Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (61)

Глава пета

Мистър Бери погледна часовника си:

— По-добре да намерим време да хапнем. Довечера графикът ще бъде много наситен.

Влязохме в магазинчето за еврейски деликатеси точно до стълбите на метрото. Имаше омазнена маса с бяла покривка в дъното. Мистър Бери каза:

— По принцип мразя тия места. Смъртно съм настроен срещу това евреите да правят нари. Но всъщност това се отнася и за другите раси, разбира се.

Седнахме и погледнахме менюто с големи букви на стената. Хората от Ку-Клукс-Клан бяха изрисували със спрей една свастика с „ККК“ отгоре.

— Мисля, че тук има само кашер-хотдогове^[1]. Нищо чудно, че Ку-Клукс-Клан ги напада.

— Вие финансирате Клана? — попитах аз.

— Разбира се. Те създават обществени неприятности, не е ли така? Хей — извика той към малкото енрейче зад щанда, — две хотдогчета, умнико! Проклети чужденци, не говорят английски. Но всичко е наред, ако прибавиш няколко капки сода бикарбонат към тях.

Бях много разкаян. Дадох си сметка, че бях стрелял по двама от Ку-Клукс-Клан. Не беше много по братски от моя страна. Е, нямаше да кажа на Бери.

Получихме си кашер-хотдоговете. Докато ядени единия, господин Бери работеше в тефтера си. Не го прекъсвах. Той очевидно много държеше на него и и момента преписваше по-четливо набързо нахвърляните в кабината записки. Знаех, че сигурно изглажда административните подробности, за да ги пригоди според изискванията на силните на деня.

— Мисля, че имаме голям шанс да получим Медисън — каза той. — Хатчетхаймер наистина е много умен. Просто се надявам, че имаме достатъчно огнестрелни оръжия. — Той направи още две-три бележки. — Е, това ще е достатъчно, за да има персоналът ми в офиса занимание. Трябва да ги държа заети. Как ти изглежда това? — той завъртя бележките така, че да мога да ги прочета. Бях поласкан от доверието му и от това, че искаше мнението ми. В бележките пишеше:

1. Да изпратя на съпругата на Пикснуп кутия шоколадови бонбони.

2. Да се погрижа за торба дребни монети.

3. Да построя наново Форт Апаш, като използвам парите на данъкоплатците, да поръчам един ескадрон конна кавалерия за него, да прехвърля генерал Шеридън да го командва и да му заповядам да преследва Джеронимо, докато стигне до пенсионна възраст.

4. Да понижа госпожица Гуг, завеждащ централа към Нюйоркската телефонна компания, да лъска релсите на Нюйоркското метро.

5. Да впиша три хотдога в сметката за разходите.

6. Да повиша капитан Джинкс на американския кораб „Саратога“ до контраадмирал, ако се появи навреме.

7. Да кажа на британците, че могат да изберат следващия командващ НАТО, ако танковата им дивизия свърши работата.

8. Да изпратя на жената на кмета една дузина рози „Американска красота“ с дълги дръжки и да я назнача за президент на „Метрополитън Опера“.

Казах:

— На мен ми изглежда добре. Но не разбирам последното.

Той го погледна:

— О, Небеса. Прав си, Инксуич. Забравих да се обадя на кмета. — Той набързо натъпка последната хапка хотдог в уста и изтича към телефонния апарат.

Не чувах какво говори. Върна се с типичния разочарован поглед на адвокат от Уолстрийт.

— Беше точно както очаквах. Мразя политиците. Ндинственото, което го помолих да направи, беше да използва всички полицейски патрулни коли в Манхатън, за да блокират входовете и изходите на Дванадесето авеню и надлеза на Уестсайд, от Западна 17-а улица до Западна 79-а и да забрани всякакво друго движение по тях между 8:30 и 9:30 довечера. Това е Щатска територия, така че е напълно законно да ги използваме дотолкова, доколкото не са активно ангажирани в покушението — трябва да затворим всички вратички за възможно измъкване на Мадисън.

Той удари с юмрук по масата.

— И да го „бибип“, знаех си, че ще създаде затруднения. Така че вече бях измислил какво ще правя. Точно затова бяха цветята. Казах му, че преследваме член на шайката на Корлеоне. Заради жена му е, разбираш ли. Тя и Бейб Корлеоне са били заедно хористтки в Рокси Тиътър и се мразят една друга. Трябва да знаеш и всички тънкости на местната политика, Инксуич. И, разбира се, той издаде заповедта, така че Мадисън няма да избяга по някои странични улички. Значи оставяме цветята в списъка.

Бери потри уморено с ръка сливоподобното см лице. После подръпна тясната си нюйоркска шапка със спусната отпред периферия.

— Можем да тръгваме, Инксуич. Това може да стане доста насилствено покушение, а аз казах на жена си, че ще се върна до десет.

Плати за хотдоговете с шепа дребни от торбичката. Забелязах, че беше забравил листа с бележките си. Настигнах го отвън. Дадох му го. Той го смачка на топка и го изхвърли в кошчето за отпадъци до една улична лампа.

— Не прави боклук, Инксуич. Тъкмо провеждаме една кампания. „Без отпадъци“. Искаме да съберем всички брошурки против Роксентър и да хвърлим в затвора нарушителите, без да бъдем обвинени в нарушаване на Първата поправка на свободното слово и печата. Трябва да знаеш тия неща сега, когато вече си член на фамилията. Но ще ти кажа, че няма да ти се стори лесно. Хората като нас, ние работим, трепем се — зъбни колела в машините на могъщите — и оставаме недооценени и пренебрегвани, без значение колко сме отдадени на задълженията си. Мисля, че имам лошо храносмилане. Аз сложих ли си сода бикарбонат в хот-дога?

Не си спомнях и той си отговори на въпроса, ка то се сети, че не носел никаква сода със себе си.

Тръгнахме към срещата си с Боговете на войната.