Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (52)

Глава трета

След два дни, понеже Утанч не показваше никакви признаци, че има намерение да продължава с пътуването, прибягнах до един гениален ход. С помощта на вашингтонските таксита, тръгнах след нейната лимузина. Беше лесно да се направи: скачах в някое такси, размахвах акредитивните си писма на сенатски агент и казвах: „Следвайте онази лимузина!“, а таксиметърджията казваше: „Ох, вие, «бибипанн» ФБР-та!“ и тръгваше след лимузината.

Успях да видя доста от Вашинггон. На няколко пъти минах покрай голямата рекламна табела, която се извисява над Пенсилвания Авеню:

Реших да не купувам нищо. Но се забавлявах с идеята да отида и да намеря Стюпуиц и Молин и да им кажа като един федерален агент на друг как Хелър ги беше измамил, но тъй като подигравателния смях можеше да роди професионална ревност, която да доведе до застрелването на сенатор Туидъл и моето лишаване от документи, се въздържах.

Утанч обхождаше музеи и тем подобни. Беше лесно да я забележиш, беше толкова добре облечена и шик.

 

Един късен следобед открих лимузината, която беше спряла в парк „Потомак“. Беше почти на същото място, където Хелър беше сгащен. Дори разпознах конния полицай от парка, който го беше забелязал. Чувствах се като в старите времена.

Едно кратко разузнаване и я открих. Тя стоеше на стъпалата пред мемориала на Линкълн. Беше затъкнала пръст в устата си и гледаше на изток към великия висок обелиск на „Вашингтон Монюмент“. Есенните листа вече се носеха наоколо, а вятърът набраздяваше повърхността на дългото огледално езеро, така че монументът не се отразяваше в него. По това време на годината даже гледката не беше много за гледане. Не можех да си представя защо тя стоеше там и гледаше към паметника. Нямаше кой знае какво да се види. Просто един бял стълб. Бях на около петдесет стъпки от нея, облечен в дрехи, с които тя никога не ме беше виждала. Преследването ми беше много тайно. Тя потръпна и въздъхна. Извади пръста от устата си, обърна се към мен и каза:

— Не е ли красиво, Султан Бей?

Приближих се към нея. Вече можеше, след като ме беше забелязала. Любопитството ми се бе възбудило.

— И какво му е толкова красиво?

— Толкова висок, толкова бял, толкова твърд. — Тя постави пръста в устата си и погледна отново към Него.

Вдъхновение! Аз казах:

— Това е само 550 фута. В Ню Йорк, Емпайър Стейт Билдинг е висока 1472 фута, почти три пъти по-висока!

— Нима? — каза тя недоверчиво.

— Истина е — казах аз. — Даже има един шип на пърха.

И потеглихме същата нощ за Ню Йорк Сити. Необходим е истински гений, за да действаш в Апарата!

Отседнахме в хотел „Бентли Бъкс Делукс“, в надстройката. През петдесетте години по права линия от него се е виждала Емпайър Стейт Билдинг на юг и Сентръл Парк на север. Но не това беше хубавото: апартаментът имаше две спални! Можех да спя на истинско легло, а не на канапе във всекидневната! А това беше особено добре, тъй като очаквах да останем тук доста дълго. Вече почваше да ми върви, а сега съвсем ми потръгна!

Рано на следващата сутрин по светло, напълно освежен и без вдървени мускули по гърба, закусих и веднага щом многобройните сервитьори и камериерки изчезнаха, включих приемника и екрана. Преди да започна да действам, беше добре да хвърля един поглед към това как „бибински“ напредваше Хелър напоследък. Пламнах от гняв!

Вероятно оборудването се беше повредило пи пътя. Проверих многобройните индикатори. Всички изглеждаше наред.

Тогава си дадох сметка какво не беше наред. Реле 831 беше свързано с активатор-приемника! Той усилваше сигнала, така че можеше да бъде видян от хиляди километри. Докато не бъде изключен, няма ше да получавам образи в този район!

Къде бяха казали Рат и Търб, че са го поставили? А-ха! На телевизионната антена на Емпайър Стейт Билдинг. Излязох на терасата и погледнах на юг. Виждаше се по права линия.

Е! Нищо по-лесно. Щях да го изключа. Позвъних в офиса в Ню Йорк. Звънеше и звънеше. Никакъв отговор. Тогава си спомних оплакването на Фахт Бей, че всички бяха излезли да дирят престъпници.

