Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (69)

Глава пета

Бях така обладан от ужас заради съдържанието на вестниците, че не бях забелязал напредването на дните. Докато четях последните героични действия на Гениалното хлапе една сутрин, очите ми случайно се спряха на датата, а сърцето ми лудо заби.

Бяха минали дни наред след датата, през което Хелър трябваше да е изпратил третия си доклад до капитан Тарс Роук. Вероятно го беше изпратил директно до базата и там щяха да го пратят по първия кораб. Бях изпуснал една възможност да получа кодовата пластина. Искаше ми се Утанч да е наоколо известно време. Имах нужда от някого, който да ми съчувства. Но единствената следа от нея бяха купища опаковани в луксозна хартия кутии с етикети „Лорд и Тейлър“, „Сакс“, „Тифани“. Нямаше да се учудя, ако видя да пристига някой небостъргач, прилежно опакован в кутия: тя изкупуваше града. Но трябва да призная, че когато я зървах за малко, тя изглеждаше изключително шик в западните си дрехи. Един ден я бях видял да слиза от лимузина с шофьор — изглеждаше като оживяла сребърна статуя в наметалото и пантофите си със сребрист блясък. Тя не каза „здрасти“: само ми подаде някаква рядка картина, която беше купила на търг, и бързо замина. Може би си мислеше, че съм пиколо.

Чувствах се много сам в един твърде жесток свят. Ако Ломбар усетеше и полъх от славата на Хелър и възможния му успех, с мен беше свършено. Разбира се, това си имаше предимството, че ако стигне до Тарс Роук, Великият съвет така щеше да се зарадва, че щяха съвсем да забравят за предсрочното нахлуване и аз нямаше да бъда избит заедно с всички други на Земята. Всичко някак зависеше от начина, по който го погледнеш.

Но тогава се случи нещо, което ме извади от вцепенението ми.

Хелър беше на пистата в Сприйпорт. Той все още не беше инсталирал карбуратора на Кадилака. Продължаваше да използва високооктанов бензин. На пистата беше поставена допълнителна охрана и никой не можеше да ирипари през портала, дори и печата, с изключение, разбира се, на съботните вечери, когато имаше състезания.

Точно затова се заинтересувах, когато видях, че някой се приближава към ремонтен канал 13. Обикновено мястото беше безлюдно. Новопристигналият беше доста пълничък, много небрежно облечен, със стисната между пожълтелите зъби пура.

На пистата Хелър носеше напълно затворен състезателен шлем с тъмен пластмасов екран, вероятно нещо като маскировка. Човек не мажеше да го обвинява. Той проверяваше гумите си след няколко обиколки по овалната писта.

— Уистър? — попита новопристигналият. Той не получи отговор, но подаде пълничката си ръка. — Аз съм Стампи. Собственик съм на пистата.

— Радвам се да се запознаем — каза Хелър, докато се ръкуваше.

— Дойдох, за да ви кажа, че затваряме пистата. Сезонът свърши. Веригата се придвижва на юг.

— Съжалявам — каза Хелър. — Надявах се да я използвам, за да изпробвам дълготрайността на енергията. Мисля, че я наричате издръжливост. Просто за своя собствена информация.

— О, по дяволите, не, Уистър. Не е затворена за вас. Но не затова ми е думата. Преди известно време ми позвъни президентът на Асоциацията и каза, че някой му е предложил идеята да организираме и едно друго събитие. Ти какво имаше намерение да нравиш?

— Исках да доведа инспектори от Американската асоциация на автомобилистите да запечатат капака на двигателя и така да карам сто часа, без да зареждам. Обиколка след обиколка.

— Охо! Новото гориво!

— Не е точно гориво. Работата е в карбуратора.

— Карбуратор, гориво — какво значение има? Състезания по издръжливост, а? Е, Уистър, ти вдиша доста шум в печата и президентът на Асоциацията каза, че ако се съгласиш, бихме могли да организираме нещо. Нали знаеш — билети, телевизия. Може да докара милиони долари. Телевизионните компании ще си платят, а цената ще бъде висока. Можем да измислим и някоя наградка за теб. Четвърт милион, да речем? Ако счупиш някои рекорди.

— Е, няма да бъде много вълнуващо — каза Хелър, — просто една кола, която обикаля и обикаля.

— О, други производители и собственици ще кажат, че и техните коли могат да се състезават по издръжливост. Можем да поканим този онзи. Ще организираме нещо. Единствените ми опасения са, че пистата ще започне да се заледява след около две седмици. А забелязвам, че теб продължават да те притесняват гумите.

— Е, ако не ме дисквалифицират за спиране и смяна на гума, ледът не е голям проблем. Просто ще трябва да се кара внимателно.

— Значи, ледът изобщо не те притеснява?

— Не особено. Не е много по-лошо от мокра писта.

— Е, добре тогава — каза Стампи. — Ще му се обадя и заедно ще организираме някакво извънсезонно специално състезание. И ако спечелиш, печелиш купа и четвърт милион. О’кей, Гениално хлапе?

Те си стиснаха ръце.

А мен ме обля вълна на облекчение! Карбуратора! Тъкмо си спомних! Бяха го саботирали! Ще прекъсне след седем часа! Хелър щеше да загуби!

Скочих. Бях в екстаз! Гениалният, гениалният Ломбар! Той беше предвидил всичко от самото начало!

Втурнах се към телефона си. След петнайсет минути сигнал „заето“ се свързах с Мадисън.

— Той се е съгласил да се състезава! — извиках аз.

— Знам — каза Мадисън. — Трябваше да окажем морален натиск над един двама и да кажем на президента на Асоциацията, че пистата му ще бъде отстранена от веригата, но всичко стана така, както трябваше. Както обикновено.

— Но ти не знаеш добрата част! — казах му аз. — Карбураторът му е саботиран! След около седем часа ще спре да работи! Със сигурност ще загуби!

— И? — попита Мадисън.

— Всичко е готово за неговото катурване! — казах аз. — Той просто няма да победи в това състезание!

— Мистър Смит, моля да извиниш рязкостта ми, но трябва да свърша някои много спешни неща. Току-що накарахме губернатора на Мичиган да стане президент на международните фен-клубове на Гениалното хлапе и в момента той ме чака на другата линия. Но ако имаш важни сведения за мен, на всяка цена ми се обади. Съжалявам, сега трябва да затварям. Довиждане.

Седях зяпнал. Той не беше ни най-малко заинтересуван! Ако наистина искаше да ни продаде, щеше да е заинтересуван. Ако не искаше, пак щеше да е заинтересуван. Не можеше да е другояче по този въпрос.

Опитах се да намеря някакъв филм по телевизията, но попаднах на дубльора като почетен гост в едно детско следобедно куклено шоу. Показваха го и на друг канал, на запис и някакъв прочут психолог го сравняваше с Айнщайн, като изследваше издатините на черепа му.

Неспокоен, слязох с асансьора. Каквото и да е, само да се махна оттук. Но бях обсаден! Момчето на асансьора носеше рекламна значка на Гениалното хлапе.

На щанда за вестници имаше голяма кукла на Гениалното хлапе!

Цялата тая работа беше извън контрол. Нямах и най-малката представа какво ще се случи сега.