на вълни. Вдовицата Таил!

— Тя знае ли чие е? — казах аз с нищожна надежда.

— О, да. Каза, че след като не може да има дете от Хелър, ще трябва да се задоволи с ваше. Тя всъщност беше много щастлива. Остават й още седем седмици. Ще бъде момче.

Ужасът ми се превърна в свирепост.

— Бях толкова благодарен за всичко, което направихте за мен — каза Прахд, — че исках да ви зарадвам. Представете си само, това ще продължи рода на вашия велик чичо, Гирант Слахб! Детето ще носи кръвта на най-прославения целулог на Волтар! Сигурно сте ли горд?

Бях стиснал юмруци.

— Никой няма да ти повярва. Няма никакви доказателства, че аз съм бащата.

— О, има — каза Прахд. — Пуснах официално медицинско свидетелство за бащинство. Не се бойте, няма да се изгуби. Направих всичко необходимо, за да не може никой да ви оспори бащинството.

О, богове и дяволи! Този беше изчадие! Попитах:

— Защо си го направил?

Най-накрая го притесних. Започна да заеква.

— Д… д… добре. Имаше и друга причина. Вие к…к… казахте, че ще п… п… подпалите онова красиво имение. Не можех да п… понеса тази мисъл. Затова знаех… знаех, че ако вие знаете… знаете, че там имате син, няма да го изгорите!

Тежко се отпуснах на стола си. О, богове, дяволи и изчадия. Този ме беше свързал с няй-голямата нимфоманка на Волтар! Може би, ако тя настоява пред властите, ще трябва дори да се оженя за нея!

Прахд някак си се съвзе.

— Това има и своите добри страни. Имението е толкова красиво. Тя ви изпраща картичка.

Бръкна в джоба и я измъкна. От едната страна имаше статуя на гола нимфа с изкусителна усмивка, Която уж криеше голотата си, но всъщност я демонстрираше най-отявлено. От другата страна бяха драснати няколко реда:

До Султан.

У-ху, къдетои да си. Аз ставам страхотна. То също. Скоро ли ще си дойдеш? Надявам се. Твоя скъпа Тайлси-Уайлси. У-ху.

Прибрах се вкъщи. Легнах в леглото и заплаках. Много жалко, че Прахд официално беше мъртъв. Иначе щях да го убия на момента.