Божичко. Човек трябваше да върши всичко сам. Облякох се в обикновени всекидневни дрехи, почу-мнх се дали да използвам метрото и взех такси.

Бяхме само на около двайсетина пресечки на север от Емпайър Стейт Билдинг и за нула време влязох през входа откъм 34-та улица, купих си билет и полетях нагоре до осемдесетия етаж. На асансьора му е нужно по-малко от минута, а аз оставих стомаха си на първия етаж!

Както и да е, тъй като всичко беше в рамките на нормалното, взех втория асансьор до наблюдателната площадка на 86-ия етаж.

Без да се замислям, направо излязох на платформата за туристи. Около нея има триметрова ограда, Която пречи на хората да я използват за редовни самоубийства, но тя не пречи на гледката. Макар да можех да разгледам всичко на 50 мили разстояние — беше ясен есенен ден, което е нещо относително за Ню Йорк — аз бързо влязох обратно в снек-бара и изпих нервно една кола. Това място беше ВИСОКО!

Очевидно колата не успокоява нервите ти. Беше необходим телескоп, за да виждаш от онази платформа хората на улицата долу.

Къде беше „бибипаната“ телевизионна антена? Един екскурзовод каза:

— О, това е на но-горната платформа. Кръглата обсерватория на 102-ия етаж. — И той посочи нагоре.

— Сто и втория етаж? — изстенах аз.

— О, напълно е безопасно. Цялата е заградена със СТЪКЛО. Задълженията, безмилостните задължения ме човяха. И се качих на 102-ия етаж.

До нея има още 222 фута! В литературата пишеше, че отгоре било предвидено да има направляема антена, но никога не я използвали след един почти фатален опит. А сега беше телевизионна антена.

Активаторът-приемник и Реле 831 бяха някъде там отгоре!

Навсякъде около мен имаше стъкло. Да, виждах на 50 мили. А освен това виждах и на 1250 фута надолу!

Имаше вентилационна шахта на тавана.

Започнах да треперя. Мразя височините. Дълбоко в душата си знаех, че ако се опитам да се кача там горе, това нямаше да е просто един фатален опит. Щеше да бъде НАПЪЛНО фатално!

Овладях замайването си, колкото да вляза н асансьора. И макар да се бях ядосал на скоростта ма тези три последователни асансьора, когато се качиха нагоре, аз я благослових, когато слизахме!

Като пристигнах отново на 34-та улица, се наведох и благоговейно погалих тротоара!

Глупава ситуация. На хиляди мили оттук, в Турция, можех лесно да преследвам Хелър. Сега той бе ше тук, само на няколкостотин стъпки горе в същата тази сграда и аз не можех изобщо да му хвана дирите! Да го „бибип“ Спърк! И Рат и Търб!

Знаех къде трябва да бъдат — в болницата „Силвъруотър Мемориъл“ на остров Рузвелт. Но не знаех под какви имена са се регистрирали.

Не успях да разбера как да стигна дотам с метрото. Взех такси.

Само защото знаех приблизителната дата на влизането и състоянието, в което бяха влезли, успях да ги намеря из отделенията „като грижовен приятел“.

И ето ги тях. Амбулаторни! Дори не бяха на легло! Седяха си сами в един салон за пациенти и гледаха телевизия! Нахалниците! Знаех, че бяха направили всичко това, просто за да получат ваканция за сметка на волтарианското правителство!

Те усетиха, че някой стои зад тях с убийствени намерения.

— Офицер Грис! — остана с отворена уста Търб.

Той вдигна гипсовете на ръцете си, сякаш да се зашити.

Рат не каза нищо. Челюстта му беше все още схваната.

— Какво правите тук? — каза Търб някак излишно.

— Върша вашата работа! — прогърмях към тях.

— Ш-шт! — каза Търб, като размахваше гипсовете ги.

— Защо „ш-шт“? — запитах аз. И наистина защо? Имаше само няколко старци и хронично болни в салона. Измет. — Вие пренебрегвате правителствените си задължения! Оставили сте Реле 831 включено! Каква небрежност!

Една сестра влетя от залата с изражение на лицето, което означаваше: „Какво има? Какво не е наред? Това е болница!“ Спрях я! Развях федералните си документи и след минути разговарях с главния администратор.

— Тези двама мъже са симуланти — казах аз. — Нарушават заповедта. Викат ги отново на служба. Кога можете да ги изпишете оттук?

Той беше впечатлен. Каза:

— Бележките показват сложни фрактури. Трябва да мине известно време, преди да може да им бъде свален гипса и бинтовете. Би било опасно просто да ги изпишем.

— Ако не сътрудничите, ще отрежа помощта за болницата — казах аз. — На правителството трябва да се служи.

Той знаеше това. Аз не му казах на кое правителство. Започна да раболепничи и каза, че ще напраии всичко, което може.

Върнах се и наредих на Рат и Търб да изключат онова Реле 831 колкото е възможно по-бързо. Дадох им телефонния си номер в хотел „Бентли Бъкс Де лукс“ и им казах кисело, че когато свършат със зяпането на телевизор, трябва да ми се обадят, че са се върнали на работа и че дотогава заплатата им се удържа.

Тръгаах си. Всъщност бях доста ядосан. Тук си скъсвах задника от работа, докато другите просто се размотаваха.

Но това не разреши проблема. Трябваше да разбера какво прави Хелър.

Върнах се до хотела с такси, което ми струваше скъпо.

Преди да предприемех следващата си стъпка, със сигурност трябваше да проверя Хелър.

Утанч беше излязла. Бях пропуснал обяда. Поръчах на рум-сървис да ми изпратят три коктейла със скариди и ги изядох мрачно.

И тогава — вдъхновение! Храната понякога има такъв ефект върху човека. Спомних си за телескопа.

Разопаковах го и излязох на терасата. Със сигурност една от онези стаи в Емпайър Стейт Билдинг беше неговата.

Имаше проблем с образа. Неясен. Някак жълт. Отидох и прочетох инструкциите.

Като се включи, този телескоп всъщност не е телескоп. Той хвърля лъч. Лъчът усеща другата страна на стена, като минава през пространствата между молекулите на стената, а след това не намира никакви. Когато не намери нищо повече, през което да минава, той прави едно петно от енергия, което действа като огледало. А образът на това огледало е това, което се връща към екрана. Имаше освен това и аудиорадар. Добре, добре. А пък наистина изглеждаше като телескоп.

Опитах отново и тогава разбрах какво е това. Смог. Бедният телескоп си мислеше, че смогът е твърда стена и се опитваше да изгради отразителни огледала по целия път. Твърде много смог. Твърде голямо разстояние. Получих бледи образи на стенографи зад нечии бюра и тем подобни, но нищо полезно. Офисът на Хелър, спомних си внезапно, гледаше на юг! От другата страна на сградата. Бибип! Тряб-наше веднага да се захващам за работа. Задълженията го изискваха! Не трябваше да има никакво забавяне.

Утанч се върна, следвана от две пикола, които приличаха повече на планини под нейните покупки. Видях знаци на опаковките: „Сакс“, „Лорд и Тейлър“, „Тифани“. Надявах се, че ще имаме достатъчно нари да се върнем вкъщи!

Тя дойде на верандата.

— Трябва да останем тук за известно време — казах аз. — Надявам се, че ще имаме пари да се върнем вкъщи!

Тя отвори чантичката си.

— Останало е почти всичко от стоте хиляди — каза тя.

Аз зяпнах. След Рим, Париж, Лондон и Вашингтон? Какъв финансов мениджър беше това диво същество от пустинята Каракум! Удивително!

Освен това беше приятелски настроена. Даже ми говореше.

— Боже мой, погледни това! — каза тя, като сложи пръст в устата си. Беше се вторачила в окъпаната от залязващото слънце Емпайър Стейт Билдинг. — Ау! Висока, отвесна и твърда! Толкова ВИСОКА! Това е гледка, която направо те пронизва!

— Наистина е така — казах аз с тръпка, като си помислих за ужасното си преживяване там.

Тя беше намислила нещо. Погледна ме сладко.

— Султан Бей, мислиш ли, че когато си изядем вечерята и е хубаво и тъмно в твоята стая, мога да дойда и… Ами… нали знаеш.

О, радост! В живота си никога преди не бяха чу вал по-прекрасен план!

Задълженията можеха да почакат!

С цялото си същество прегърнах идеята!